Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Адриан Иванов
Заглавие: Втората монета
Издание: първо
Издател: Ник 1
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: българска (не е указано)
Печатница: Ник 1
Редактор: Илиана А. Иванова
Коректор: Мария Загорова
ISBN: 978-619-90228-9-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20054
История
- — Добавяне
11
Жан Емануил отново си помисли, че е време и най-подходящ момент да погледне колекцията на граф дьо Мюли от монети, ако разбира се той се съгласи. Работата в графството му беше приключила и само един ден го делеше от неговото отпътуване. В никакъв случай не би си тръгнал от там, без да го помоли за това. Накрая го попита направо. Графът с готовност отвърна:
— Да, разбира се, и освен това, бях решил да ви покажа и нещо друго не по-малко ценно, с което се гордея, че притежавам — щастливо отвърна той.
Колекцията му от монети бе разнообразна. Основно бе наблегнал на качеството на екземплярите. Повечето — над добро и много добро. Част от тях бе купил с помощта на Жан Емануил. Критерият рядкост бе на по-заден план. Не липсваха разбира се и такива монети. Погледът му бе привлечен от една сребърна тетрадрахма — отсечена в град Сиракуза на остров Сицилия през трети век преди Христа. Много монети от този период бяха, раят на фалшификаторите, но за щастие тази бе автентична. Още три века преди Христа са правели фалшиви монети, а и много по-рано. На касиерите или сводниците в „най-древния занаят“ — платената любов, понякога било заплащано с фалшиви пари. Фалшификаторите или платената любов… Това е като яйцето или кокошката на „най-древния занаят“. Специално за тези монети, Жан Емануил беше установил, че гравьорът е постигнал съвършенство. Личаха дори изпъкнатите вени по тялото и краката на конете, изобразени на нея. Възхищаваше се много на този вид красиви монети. Подобни, перфектно отсечени екземпляри, преди години го бяха направили нумизмат.
Беше чел и знаеше, че още преди да са открити монетарниците или монетните дворове, свободно скитащи занаятчии — монетари — обикаляли владетели и царе, предлагащи услугите си. И понеже сеченето на собствени пари било не само чест, но и власт и слава, то било и доходен занаят. Още по-доходен бил, когато тайно от охраната монетарят успявал да добави в разтопеното злато някое и друго парче сребро и да прибере разликата от злато за себе си. Същото това нещо направил и цар Крез, но умишлено — „Богат като Крез“. По този начин направил несметно богатство. Древните гърци също станали едни от най-добрите фалшификатори в древния свят. Било почти невъзможно, сечените ръчно монети да имат една и съща форма и тегло. Едни били дебели, други по-тънки, едни по-широки, други с по-малко ядро и т.н. Това ги навело на мисълта, че вече готовата монета я обрязват от страни, като претопяват изрязания метал и правят от него нови монети. Затова те ставали все по-малки и по-малки както на грамаж, така и по форма. Следващата монета, която Жан Емануил държеше в ръката си, беше точно такъв тип изрязана драхма. С намален, видимо с просто око, грамаж.
Многократно си бе задавал въпроса — от кой метал монети най-трудно се фалшифицират!? За него, скалата бе следната: — най-трудно — медно-бронзова, следва сребърна и най-лесно — златната. Жан Емануил си замълча и продължи да разглежда колекцията. След известно време затвори с границата на последния класьор. В тази нумизматична колекция на графа нямаше нито една уникална монета — „от особено национално и културно значение за нашата държава“!? Жан Емануил приключи с разглеждането на монетите, видимо разочарован. Нямаше и следа от златна перпера на цар Йоан Асен II.
— Виждам, че не сте особено доволен. Може би очаквахте нещо по-специално? — попита граф дьо Мюли.
Жан Емануил нямаше какво да губи и колебливо го попита за златни корубести монети — дали има прибрани на друго място и дали не е забравил да му ги покаже, ако има такива.
— Да, имах малка колекция от корубести златни византийски монети, но всички до една продадох преди няколко месеца, на мой много добър приятел и също колекционер от Сан Франциско, господин Якоб Уверих, за когото вече съм ви споменавал в друг наш разговор. За съжаление, или не аз вече нямам такива монети — загадъчно коза графът.
Жан бе видимо разочарован. Значи не ми е било писано да зърна златната перпера — помисли си той.
В този момент дьо Мюли стана от фотьойла и каза, че иска да му покаже нещо много старо и красиво и със сигурност много ценно. Графът отиде до лавицата с книги в най-отдалечения и край и извади между книгите голям цветен фотоалбум, на който отстрани пишеше с червени и жълти букви — „Нешънъл Географикс“. Взе го и го постави на масата пред Жан Емануил. Когато отвори горната корица на книгата, се оказа, че това е добре маскирана кутия. Вътре в нея, с по-малък размер и увита във влагопопиваща специална хартия, имаше наистина книга. Графът стана отново и отиде до бюрото, като извади от едно от страничните чекмеджета два чифта нови бели памучни ръкавици и се върна на масата до камината. Подаде на Жан Емануил единия чифт и продължи:
— Предпочитам да показвам тези неща само на добри приятели. Зная също, че проявявате голям интерес към християнството от самото му начало, та затова погледнете и разгледайте внимателно тази книга.
Сама по себе си книгата се оказа изключително произведение на изкуството. За нея не бе пестено нито злато, нито сребро, нито кожа. Имаше дебела кафява кожена подвързия с релефни на нея надписи на латински, покрити с дебели златни ленти и прихванати към кожата с малки златни нитчета. Цялата отстрани и четирите краища бяха в сребърни обкови. Сребърни бяха и двете катарами, с които се заключваше книгата. Обърна я от задната страна и там на корицата, също от златни пластинки, бе изкован златен христограм — първообразът на изписване на Христовия кръст.
— Тази книга е препис от свитъци, които били в керамични цилиндри, намерени от тамплиерите по време на походите през единадесети век от Христа — обясни графът.
