Адриан Иванов
Втората монета (7)

2

Няколко месеца по-късно.

Денят беше слънчев и приятно топъл за началото на пролетта. Поредната върволица от пасажери нахлу през вратите в салона за заминаващи на летище София. Хората теглеха куфари на колелца, мъкнеха сакове, носеха раници и всякакъв друг багаж. Пътници и изпращачи говореха, смееха се, други скришом избърсваха някоя сълза или просто стояха и чакаха да обявят полета им.

Между това пъстро множество се открояваше мъж, който беше застанал малко встрани от останалите хора. Току-що бе слязъл от жълто такси. Беше около петдесет годишен, висок, към сто и осемдесет сантиметра, строен, със спортно телосложение и добре оформена къса прошарена коса. Тъмно синият костюм му стоеше отлично. Изисканата кройка беше от най-новата модна колекция на световноизвестен френски дизайнер. Риза в цвят на слонова кост и безупречно лъснати обувки допълваха облеклото му. За разлика от останалите заминаващи, той носеше само една неголяма кожена чанта. Мъжът по навик погледна часовника на дясната си ръка, а после и този, който се намираше на едно от информационните табла. Беше точно тринадесет часа и петдесет и пет минути. Оставаха още тридесет и пет минути до отварянето на гишето за проверка на билетите и приемане на багажа за неговия полет.

Имаше достатъчно време, затова реши да изпие едно кафе в барчето на салона.

Избра си място на кръгла масичка в дъното на заведението и седна, обърнат с лице към човешкия поток в просторния салон за заминаващи. Поръча си дълго кафе със сметана, без захар и минерална вода. По навик извади кутията с цигари, но като видя, че няма пепелник на масата, я върна обратно в джоба си. Облегна се на стола и се огледа, за да разбере дали някой проявява интерес към неговата личност. Освен него в барчето имаше само група тийнейджъри, заминаващи на екскурзия (ако се съдеше по картите и пътеводителите, разпръснати на масата пред тях) и двама възрастни господа, които оживено спореха за някакъв футболен мач, игран предишната вечер, достатъчно високо, за да се разбере, че бе завършил с равен резултат. Убеди се, че никой не проявяваше заинтересованост към него, и затова можеше спокойно да се наслади на ароматното кафе, което сервитьорката постави на масата пред него. Винаги държеше чашата за кафе с дясната си ръка, защото някъде беше чел, че осемдесет и пет процента от хората, особено пушачите, я държат с лявата. Не искаше да рискува с някой вирус, особено като знаеше, че по аерогарите пристигат и заминават хора от цял свят и носят със себе си не само багаж, а и куп болести.

След десетина минути чу, че по високоговорителите подканят пътниците да се явят за проверка на билетите и багажа за полет CF-3010 София — Париж. От Париж с друг полет щеше да стигне до крайната си цел — град Ница на френската Ривиера. Допи минералната вода и остави банкнота на масата. Без да бърза, стана и се отправи към гишетата, пред които вече се бяха събрали пътници, които си чакаха реда.

Както повечето служители от обслужващия персонал на летището, така и барманът в кафето изпълняваше и други функции, освен преките си професионални задължения. Този беше използван като информатор от две държавни ведомства, едно, от които беше спомогнало за назначението му.

След като добре облеченият мъж с прошарена коса стана от стола и се отдалечи на достатъчно голямо разстояние, барманът погледна една снимка, закачена под горния плот на бара и извади от джоба на ризата си мобилен телефон. Натисна само едно копче за бързо набиране на номер и изчака от другата страна да се обадят. Единствените думи, които бързо каза, бяха: „Той е тук и заминава, сега“.

На гишето го посрещна униформена, красива и усмихната служителка на „Еър — Франс“, която след заучените любезности и сверяване на данните от паспорта в своя компютър, му подаде борд — картата за самолета, заедно с паспорта и му пожела приятен полет. Той благодари и се отправи към ескалатора, а оттам към изхода за заминаващи. Изчака няколко пасажери преди него да им бъде направена проверка, за да дойде и неговият ред. Катарамата на кожения му колан задейства металдетектора. След премахването му, мина без проблем през него. Митничарят му поиска личните документи и го попита дали носи нещо, което подлежи на деклариране. След като получи отрицателен отговор, разтвори паспорта и зачете: Жан Емануил Николов, роден на 22.12.1966 г. в гр. София, народност — българин… Прелисти следващите няколко страници и по лицето му се изписа удивление. Повечето от страниците бяха изпълнени с печати и визи от почти цял свят. Имаше много и почти от всякъде — от Австралия, Америка и Европа. Също от Хонг-Конг и Япония, а беше изминала само година и половина от издаването на документа. „Този мъж пътува много“ — помисли си той.

