Адриан Иванов
Втората монета (10)

5

На сутринта Жан Емануил се събуди, по навик около осем и половина. В стаята цареше полумрак. Дебелите завеси не позволяваха на дневната светлина да проникне вътре. След като дръпна завесите излезе на балкона, където го огря пролетното слънце. Гледката бе прекрасна. Морето синееше в далечината зад върховете на дърветата. Паркът на имението зеленееше, а трима градинари подрязваха храстите от живия плет покрай главната алея. Друг градинар чистеше празния фонтан от паднали клони и листа. Върна се обратно в стаята и след като се изми и преоблече, слезе долу в трапезарията. Неговите домакини вече бяха там и го очакваха.

Закуската им бе сервирана. Миришеше на прясно изпечени кроасани и ароматно кафе. Плодовете бяха в изобилие. Когато се нахраниха, графинята се извини, защото се налагало да присъства на среща на едно от многото настоятелства, в които участваше. Двамата мъже станаха от местата си, за да изпратят домакинята. Когато графинята излезе, Филип дьо Мюли се обърна към своя гост:

— Драги ми Жан Емануил, снощи, когато влязохме в моя кабинет, останах с впечатление, че проявявате интерес към рицарските доспехи, които са там. До срещата с мосю Антонио Калви има още време. Ако не възразявате, мога да Ви покажа нашата семейна сбирка. В замъка имаме нещо като малък музей. За мен ще бъде удоволствие да ви разведа из него.

Жан Емануил с готовност прие поканата. Тук всяко нещо носеше част от историята на този толкова древен род. Щеше да бъде много интересно да научи колкото се може повече от тези митични неща, а пък и времето до срещата щеше да мине по-бързо.

Мъжете излязоха от трапезарията и графът поведе своя гост към срещуположната част на замъка. Когато преминаваха през голямата зала, оградена с колонади, граф дьо Мюли се спря за малко и с жест показа пространството около себе си.

— Както вероятно предполагате, тази зала някога е била вътрешният двор на замъка. Тук, при опасност, са се събирали нашите крепостни селяни от околността, а в мирно време са се провеждали рицарски единоборства. В по-нови времена, когато рицарството вече било само романтичен спомен, един от прадедите ми решил за пореден път да реконструира замъка. Почти всяко поколение на рода дьо Мюли са правили някакви промени и преустройства, докато нашият дом придобие вида, в който го виждаш днес. По време на въпросното преустройство бил направен покривът над главите ни и подменили настилката. Така, вътрешният двор се превърнал в зала за балове, концерти и в галерия за колекцията от картини и скулптори. Всъщност, само за част от тази колекция, защото, както можеш да се убедиш, картини и скулптори има навсякъде в замъка.

Графът отново поведе своя гост към колонадата срещу тях. Отвори една врата и двамата се озоваха в просторно помещение. Навсякъде по стените висяха всевъзможни оръжия и щитове. Покрай стените се редуваха рицарски доспехи и витрини с най-различни принадлежности към рицарското въоръжение. В четирите ъгъла, на високи стойки, бяха изправени рицарски копия и пики, с разноцветни знаменца, закачени на върховете им. В средата на залата, в редица, бяха подредени няколко комплекта брони за кон и ездач. Жан Емануил беше силно впечатлен. Той преминаваше от експонат на експонат, разглеждаше оръжията и броните, докосваше щитовете с изрисувани гербове върху тях. По много от оръжията и броните имаше следи от дебели драскотини и вдлъбнатини. Това вероятно бяха спомените за отдавна отминали битки и сражения. Жан Емануил сподели това предположение със своя домакин.

— Всъщност, не е точно така — поклати глава Филип дьо Мюли — всичко, което виждаш в тази зала, е предназначено за рицарски турнири и упражнения. Нещо като спортна екипировка — усмихна се той: Броните не са толкова здрави, а оръжията не са толкова опасни, колкото изглеждат. Копията са от по-меко дърво и върховете им са с предпазители, мечовете и камите не са наточени, а боздуганите и секирите могат да причинят само синини и натъртвания, най-много някое мозъчно сътресение, но не и по-сериозни наранявания. Цветовете и броните също са съобразени със спецификата на турнирните единоборства. Всички те са с много изящна украса. Целта на цялата тази показност, разбира се, е била да се впечатлят благородните дами. Нищо ново под слънцето. Истинското бойно снаряжение е подредено в съседната зала. Елате, ще ви покажа.