Отмести катарамите внимателно и леко я отвори. Страниците бяха силно пожълтели, но пощадени през вековете. Вероятно и майсторски реставрирани.
— Цялата тази книга — започна да разказва той — била преписана в началото на четиринадесети век. Свитъците били писани по времето на Константин I Велики царувал (306–337 от н.е.), първият християнски император, но не били поръчани от него, а от Флавия Юлия Елена Августа, по-известна като Елена, майка на императора. Тя била изключително вярваща християнка и може би първата, която започнала да издирва всякакви реликви, свързани с Исус Христос — Спасителя. Император Константин I приел христовата вяра благодарение на нея, спечелил и доста битки вярвайки в Христа…
Личният писар на императрицата я придружавал неотлъчно през всичките и пътувания из необятната тогава Римска империя и най-вече до светите земи в Юдея. Доколкото му позволявали възможностите, описвал всички страни, народи и преживявания, случили им се по време на тези пътувания. И както сам се убеждавате, освен текста в ръкописа, има и много миниатюри, рисувани с различни цветни пасти, златно фолио и сребърен прах.
Обърна книгата към него и както си бе на масата с жест го подкани да я разгледа. Графът я бе отворил приблизително по средата, като знаеше, че там е най-безопасно. За да не се повреди някоя страница, макар че книгата бе добре зашита с кожена връв, в която бе вплетена гънка златна нишка. Някои от листата по края бяха скъсани или силно протрити, миниатюрите — зацапани, а буквите в текста — доста избледнели, но като се има предвид, че това е препис на много векове, направо си бе запазена. На част от страницата, на която попадна, имаше ситно изписан ръкописен текст. На останалата част бе нарисувано бурно море с черно небе от облаци и люлеещ се всред вълните кораб. На палубата се виждаха четири — пет фигурки на хора в цял ръст, с изкривени от ужас лица, един от които с царски одежди. Жан Емануил взе лупата, която му бе подръка и я приближи към фигурата. Оказа се, че не е мъж, а жена, облечена като царица. Както държеше лупата, я отмести към текста и като се взираше буква по буква, се опитваше да ги свърже в разбираем латински текст, но безуспешно. Графът го погледна и издекламира като стихотворение в рима.
— „И когато морето бе готово да ни поеме в дълбините при царя на мъртвите, господарката — майка извади един от четирите свещени пирона, с който бе прикован Спасителя и го хвърли в морето. Бог чу молитвите ни — и спаси душите ни“…
Жан Емануил, не беше много наясно какво значи това, затова си замълча и остави графа да продължи.
В този момент леко се почука на вратата. Графът каза — „момент“ и като се изправи, се запъти към вратата. Беше икономът, осведоми го, че графинята ги кани да дойдат в трапезарията и да хапнат нещо. През открехнатата врата той му каза шепнешком, че имат още малко работа и чака телефонно обаждане. Помоли да го повика, когато го потърсят по телефона от другата стая, след което затвори вратата и се върна при Жан на масата. Видя, че гледа още същата страница в книгата, където бе миниатюрата с корабокрушението и го попита каква християнска религия изповядва.
— В какъв смисъл!? — попита учудено Жан Емануил.
— Дали сте православен християнин или католик.
Отговори му, че е православен християнин.
— А знаете ли какъв е един от различията в символите между православието и католицизма?
Не знаеше много подробни детайли за тези неща, затова забави отговора си. Графът продължи.
— Отговорът е пред вас, в тази книга, на тази страница. Тя бе преведена от най-голямото светило в тази област в продължение на цели осем месеца, след което самият аз я изучавах в продължение на две години. Затова не е нужно да се притеснявате, че сте затруднен в тълкуването на тази редове.
За да не поставя госта си в неудобно положение, му преразказа съдържанието на тази история.
— Майката на император Константин I — царица Елена, през триста двадесет и седма година от новата ера, когато самата тя била на близо осемдесет години, се завръщала от няколко месечна обиколка по юдейските земи, където издирвала реликви, свързани с Исус Христос. Незнайно как тя се била сдобила с четирите пирона, с които синът Божи бил прикован на кръста от римските войници — два в ръцете и два в краката. Когато отплавали от пристанището, в провинция Антиохия, в посока на остров Кипър, по средата на пътя в открито море се разразила страхотна бурия. Всичко почерняло и морето се сляло с небето. Когато вече всички мислели, че това е краят, Елена хвърлила в морето един от тези четири пирона. И станало чудо — „ех caeli soblatus“ — „дар от небесата“. Морето на мига се успокоило, бурята утихнала и корабът безпрепятствено стигнал до острова. След време, когато влязла в Рим и тълпи от хора я посрещнали, тя високо вдигнала ръка и показала трите гвоздея. От тогава върху католическото разпятие Христос е изобразен прикован с три пирона — два на дланите, а двете му стъпала са приковани към кръста само с един пирон. В православната църква се запазва изобразяването на Исус, прикован на кръста с четири пирона — два на дланите и по един на всяко стъпало. Оказва се, че всичко си има обяснение.
Жан Емануил остана с впечатлението, че графът вярва на всичко написано в тази книга. А може и да имаше основание. Продължи внимателно да разгръща лист по лист книгата и да се взира в миниатюрите като малко дете, което разглежда книжка с чудни, цветни картинки. Имаше различни библейски сцени и християнски реликви познати и не дотам известни. Жан не можеше да не обърне внимание на сцена от Ноевия ковчег, Свещеният Граал така и фрагмент от Ковчега на Завета — Кивотът.
В този момент на вратата отново се почука. Графът стана, отиде до нея и леко я открехна. Търсеха го по телефона. След като се извини, затвори вратата след себе си и остави Жан Емануил сам в стаята, който отново погледна към книгата.