— Какво работите господине? — попита митничарят.

— Търговски пътник съм.

— И с какво търгувате?

— С потребностите, страстите и желанията на хората — отвърна мъжът.

Едва ли служителят беше чувал за подобна професия, но не каза нищо и му върна паспорта. С жест го подкани да продължи и взе документите на следващия пасажер. Жан Емануил тръгна към самолета и се усмихна, като си представи учуденото изражение на служителя.

Целият този разговор внимателно бе изслушан от един пътник на опашката, който се отдръпна и пропусна млада дама и възрастен мъж пред себе си. Преди да го подканят да изключи мобилния си телефон, той изпрати кратък текст от него — „Шефе, заминаваМЕ — двама за Париж“. Наблегна на сричката МЕ, като я написа с големи букви. След което изключи апарата.

На Жан му стана приятно, когато видя, че място А-27 се намира малко преди дясното крило на самолета. Седна на седалката до прозореца и погледна навън. Беше установил, че в предната част не се чува толкова силно шумът от двигателите на „Боинг-737-600“ и човек спокойно можеше да се отпусне и да помисли за едно питие. Изчака почти вертикалното излитане от пистата и си поръча бърбън без лед, сода и микс от ядки. Полетът щеше да трае не повече от два часа, затова, след като отпи от напитката, затвори очи и се замисли за бъдещата си визита в покрайнините на град Ница при граф Филип дьо Мюли.

Познаваха се от около три години. Тогава Жан Емануил беше в Мадрид. Ангажиментите, които го бяха отвели в Испания, приключиха ден по-рано от очакваното. Понеже билетът му за обратния полет до София беше с фиксирана дата, той реши да не го презаверява. Използва оставащото му време за разходка из този толкова красив град. Знаеше, че по същото време се провежда голям пазар за антикварни предмети, затова се отправи към Плаза Майор. На този площад по традиция се събираха търговци на антиквариат и любители на старини от цял свят. Площадът се изпълваше със сергии, отрупани с всевъзможни старинни предмети. Имаше от всичко и по много — картини, мебели, статуетки, книги, марки… и разбира се монети. Хората разглеждаха, пазаряха се, купуваха или продаваха. Всичко това създаваше специфична атмосфера, която особено допадаше на Жан Емануил. Тъй като нямаше време и физическа възможност да разгледа всички сергии, те наистина бяха много, той се спираше само пред тези, на които наред с другите предмети, имаше изложени и антични монети. Приближи се към поредната маса, до която стоеше възрастен господин. Той разглеждаше някакви монети, а продавачът оживено му обясняваше нещо на развален френски език. Жан Емануил се заслуша в разговора, защото чу, че на няколко пъти беше спомената думата България. Продавачът явно се опитваше да убеди потенциалния си клиент да купи монетите. Като аргумент за тяхната автентичност изтъкваше факта, че миналата седмица му били донесени от България. Човек, с когото се познавали от години, лично ги бил намерил, докато копаел лехите в градината си. Цената била изгодна, защото на българина му трябвали спешно пари, за да изпрати болното си дете на лечение в чужбина. Жан Емануил дискретно погледна монетите, които бяха обект на този разговор. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че всички до една бяха фалшиви. В интерес на истината, качеството на изработката им беше много високо. Степента на състаряване също бе успешно наподобена. Дори на него щеше да му бъде необходимо повече време за точна преценка, ако наскоро в България не бе видял монети от същата „продукция“. Показа му ги негов познат, като пример за това, колко усъвършенствано е вече производството на фалшификати.