Графът поведе Жан Емануил към висока арка в стената, която свързваше двете помещения. Преминаха в зала със същите размери. Подредена беше по сходен начин както предишната, но с една съществена разлика. Доспехите в центъра бяха разположени така, че изобразяваха група конници и пеши рицари, заели позиция за кръгова отбрана срещу невидимия противник. Сцената беше изключително реалистична. Тя внушаваше такова усещане за сила и заплаха, че Жан Емануил за миг се стъписа. Домакинът, който наблюдаваше реакцията му, се усмихна с разбиране.

— Ето, виждате ли. Разликата се усеща и подсъзнателно. Освен това, по тези доспехи няма нито един излишен елемент. Украсата е сведена до минимум. Стоманата, от която са изработени, е с много по-високо качество и осигурява по-добра защита.

Тези оръжия също са много качествено закалявани и са наточвани като бръсначи. Върховете на копията и щиковете на боздуганите са остри като игли. Всичко е сведено до две неща: на първо място, рицарят да бъде максимално защитен, а на второ — да бъдат нанесени възможно най-големи поражения на противника. Без показност и без емоция. Въпрос на оцеляване. Жан Емануил се спря пред броня, която беше с една глава по-ниска от останалите.

— Нима и деца от вашето семейство са участвали в сражения?

— О, не, разбира се. Това са доспехите на един мой далечен пра чичо. Като компенсация за ниския ръст природата го дарила с невероятна сила, пъргавина и ловкост. Няма друг член на нашето родословно дърво, който да е донесъл повече трофеи от турнири или сражения. За всеки благородник било чест да се срещне с него в единоборство на турнир или да воюва рамо до рамо по време на битка с този мой далечен роднина…

В този момент един прислужник влезе в залата и съобщи на графа, че пред централния вход на имението е спряло такси, което вероятно е докарало госта, когото графът очаква.

— Пуснете таксито и след това поканете господина в кабинета ми — разпореди се дьо Мюли. Драги ми Жан Емануил, да вървим, за да видим какви изненади се крият в гърнето, което би трябвало да носи със себе си мосю Антонио Кал ви.

След няколко минути на вратата се почука. Прислужникът придружаваше мъж, елегантно облечен в сив смокинг, светло кафяв шлифер и небрежно преметнат копринен шал със същия цвят. На ревера имаше закачена сребриста значка. В лявата ръка носеше плетена, от дебело въже, чанта на бели и сини ивици. Приличаше на плажна, през която прозираше по-малка — кожена, съдържанието на която видимо издуваше външните и страни. Графът ги представи един на друг.

— Известният интериорен автодизайнер мосю Антонио Калви и моят приятел експерт нумизмат от най-висок ранг — Жан Емануил Николов.

Двамата мъже си кимнаха и се здрависаха, след което домакинът ги покани да се настанят във фотьойлите до камината. Италианецът седна, стискайки торбата в скута си. Жан Емануил го последва и седна на отсрещната страна. След кратко мълчание Калви постави отгоре на масата плетената торба. След като я развърза, внимателно извади от нея кожената чанта. Приплъзна ремъците от двете медни катарами, освободи отвора на чантата и извади отвътре вързоп от мек вълнен плат. Антонио Калви, с леко треперещи ръце и видимо развълнуван, започна да отвързва възела от сизаловата връв, завързала платнената кърпа. Дръпна по-рязко възела и след това още веднъж. Кърпата се разтвори, заедно с освободената връв и на масичката се показа керамично гърне. Заради заоблените си стени се наклони на ляво от повърхността на масата. На покривката и върху килима се изсипаха няколко златни монети — римски ауреуси. Истинско древно съкровище. Блестеше като от приказките на Шехерезада.