Замисли се за историята с морето и императрица Елена. Самата направа на пирони в толкова големи количества в древността е било много скъпо, независимо дали те са били бронзови или железни. Според него всички разпъвани на кръст са били връзвани към него, ръцете и краката с въжета — така смъртта е била по-продължителна и мъчителна. Нали и това е било целта. При бунта на римляните, начело с тракиеца Спартак, са били разпънати хиляди от тях. Откъде толкова пирони? — си бе задавал този въпрос и преди. А колко оръжие и монети би могло да се направят от толкова много метал. Продължи да разглежда книгата, този път от самото начало. Загледа се в една от поредните страници и отново — майката царица Елена този път до три кръста на земята, а около нея въоръжени римляни. Жан Емануил вдигна глава и се усмихна — знаеше тази история. Когато намерила три кръста на Голгота — за да разбере кой от трите е свещеният кръст, на който е бил разпънат Исус Христос, наредила един след друг да ги приближава до мъртвец. На единия от тях той възкръснал.
— Това е Божият кръст — обявила тя. Оттам идва и празникът „Кръстовден“, познат и на нас, в средата на септември.
И докато прелисти на следващата страница си помисли как на другия ден след като се наспи и сбогува с домакините си, ще се качи в „Реното“ и ще го върне във фирмата, при чаровната французойка, която му бе дала ключовете за нея. След което трябваше да изчака самолета в дванадесет часа и десет минути, за да го върне отново в София през Париж. Вечерта предполагаше, че ще се отбие на чашка с приятели в едно от любимите си заведения в центъра на столицата, както си казваха, събираха се да разпуснат. Преди това разбира се, щеше да се обади на приятелката си, за да я покани на изискан ресторант по-късно същият ден. Надяваше се, че не му е сърдита, поради честите му командировки в последния месец. Трябваше да не забрави да й купи нещо хубаво от Ница. Там, в някоя от изисканите парфюмерии имаше парфюма който тя харесваше — Just coll my Maxsy — на MAX FACTOR.
В същия този момент нещо като бучка заседна в гърлото му. Стана му студено и го разтресе. Случваше му се рядко, само когато предчувстваше, че ненадейно ще се случи нещо лошо. Много лошо.
Остави книгата настрани и придърпа към себе си пепелника. Изпи до дъно чашата с вода на масата. Запали цигара и докато изчакваше да се върне домакинът, се замисли на какво може да се дължи това чувство. Разбира се, че имаше достатъчно време да бъде изненадан с нещо във всеки един момент. Малко по малко го обземаше точно такова неприятно чувство. Мислеше за влизането на крадец или крадци в къщата, за преследвача, който го следваше и не на последно място — на заканите за убийство към графа от този ужасен маниак Янус.
След няколко минути, графът се върна в кабинета. Жан Емануил го проследи с поглед. Движеше се бавно и с пребледняло лице, започна да говори още преди да е стигнал до него:
— Имам една голяма молба към вас — Жан Емануил седеше на стола леко обърнат към графа и понечи да стане, но графът с жест му показа да седне и да го изслуша. С треперещ глас продължи:
— Трябва на всяка цена да ме придружите до Америка при по-малкия ми син Жули в Сан Франциско. Тук вече не е безопасно да държа ценностите си — монетите от гърнето, огърлицата и по-ценните монети, които имам.
Жан Емануил бе толкава изненадан и объркан от тази внезапна покана, че не знаеше какво да каже. Графът очакваше това, без да дочака отговор, каза, че всичко по пътуването е почти уредено. Само чака неговото съгласие!
— По принцип — колебливо започна Жан — нали за това са приятелите. Нямам спешна работа, но все пак, трябва да знам колко време ще продължи тази визита.
— Заминаваме след по-малко от два часа. Толкова е нужно да се събере екипаж за самолета — каза графът и увери — ще Ви платя за неудобството, както подобава. Предайте, ако обичате, документите и ключовете от колата на Пиер. Той ще се погрижи на другия ден да я върне във фирмата. Няма никакво време за губене, затова Ви моля да не ми задавате сега въпроси, по пътя ще Ви обясня всичко.
Жан Емануил продължаваше да го гледа с удивление, затова графът само допълни, че няма да бъде ангажиран повече от два, три, максимум четири дни. Стана и докато прибираше книгата в лъскавата кутия в албума на Нешънъл Географикс, каза, че самолетът вече ги чакал на летището. До там щял да ги закара икономът с колата на графа. Върна книгата на мястото и между другите книги на рафта и се обърна към Жан Емануил.
— В беда съм, аз и цялото ми семейство, моля Ви, просто искам да не съм сам, а до мен да има човек, на когото мога да разчитам. Скоро всичко това ще е само лош спомен. Надявам се, че когато изнеса ценностите си от тук в Америка, всичко ще приключи, а мен ще ме оставят на мира.
Жан Емануил беше поласкан от тези думи. Не беше сигурен какво точно има предвид. Това може би, беше и единственият шанс да се срещне с непознатия за него — господин Якоб Уверих. Вероятно той беше притежателят на съкровената монета, от която толкова много се интересуваха службите в България.
От тук нататък събитията започнаха да се развиват с бързи темпове. Двамата тръгнаха да излизат през вратата. Графът каза, че ще го чака във фоайето след тридесет минути. На излизане от стаята отново му благодари, че се е съгласил да го придружи до Америка. След като се качи в стаята си, на Жан Емануил му се прииска отново да се потопи във ваната, но времето бе крайно недостатъчно. Започна да събира багажа си от стаята. Мислеше върху предложението на графа. Какво пък, два — три дни в Сан Франциско няма със сигурност да е лошо, щеше на всяка цена да поиска среща с господин Уверих. Освен това никога не бе ходил в този град. Имаше американска бизнес виза за десет години, от нея бяха изтекли само година и няколко месеца. Нямаше да има проблем с граничните власти в САЩ. Само където срещата с приятелите му щеше да се отложи с няколко дни, но какво пък, щеше за компенсация да ги почерпи с един обяд за своя сметка. Предположи, че го чакат още изненади през следващите дни, затова не искаше да се напряга излишно. Излезе на терасата на стаята и запали цигара, за да запълни оставащите му пет — шест минути до уговорената среща във фоайето. Погледна надолу и видя, че до зеленото „Рено“ е маркирана доста по-голяма и лъскава черна лимузина. До нея пече чакаше икономът Пиер. Отмести поглед наляво и видя на няколко метра от терасата опрян с гръб към тухления комин за камината прислужникът, който бе следвал в България. Говореше по мобилен телефон и то на приличен български език — чу да казва:
— Не знае за къде, но вижда заминават за някъде!? Не, ме разбира, не чул…
След което сви зад ъгъла на замъка и изчезна от погледа на Жан.