В конкретния случай ставаше въпрос за четири монети на тракийското племе Дерони. Това бяха рядко срещани и много скъпи монети, при това отлично „съхранени през хилядолетията“. За всеки музей или колекционер по света щеше да бъде гордост да притежава такива екземпляри. Монетите на това тракийско племе, живяло около 500 г. пр.н.е, бяха сребърни декадрахми (около 43 грама сребро). На аверса, или лицевата страна на монетата, са изобразени два бивола, които вървят на ляво и теглят каруца. На фона Арес (Бог на войната) с шлем, наляво, държи щит и копие. На реверса, или обратната страна на монетата, е изографисан четиристенен щанцован квадрат. Разкошни и редки монети. Стига, разбира се, те да бяха истински. А тези определено НЕ бяха. Върху повърхността на метала, от който са изработени тези архаични монети, имат „специфичен цветен ефект“, който за щастие, до ден-днешен, никой съвременен монетар не бе успял да постигне! Български производител бе взел идеята за логото на фирмата си от този тип красиви монети.

Ако имаше нещо, към което Жан Емануил да изпитва почти алергична непоносимост, то това бяха измамниците, мошениците и фалшификаторите. За съжаление в този занаят ги имаше в изобилие. Той беше от другата страна — доверието и честността беше в основата на взаимоотношенията му с хората. Измамата можеше да се сравни с капката катран, която би развалила цялата каца с мед. Дали търговецът беше наясно, че продава фалшиви монети или самият той беше станал жертва на измама, в случая нямаше значение. Потърпевш от ситуацията щеше да бъде възрастният господин, който въпреки колебанията си, очевидно бе склонен да извърши покупката.

Жан Емануил се наведе напред, над рамото на купувача, взе в ръка една китайска статуетка, изработена от нефрит и давайки вид, че иска да разгледа по-добре надписа върху нея, тихо каза на френски:

— Просветен е този, който може да различи истинското от неистинското. Разумен е онзи, който се вслушва в думите на просветения.

Продавачът, чието внимание беше изцяло насочено към сделката за монетите, чак сега се обърна към втория мъж стоящ пред сергията:

— Извинете сеньор, мосю, не чух какво казахте? Истинска е и много стара, ако това ме попитахте.

— А, нищо. Опитах се да разчета надписа върху тази статуетка — Жан Емануил леко се усмихна и остави нефритената фигурка на мястото и. Кимна учтиво с глава и продължи пътя си.

Няколко сергии по-нататък, зад гърба си чу глас:

— Извинете, мосю. Ще бъде ли неучтиво от моя страна, ако ви помоля да ми отделите няколко минути?

Жан Емануил се обърна и видя възрастния господин, който леко задъхан се приближаваше към него през гъмжилото от хора. Изчака да чуе за какво става въпрос, макар че се досещаше каква посока ще поеме разговорът.

— Позволете да ви се представя — Филип дьо Мюли. Не зная китайски, така че не можах да прочета какво пише върху статуетката. Чел съм обаче, че текстът, изписан върху този вид фигурки, винаги носи поука, непосредствено свързана с изображението. В този случай това, което „прочетохте“, нямаше никаква връзка с нефритеното човече. Тъй като според мен съм „разумен“ човек, реших да се вслушам в думите на „просветения“, който „различава истинското от неистинското“ и се отказах от покупката на монетите.

— Името ми е Жан Емануил Николов. Аз също не зная китайски — усмихна се весело той — но се радвам, че сте ме разбрали правилно. Бяхте на път да купите четири качествени фалшификата, а да платите почти като за истински монети.

— Благодарен съм Ви за навременното предупреждение. Впечатлен съм и от дискретния начин, по който го направихте, мосю Николов.

— Не бях сигурен дали продавачът знаеше, че монетите са фалшиви или самият той е бил измамен. По тази причина не исках да се намесвам директно и да предизвикам скандал. Ситуацията нямаше да е приятна за никого.

— Да, определено. Е, желая ви приятен ден и Ви моля да приемете моята благодарност.

В протегнатата към него ръка Жан Емануил видя прегъната на две банкнота от петстотин евро и визитна картичка. Взе само визитката и не докосна банкнотата. След това, подаде на новия си познат своята визитка. Обърна се, махна с вдигната нагоре ръка за довиждане и продължи обиколката си по сергиите на площада като се усмихна доволно. Видя с периферното си зрение, че мъжът все още стои на мястото си и продължава да го гледа с удивление. Едва ли му се беше случвало често някой съвсем непознат да се откаже от такъв жест като петстотин евро. От друга страна, Жан Емануил беше доволен, че е направил нещо добро този ден за възрастния господин. Продължи да върви между сергиите и да се спира на някои от тях.