Жан Емануил се намръщи. Ясно беше, че от този човек са разбрали службите за „нещо ценно“ в колекцията на графа. Реши за сега да си замълчи, допуши цигарата си, загаси я в пепелника и погледна часовника. Бе точно двадесет часа и двадесет и две минути. Върна се в стаята, взе си чантата и заслиза надолу по стълбите. Граф дьо Мюли вече го очакваше. Беше облечен в бежов костюм и кафеникав шлифер. В ръката си държеше малък куфар, по-скоро чанта с дръжка на колелца, от кожа на алигатор. Двамата излязоха навън. Икономът пое двете чанти и ги сложи внимателно във вече отворения багажник на колата. Жан се обърна и погледна отново към величествения замък. Нямаше никого, дори съпругата на графа не излезе да ги изпрати. След като се настаниха на задната седалка, икономът подкара новото BMW — седма серия към портала на имението. Външната двукрила врата с родовия герб на нея вече бе отворена. Полицаите, които се бяха облегнали на предния капак на полицейската кола, се изправиха и отдадоха чест при преминаването на колата им. Жан Емануил се обърна и погледна през задното стъкло отново към замъка, докато колата се скри между дърветата. Вратата на имението плавно започна да се затваря.
В началото на пътуването до Ница всички в колата мълчаха. Икономът шофираше плавно и уверено по завоите, които следваха един след друг. Личеше си, че е добър шофьор. Професионален. Жан Емануил пръв наруши мълчанието, като се обърна към него:
— Имам една молба към вас, мосю Пиер. Запазете в тайна това наше пътуване от целия персонал в замъка. Не е необходимо да се знае за къде пътуваме с граф дьо Мюли! А и още една молба, лично от мен. Прислужникът говорещ български език, сподели нещо с мен. Ако е възможно да бъде преместен… на друга работа в имението. От разговора ми с него разбрах, че е отличен градинар и с радост би се присъединил към останалия персонал, който поддържа лехите в парка и цветята в градините. Така щял да се чувства по-пълноценен в работата си. Иска да поживее в отдалечената сграда, така ще може, „по-спокойно да общува с природата“. За съжаление е прекалено горд да моли за тази промяна вас господин Пиер. Затова, едва сега се осмели да сподели с мен това негово желание. Ако молбата на този човек бъде удовлетворена, моля да не показвате пред самия него, че сме провели този разговор. Предварително ви благодаря на вас и мосю графа.
Икономът, гледаше в огледалото за обратно виждане, кимна с глава и отвърна:
— Уи, мосю. Ще се съобразя с молбата Ви, стига графът да няма нищо против? Въпреки че той и графинята са ме упълномощил аз да се занимавам с назначенията на целия личен персонал.
Графът положително щеше да се съгласи. Може би по-късно Жан Емануил ще му обясни тази загадъчност и молбата в нея. Заръмя лек пролетен дъждец и чистачките на автомобила автоматично се включиха. След половин час бяха пред VIP терминала на летището. За изненада на Жан Емануил го подминаха и продължиха към хангарите в далечния край, където бяха наредени частни самолети. Стигнаха до полицейска кабинка с бариера отстрани. След като колата спря, полицаят им поиска паспортите и посочи място на паркинга, където шофьорът да паркира колата. Оттам ги пое митнически служител, който поздрави графа, поиска от Жан Емануил да отвори само своята чанта за проверка. Докато погледна бегло в багажа му, Жан видя, че икономът пренася чантата на графа и я качва на обърнатия с носа към пистата голям десет местен самолет „Честна“, модел „Лиърджет 60“, на опашката на който от двете страни бе щампован гербът на графството. Този човек продължаваше да му поднася изненади. Митничарят им върна паспортите и им пожела приятен полет. Двамата пилоти и стюардеса ги чакаха пред стълбичката на самолета. Графът представи Жан Емануил и той се здрависа с всеки от екипажа. Лиърджетът бе суперлуксозен. Кожени кресла, махагонова маса с преносим компютър на нея, интернет и много други екстри, много ефектно изпълнени. Имаше спалня и вътре до нея душ-кабина. След петнадесет минути американската машина вече беше набрала височина и се насочваше по курс към презокеанската си цел, Сан Франциско — Калифорния.
Полетът щеше да продължи около дванадесет часа с кратък престой в Ню Йорк за презареждане на самолета с гориво, след което щеше да излети до крайната си точка. Часовата разлика показваше, че почти през целия път щяха да летят през нощта. Доста продължително пътуване. Екипажът бе професионално подготвен, а и този модел „Честна 60“ бе от най-бързите в своя клас и достигаше височина до петнадесет хиляди метра. С този самолет, пътуването бе истинско удоволствие.
Двамата с графа пожелаха да им сервират по един двоен бърбън, сода и ядки. Жан Емануил поиска и дълго кафе, без захар и сметана. Сребърната лъжичка в чинийката беше с полускъпоценно камъче на дръжката. След като отпиха от питието, графът му каза, че огърлицата с тринадесетте императори, заедно с останалите монети са сложени в чантата му в специална огнеупорна и противоударна касета. Тя бе като черна кутия в самолет, която държа дори в случай че самолетът се разбие или се взриви във въздуха. Това, разбира се, с нас няма да се случи.
На Жан Емануил никак не му харесаха думите „разбие“ и „взриви“. В същото време си помисли, че „черната кутия“, всъщност не е черна, а оранжева, за да може по-лесно да бъде открита в отломките на катастрофирал самолет. Разбира се, най-добре беше да не се стига до това. А и тогава това нямаше да има никакво значение. Особено цвета.
Дьо Мюли попита Жан Емануил за образите върху монетите на уникалната огърлица.
Сравнявал беше стотици пъти мраморни и бронзови бюстове от музеи, каталози и книги с образите им и тези по монетите. Доставяше удоволствие на Жан Емануил да разговаря на всякакви историческа тема. И затова с желание започна да му разказва:
— Категорично твърдя, че те са изключително реалистични портретни изображения на дадения император. А от личен опит препоръчвам да снимате бюстовете винаги, не само отпред в лицето, но и в профил и анфас. Така най-добре може да се направи съпоставка с приликата от дадената монета на дадения императорски бюст.
По време на римската империя, а и след това, за всеки гравьор-монетар било въпрос на чест и гордост да изобразява императора възможно най-точно. Затова се стремял максимално реалистично да представи портрета на владетеля. Естествено имало и строги правила за това как трябва да изглежда изображението върху всеки от различните номинали. Разбира се, се допускали и малки грешки в дребни неточности при гравирането.
Именно — тези монети са и по-интересни, защото са в пъти по-малко на брой от нормално сечените. Практика било, след като гравьорът гравирал и отсичал няколко пробни матрици за монети, имало специално назначени хора, които след одобрението на новоизбрания император, правили негови портретни изображения и ги разпращали по всички монетарници в империята. След като гравьорът отсичал няколко пробни екземпляра, те отново били одобрявани и чак тогава се преминавало към масово тиражиране в необходимите количества.
Жан Емануил отпи от ароматното кафе и продължи:
— Още по време на Римската република, а и по-късно през първи, втори, трети век от новата ера, сеченето на монети от мед и бронз е било под контрола на сената. А сеченето на монети от благороден метал, като сребро и злато, било изключително право само на императора. Друг е въпросът с колониалното монетосечене на бронзови монети, което приключва през трети век при император Галиен. Почти всички градове в рамките на огромната империя са имали собствени монетарници. Ключови реформи в монетосеченето правят императорите Диоклециан, Константин I, Теодосий I и др. Толкова много е писано за тези неща, че едва ли ще мога всичко да ви разкажа. Ще са ми нужни дни, но ще ви спомена само един интересен факт. По време на царуването на император Аврелиан (270–275 от н.е.) избухва огромно по размерите си въстание. Въстаниците всъщност, не били воини или гладиатори, а били монетари и хора, свързани с този занаят. По време на тези размирици загиват близо тридесет хиляди от тях. Представяте ли си графе, колко много хора, са били свързани с тази индустрия, като сеченето на монети.
Познаваше отлично и в детайли отлично образите на всички римски императори. Дори и без надписите на имената на императорите върху лицевата страна на монетите, каквито има на някои от тях, можеше да ги познае само по портретните изображения. Образите на Юлий Цезар, Октавиан Август, Тиберий, Калигула, Клавдий, Нерон, Галба, Огон, Вителий, Веспасиан, Тит, Домициан и не на последно място Траян и Адриан, Антоний Пий, Марк Аврелий, Комод бяха много характерни. Малцина можеха да бъдат объркани и то, защото са царували съвсем за кратко време и не дотам познати. Други бяха в ранни юношески години или братя, които си приличаха.
— Юлий Цезар например е бил с високо чело, почти плешив — продължи Жан Емануил — с квадратно лице и изпъкнали скули, както и с тънка дълга шия. Август е изобразяван с доста различни портрети — от младежки до такива на възрастен човек. Това е така, защото е един от най-дълго живелите императори. Тиберий е с издадена напред долна челюст. Калигула е с чип нос, с тънък врат и умопомрачителен злобен поглед. Клавдий приличал много на племенника си Калигула, но никой не смеел да го изобрази като малоумен идиот с огромни белези от циреи в резултат от прекарана едра шарка. Нерон е с обло, привидно добродушно лице, чуплива коса и леко набола брада. Галба е с крив остър нос, увиснал почти до горната устна и с брадичка, издадена силно напред — старец. Отон е дебелак с подпухнали злобни очи. Вителий е вечно ядящият император. Бях чел някъде, че за тези няколко месеца от царуването си, прахосал по пирове и забавления двеста милиона сестерции, колосална сума за времето си — лоена топка. Веспасиан е с кръгло лице, плешив, с двойна гуша и дебели бузи. Последните двама синове на Веспасиан са почти точно копие на баща си. Адриан пък е бил с правилни черти на лицето, с чуплива коса и с благородно излъчване. Бил е много умен и неслучайно при неговото и на Траян царуване империята е била в най-голям възход. Образите на монетите по огърлицата бяха като малки скулптори, изваяни от сръчния, неподражаем античен майстор — гравьор. Прекрасна, уникално красива изработка!
Графът се умълча и Жан Емануил реши, че е време малко да подремне. Чакаше ги доста дълго пътуване. А и предната нощ беше доста бурна от емоции. Притвори очи и докато се унасяше в удобното кресло се замисли колко неща още остават неизвестни за нас. Колко неща са измислени от някой холивудски режисьор или сценарист, не дотам изучил древната римска история. Освен не дотам сполучливото подбиране на артисти за императори, като образи правеха и доста своеволия от самия им бит и нрави. Един от тях е дори жестът, с който по време на гладиаторските битки са били осъждани или помилвани победените бойци. Свикнали сме да мислим, че със свит юмрук и палец, сочещ нагоре или надолу, зрителите са решавали съдбата на гладиаторите, загубили или спечелили битката. Никъде, през нито един от историческите периоди, от цели пет века до официалното забраняване на гладиаторските битки от император Теодосий I Велики в края на четвърти век, няма доказателство, че това е бил точно този жест! Сигурно е имало някакъв, но не и такъв, какъвто сме свикнали да виждаме в съвременните кино продукции. По време на едно от посещенията си в Лондон, бе посетил съвременна гладиаторска школа, подобна на школа по танци. Хората я посещаваха след работен ден, да се отърсят от напрежението и депресията. Та там беше научил от ръководителя на тази гладиаторска школа, че по време на тези битки рядко се стигало до смъртен изход. Само по себе си професионалното обучение на един гладиатор отнемало много години подготовка. Това съответно било свързано и със значителни средства. Ако все пак, в многото редки случаи, публиката настоявала много да види смърт на арената, зрителите ставали и с вдигната ръка и свит юмрук с палец или показалец, сочели гърлото или меката част под брадичката си. Тогава с одобрението и на височайшите гости победителят доубивал или помилвал победения противник.