Беше вече привечер, същия ден, когато мобилният му телефон иззвъня. На дисплея се изписа непознат номер. Замисли се за момент, но все пак натисна копчето за обаждане.

— Извинете за безпокойството, мосю Жан Емануил Николов?!

След като получи положителен отговор, продължи:

— Обажда се Филип дьо Мюли. Днес се запознахме на Плаза Майор! Искам да попитам, ако нямате ангажимент за тази вечер, дали ще бъдете така любезен да приемете поканата ми за вечеря с мен и съпругата ми. Разказах и за днешната случка и тя настоява да се запознае с вас. Оцени подобаващо благородния ви жест. Разбира се и съпругата или приятелката ви, ако е с вас, също е поканена. Хотелът, в който сме отседнали, се намира съвсем близо до площада, където се срещнахме. Главният готвач е истинска находка. Сомелиерът също е впечатляващ, както и енотеката с подбрани вина, които предлагат. Така ще имаме и възможност да поговорим за очевидно общите ни интереси към антиквариата и нумизматиката. Ще се радвам да бъдете наш гост — настоя отново той.

Имаше нещо в излъчването и поведението на този господин, което предразполагаше и предизвикваше симпатия. Жан Емануил нямаше планове за вечерта. Обясни, че е по бизнес в столицата, по тази причина не беше придружен от приятелката си и с радост прие поканата. Попита за името на хотела. Беше приятно изненадан, когато получи отговора, защото това беше един от най-луксозните хотели в Мадрид. Уговориха си час на срещата във фоайето и си пожелаха доскоро виждане.

Щом приключи разговора, Жан Емануил се пресегна към закачалката и извади от джоба на сакото си визитната картичка на новия му познат. Едва сега я разгледа по-внимателно. В горния ляв ъгъл имаше изрисуван малък герб, а пред името на нейния собственик беше отпечатана титлата „Граф“.

Този път не се въздържа и учудено подсвирна. Пристигна в точния час на срещата. Графът и графинята го очакваха. Дьо Мюли ги представи един на друг.

Вечерята мина прекрасно. Имаше разнообразна лека храна и превъзходно вино, което графът беше поръчал. Жена му, графиня Мария, беше също много добър събеседник и забавен разказвач. Високоинтелигентни, всестранно развити и надарени с дар слово хора.

Жан Емануил ги хареса веднага. Забавляваха се през цялата вечер.

И така, от този ден нататък, от време на време, започнаха да се срещат предимно по инициатива на графа. Той пътуваше често из Европа и редовно посещаваше търгове и антикварни аукциони. С покупките от тях, попълваше различните си по вид колекции. Почти след всяко такова пътуване се обаждаше на Жан Емануил, за да се срещнат. Естествено, поемаше за своя сметка разходите по пътуването и престоя му, както и неголям консултантски хонорар. Важното за него беше на всяка цена да чуе експертното мнение и оценката на младия мъж относно монетите, които купуваше. Не, че не можеше да си позволи да ползва услугите на експертите от градовете, които посещаваше. Просто предпочиташе да се довери на един човек, когото познава, отколкото на различни непознати хора. Освен това много високо ценеше познанията и точната преценка на Жан Емануил, който вече се ползваше с пълното му доверие.

Срещаха се обикновено в хотела, където беше отседнал граф дьо Мюли. Той поръчваше обяд в апартамента си и двамата мъже се отдаваха на удоволствието от вкусната храна, доброто вино и приятния разговор. Всеки един от тях научаваше много интересни неща за другия и тези разговори постепенно промениха отношенията им, от чисто делови в едно добро приятелство.

След като привършеха с обяда, вместо десерт, графът изваждаше коженото си куфарче и двамата навеждаха глави над монетите, които си беше купил при поредната обиколка.

Обсъждаха, спореха и правеха справки в различни каталози. Лупите и електронната везна непрекъснато влизаха в употреба. От време на време дьо Мюли записваше нещо в дебел тефтер, подвързан с кожа от анаконда, после продължаваха със следващата монета. И така, докато не привършеха с всичките. Часовете минаваха неусетно и понякога Жан с удивление виждаше, че вече е станало време за обратния полет към вкъщи.