Още тогава Жан Емануил се зае с изучаването на този завършващ момент в гладиаторските битки. Показван ли бе някъде на монетите? Изобразени бяха богове, богини, храмове и триумфални арки, животни, включително и митични, императори и императрици, битки и легионери, конници и колесници. Никъде не беше срещал изображение на гладиатор, освен на самия Колизей. Очевидно римляните са считали, че гладиаторските игри не са достатъчно обществено значимо събитие, достойно за изобразяване върху монетите — един от елементите на държавността. Още повече че нерядко в гладиаторските битки са участвали осъдени престъпници или роби. Друга, не по-малка нелепост във филмите са масовите сцени с римски легиони и оръжията на воините. Въоръжението и конят били свещени за легионера, а и много скъпи по онова време. Никой, освен легионера, бил той свободен гражданин или роб, освен някои специални държавни служби, не е имал право да носи оръжие. Това провинение се е наказвало със смърт. Легионерът отделял по няколко часа на ден в грижи за оръжието и екипировката си, така че всичко да бъде изчистено до блясък. Всеки войник, който се отнасял небрежно със снаряжението си, го грозяло тежко наказание, дори смърт. А какво виждаме на екрана? — помисли си той: — Почернели остриета на копия и стрели, ножове — гладиус и брони направени набързо и боядисани с черна боя.
Някой леко го побутна. В просъница чу стюардесата да казва, че самолетът се готви за кацане на летище „Кенеди“ в Ню Йорк.
— Температурата на въздуха е шестнадесет градуса — чу отново гласа на стюардесата.
Жан Емануил се понадигна и си раздвижи схванатата китка, на която се беше облегнал, погледна навън, докато самолетът се приземяваше. Замисли се отново за огърлицата. Тя би трябвало да е била притежание на император, сенатор или друга особено важна личност. Количеството злато и качеството на изработката недвусмислено показва това. По какъв повод беше направена и на кого беше принадлежала, щеше да си остане загадка завинаги.
След лекото подрусване от колесника самолетът се приземи на пистата. Трябваше да изчакат на летището около два часа, докато заредят самолета с гориво за новата дестинация до Сан Франциско. Нямаше нищо против да се поразтъпче малко, но графът го помоли да останат в самолета. Не желаеше да предизвикат нова проверка от нюйоркските митничари — не, че щеше да има проблем, защото всичко, което носеше, бе разрешено да се внася в тази страна. Просто не искаше обикновен чиновник да се рови и разглежда личните му ценности. Жан Емануил прие доводите с разбиране и се върна на мястото си. Графът поръча да сервират хапки с хайвер и сьомга и предложи на Жан Емануил чаша бяло вино, след което продължиха разговора.
— Когато кацнем в Сан Франциско, първо искам да се отбием при моя стар приятел Якоб Уверих — осведоми го той. — Ще го помоля да ви покаже монетите, които му продадох. Може и аз да купя нещо от самия него. Каза, че наскоро се е сдобил с нови такива.
Жан Емануил с радост прие поканата.
След час и четиридесет и пет минути самолетът отново излетя. И докато се наслаждаваха на пътуването, което преминаваше почти хоризонтално през цялата територия на САЩ — от Атлантика до Пасифика, граф дьо Мюли отново го попита:
— Защо по вашите земи и по-точно в Тракия се намират толкова много антики, монети и артефакти? Те са почти колкото в Рим или казано иначе — в Италия. А е била само една от многото нейни провинции.
— Провинция Тракия, по-голямата част от днешна България, е била стратегическа територия през вековете — започна разказа си Жан Емануил. — Границите на Рим са се разпространявали от Британия, Галия, Испания, цялата северна част на Африка, Египет, Гърция, Тракия, Мала Азия, Юдея, Армения, Дакия и обратно до Британия през Галия — може и да пропуснах някоя провинция — усмихна се Жан. — Днешните български земи, включващи територии от тогавашните римски провинции — Мизия, Тракия и Македония, са били от ключово значение за империята. От тук са минавали пътища, свързващи по суша Европа и Азия. По тях са се придвижвали основните търговски потоци и което е по-важно, войсковите подразделения и легиони. В период на военни кампании или потушаване на въстания, от особено значение било безопасното придвижване на частите, както и тяхното снабдяване. Разбира се, по пътищата можело да се случи какво ли не, от пладнешки обир до болести, засади или естествена смърт между тях. При тези несгоди или нападения хората са заравяли парите в земята с надежда, че ако успеят да оцелеят, някой ден ще се върнат да си вземат обратно от там. Малко, обаче са имали този късмет в онези времена.
Жан Емануил се замисли — помисли си за гърнето на Антонио Калви — и продължи разказа си:
— В много от случаите били заравяни по две гърнета или кожени торбички една под друга. Ако някой намери в земята, малко под повърхността, едно гърне, малко е вероятно да предположи, че на по-дълбоко точно под него има второ. По-пълно и обикновено, с по-скъпи монети от горното. Така шансовете да си върне отново скритото са били двойно по-големи за човека, заровил съкровището си.
Аз знам, чел съм и съм виждал доста такива находки.
Големи питоси — делви, пълни с монети, също са намирани близо до военни лагери или градски хазни. Заравяни, докато отмине опасността и битката с противника или нашествието. Имаме много примери за скрити съкровища. В България са открити поне три-четири големи такива със стотици хиляди монети. Така е било и по време на Византийската империя, Средновековието и Османската империя. Може би още по-важното е, че по тези територии са пътували постоянно търговски кервани, занаятчии, цели племена скотовъдци, търсещи по-добри пасища за добитъка си. Хора богати и не толкова богати, от всякакъв вид и народност. Така близо две хиляди и петстотин години. Това е и причината на територията на мояа страна да се намират и едни от най-богатите на културни ценности антични селища и градове в Европа.
Докато в древния Рим, хората са били почти сигурни в своя дом и на своя територия, не е било нужно да заравят иманета в земята. Едва към края на трети век император Аврелиан осъзнава, че Рим не е вече толкова сигурен град. Нарежда да се започне строителство на огромни отбранителни стени около вечния град, част от които и до днес стоят величествено там.
— Толкова много история има по нашите земи — продължи Жан Емануил, — че с право се гордея с това.
Беше около два часа следобед, когато самолетът кацна на международното летище в Сан Франциско. Преди да се приземи, прелетя над огромния град — втория по големина в щата Калифорния. Жан се наслади на безплатната въздушна разходка. Минаха над моста — „Голдън гейт“, видя и в далечината острова, на който бе построен прочутият затвор Алкатрас. Видя от птичи поглед и новопостроения планетариум, небостъргачите и хълмовете, по които бяха накацали богаташки имения на известни артисти, индустриалци и милионери. От високо изглеждаше изключително подреден и много красив град. И като добави към всичко това и личността на бившия губернатора на този щат — Арнолд Шварценегер, изглеждаше му, че ще се приземят в страната на чудесата.
Във фоайето за пристигащи на летището ги чакаше синът на граф дьо Мюли — Жули дьо Мюли и още един господин, облечен в спортно двуредно бежово сако, под което се виждаше и стегнато мускулесто тяло. Никой от двамата не забеляза, че и друг човек от залата, застанал на двадесет метра от изхода, наблюдаваше как син и баща се прегръщат. Тълпата от посрещачи му даваха идеалното прикритие. Той беше предупреден, че има пристигащ частен самолет от Ница, през Ню Йорк. По всяка вероятност, в него ще пътува важна особа, която трябва да проследи. Беше получил и снимката му. Гангстерът изпратен на летището от Янус се казваше Еспиноса. Клод Еспиноса. Висок, слаб, жилест и силен мъж с подчертани южно американски черти на лицето, тънки черни мустачки и голям белег на челото. Облечен с бяла риза и черен панталон. На китката имаше златна гривна, а на врата дебел ланец от същия метал. Телефонният разговор от имението на графа със сина му в Америка беше засечен и веднага беше докладвано на Янус. Той, от своя страна, веднага взе мерки да не изпуска този толкова важен за него човек — Граф Филип дьо Мюли и по-точно това, което мислеше, че той му е отнел и по-лошото откраднал…
Клод Еспиноса побърза да се обади на сегашния си работодател за следващи указания. Беше му наредено да го следва неотлъчно, без да предприема нищо друго за момента.
След като прекъсна връзката с Еспиноса, Янус се разпореди да се обадят веднага на други двама бандити, работещи заедно. Бяха от град Рино — щата Невада. Наредиха им веднага да тръгнат към Сан Франциско, където да се срещнат с Еспиноса, който не познаваха и от който ще получат допълнително инструкции какво да правят тримата след това.
След като графът се прегърна със сина си Жули, го представи на Жан Емануил. Жули от своя страна се обърна към мъжа със спортното сако, който стоеше на няколко метра от тях. Представи го на баща си и Жан Емануил. Името му беше Джон Сийд. Беше шеф на охраната на банката, в която управителен директор беше Жули дьо Мюли.
Качиха се в служебната лимузина, марка „Кадилак“, която ги очакваше пред входа на летището. Жан Емануил седна до Сийд, а графът до сина си срещу тях. Графът съобщи на шофьора адреса на своя приятел Якоб Уверих, при когото отиваха първо и колата потегли. Пътуваха от летището към центъра. Жан Емануил никога преди това не беше идвал в „Свети Франциск“ — така го наричали испанците — затова се облегна на кожената облегалка удобно и с интерес заоглежда града, който пробягваше покрай преминаващата кола. Не след дълго прочете табела с надпис „Окланд бей бридж“, минаха по моста и колата започна да се изкачва по доста стръмна улица. Малко под върха на един от хълмовете имаше нова указателна табела. Наляво улица „Ламбард“, на която беше последната спирка на една от линиите на прочутия трамвай, станал и символ на града. Шофьорът я подмина и продължи направо. До този момент всички мълчаливо пътуваха. Жан Емануил реши да прекъсне това с един анекдот.
— Отскоро забогатял руски олигарх, завел жена си да й купи нови обувки в бутиков магазин. Като разпознал богатите клиенти, продавачът започнал да изважда обувки за дамата. Обяснил, че те са от най-новата френска колекция наречена „Луи XIV“. Жената започнала да пробва първия чифт, но колкото и да напъвала да вкара крака си в обувката, не успяла — били и тесни. Затова се обърнала към продавача и го попитала — „А у вас йест случайна Луи XV?“.
Всички се засмяха.
Около тридесет метра зад тях се движеше друга кола. Шофьорът разговаряше по мобилния си телефон. Беше Кспиноса, който договаряше среща с другите двама мъже от Рино, изпратени от Янус като подкрепление. Беше им казал къде да отидат, когато пристигнат в града. До момента на срещата с тях, се надяваше да получи нови нареждания какво ще правят след това.
Докато граф дьо Мюли и синът му Жули си говореха за семейни неща, Жан Емануил се обърна към господин Сийд. Попита го за този така хубав и прочут град. Той любезно започна да му изброява най-известните забележителности. Беше доста добър разказвач, сигурно му се беше случвало и друг път да е гид на гости на банката. Започна с двата големи моста, свързващи отделните острови. Продължи с прочутия рибен пазар, яхтеното пристанище, затвора „Алкатрас“. Показа му площад „Джиралдели“, на който от западната страна се намира водната база за състезания. Видяха зоопарка, новия планетариум и много други забележителности по пътя.
— Радвам се — продължи той — че ще имам удоволствието лично да ви покажем градът заедно е господин управителя дьо Мюли…
— Надявам се, че ще можем да посетим затвора „Алкатраз“? Доколкото ми е известно от години той е превърнат в музей — заинтересува се Жан Емануил.
— Да, още щом беше затворен през 1963 г., бе направен ремонт и десетина години след това отново отворен, само че като музей, който за година се посещава от няколко милиона туристи и се е превърна в основна атракция за града. Гостите се превозват със специално корабче до острова, след което гид ги повежда първо до павилионите за сувенири, после и до самия затвор. Има и ресторант, но храната не е затворническа — пошегува се той.
— Може да си закупите пълен комплект затворническо облекло, дори и одеяло — засмя се отново Джон Сийд. Разбира се най-купуваният комплект е с номер четиридесет хиляди осемстотин осемдесет и шест.
Жан Емануил го погледна с учудване. Събеседникът му кимна с глава.
— Това е бил затворническият номер на гангстера Ал Капоне — и продължи — от там се тръгва по злокобните коридори и етажи с килии, в които са били „подслонени“ много от босовете на италианската — сицилианска мафия още от времето на сухия режим в края на двайсетте и началото на трийсетте години на миналия век. Начело, разбира се, с Ал Капоне. Там били затваряни колумбийски и мексикански наркобарони, боливийски и панамски търговци на оръжие, сводници с хиляди робини по цялата територия на страната, серийни убийци и безмилостни изнасилвачи. Това за времето е бил най-жестокият федерален затвор наравно със „Синг-Синг“ в Ню Йорк. Както може би се досещате и един от най-охраняваните затвори в Америка.
Замълча за миг и се замисли. Неочаквано дори за себе си, Жан Емануил го попита дали не знае някакви истории от тези времена. Джон Сийд се поколеба и му отговори:
— Чувал съм от моя по-голям брат. Той, пряко е свързан с една история от времето, когато е бил още действащ затвор.
— На времето, в началото на шейсетте, една от добре платените работи в този град била да си надзирател във федералния затвор на остров „Алкатрас“ — известен също и като „Скалата“. Освен добра заплата надзирателите получавали значителни добавки и привилегии, като се започне от осигуровки за ранно пенсиониране и голяма пенсия, безплатно здравеопазване за него и семейството му, продължителен годишен отпуск и т.н. Та… брат ми млад, амбициозен и току-що завършил с чин сержант, военноморската академия в Сан Диего — Калифорния, си подал документи за работа в затвора като надзирател. Бях тийнейджър, но и до ден-днешен си спомням какво се случи.
Жан Сийд продължи:
— Брат ми бе подал документи и отишъл на интервюто за „престижната“ работата. На първия етап бил одобрен. Насрочили му дата за подписване на пробен, шестмесечен предварителен трудов договор. Дори му взели размер за униформа и даже го били включили в наряда за след седмица. Всичко било чудесно, отишъл на датата за сключване на договора лично при директора на затвора. Всички клаузи в него били според предварителната вътрешна информация, която му били дали. Той бил много радостен до момента, в който на самия край на текста с по-дребен шрифт видял последна двадесет и първа точка от договора. А тя гласяла следното или приблизително: „Ако по време на изпълнение на служебните си задължения (надзирателят) — избяга затворник или затворници — надзирателят или надзирателите на смяна, по време на инцидента, излежават оставащата присъда на избягалия или избягалите затворници“. — Цитирам по памет, но в общи линии това беше точка двадесет и едно. Брат ми естествено подскочил като ужилен. Та там имало затворници с по сто и повече години присъди затвор. Отделно с доживотни присъди без право на помилване дори и затворници, които ги чакал електрическият стол… скоро. „Как така, да не би това да е някаква шега за новопостъпили?“ — вече доста потиснат попитал директора. Той го подканил да седне и му обяснил, че не е никаква шега, а наскоро приета клауза към договора на обслужващия персонал. Случило се било неотдавна да бъдат разкрити двама надзиратели, които взели подкуп, единият от десет хиляди долара, другият от тридесет хиляди. Огромна сума за онова време, за да си затворят очите при бягството на трима затворника.
— Всяко и всеки си има цена — усмихна се Жан Емануил.
— И за да се прекрати тази порочна практика се взело решение всеки служител да подпише тази клауза двадесет и едно, както била позната — продължи Сийд. Брат ми естествено отказал, но не съжалявал за своето неосъществимо първо назначение. По настояще е щастливо пенсиониран полковник от „Централното Разузнавателно Управление“. На него дължа и тази моя изпълнена с емоция работа. И да приключа само — затворниците били преброявани по дванадесет пъти на ден и въпреки това след година, от историята с брат ми, бил направен опит за ново бягство на петима затворници. Кметът на града, полицейският началник и главният прокурор взели решение, че затворът вече не е достатъчно надежден. Още същата година той бил затворен.
— А как се разбрало за подкупните надзиратели? — попита Жан Емануил.
— Разбира се, този с по-малката сума разбрал колко са дали на колегата му! — отвърна Джон Сийд.
Лимузината бавно започна да намалява и накрая спря пред внушителна плътна желязна врата, висока над три метра. До нея имаше по-малка от същия метал врата. Оградата, беше декорирана с каменни плочи и железни фенери, по цялото протежение, което беше между две пресечки. На малката врата пишеше недвусмислено: „Частна собственост. Влизането забранено“. Без име, само с бронзова табелка и пет цифрен номер.