Тримата мъже в стаята гледаха с широко отворени очи, без да кажат дума, съзерцавайки монетите. Една от тях още продължаваше да се търкаля по килима, докато не се удари в дървения крак на бюрото и със звън тупна на каменния под до него. Освен този звук само тупкането на сърцата им вероятно се долавяше в тишината. Жан Емануил пръв се опомни и запали цигара. Графът го последва и извади от своите. Антонио Калви си наля коняк в чашата от кристалната гарафа и го изпи на екс. Наля си отново, но остави чашата. Вече опомнили се и тримата се бяха навели и събираха изпопадалите по килима монети. Поставяха ги на меката плюшена покривка на масата. Жан Емануил продължаваше да гледа образувалата се златна купчинка с монети върху нея. По някои от тях личаха червени — като от червен восък и бели — като от тебешир зрънца, образували се за близо две хилядолетия. Поради количеството монети останали слепени, отначало Жан Емануил не забеляза, че някои от тях сякаш бяха навързани една за друга. Голямото му учудване дойде, когато с двата си пръста внимателно извади отвътре наниз с прикрепени една за друга монети. Оказаха се перфектно прихванати в масивен златен обков, изработени във форма на императорски венци. Бяха захванати с по две халки една за друга, образуващи разкошна огърлица. Започна да ги брои. Общо дванадесет на брой, плюс още една в средата, която бе двойно по-голяма и тежка от другите. Във всяка една касичка бяха монтирани ауреуси с ликовете на „дванайсетте цезари“, както бяха известни: — От Юлий Цезар до император Домициан, шест от едната страна и шест от другата. В средата на огърлицата от златен медальон го гледаше образът на император Адриан. Този образ на императора нямаше как да бъде объркан. Златната закопчалка бе значително по-тъмна от останалите елементи в огърлието. Жан отдаде този факт на това, че в нея преобладаваше среброто. Съотношението злато — сребро, от която бе направена, от своя страна я правеше значително по-здрава и пружинираща, отколкото ако бе изкована само от висок карат злато. Беше впечатлен и изумен. Досега не бе виждал никъде, дори в най-престижните, прочути и богати на експонати музеи, такава изящна, древна ювелирна изработка. Освен всичко, тежеше и над двеста грама висок карат злато. В този случай, това бе на последно място. Отърси се от унеса на вцепенение, в което бе изпаднал, и погледна към масата. Мъжете започнаха да подреждат вече събраните от земята монети и тези на масата върху парчето плат. Всички бяха от периода първи и втори век от новата ера, от първия император Август, племенник на Юлий Цезар, Тиберий, Нерон, Отон, Тит и баща му Веспасиан, Галба, Вителий, Граян и осиновеният му син Адриан до император Марк Лврелий. Бройката на монетите също бе внушителна. Бяха приблизително двеста и осемдесет — триста монети, затова нямаше много време за губене. Жан бе професионалист и знаеше, че за толкова монети е необходимо също много време. Сам предложи да се заеме веднага със задачата, за която бе поканен. Работата преди всичко, обичаше да казва той. А неговата беше, доста деликатна и отговорна.

Жан Емануил бе експерт по монетите на древния Рим. Разбираше, колкото му бе нужно и от монетосеченето на Елада, римските републикански монети и скифати (корубести монети) от Византия. Всеки човек, който спомене, че е експерт нумизмат по всички монети от тези периоди от близо двадесет века, смята себе си за „по-голям католик от Папата“. В това число не се включваха и хилядите колониални града секли — автономни монети… Най-добър Жан бе именно в периода на античността — от първи до пети век от Христа. Това бе още едно щастливо обстоятелство.

Жан Емануил започна предварителната подредба, като се зае с всяка отделна монета една по една. Имаше си негов, утвърден хронологичен метод на оценяване. Автентичност, рядкост, степен на съхранение, номинал, метал, грамаж и разбира се — цена. Каза, че му е нужно да си донесе „оръдията на труда“ от стаята. Върна се след минута. Извади от чантата лупата, без която не можеше, портативната електронна везна и започна да разглежда монетите. Внимателно и обстойно. Сложил бели памучни ръкавици, постави първата монета между палеца и показалеца на лявата си ръка. Търсеше най-доброто пречупване на светлината и най-ясното изображение под дебелото стъкло на лупата, държейки я здраво в другата си ръка. Доближи я много близко до дясното си око, докато фокусът стана кристалночист. Така се виждаха и най-малките детайли по цялата повърхност на монетата.

Първата, която попадна в ръката му, бе изключително добър ауреус на император Адриан, добре центриран от двете страни с цял, пълен зрънчест кръг. На лицевата страна бе портретът на императора с обърната в профил глава на дясно. Венец и плитък бюст, без драперия и надпис „HADRIANVS AVGVSTVS“. На обратната страна беше изобразен император Адриан, яздещ кон, с вдигната дясна ръка, а отдолу с надпис COS III, което означава, че по това време е бил консул за трети път. Рядкост — рядка, степен на съхранение — много добра, грамаж — пет грама и четиридесет и два сантиграма, приблизителна цена — пет хиляди и седемстотин евро.

Втората монета бе ауреус на император Август — първият римски император — леко децентриран вдясно, част от зрънчестият кръг липсваше, но целият надпис стоеше запазен в полето — С. CAESAP. IMP, глава в профил надясно. На обратната страна императора на кон наляво, S. С. най-отдолу. Рядкост — рядка, степен на съхранение — добра, пет грама и седемдесет сантиграма. Цена приблизително — шест хиляди и шестстотин евро. Приблизително означаваше, диапазон от пет процента на долу и пет процента нагоре, толеранс в преценката за цената. Нямаше двама експерти нумизмати, които да назоват точно една и съща сума за даден екземпляр. Оттам и тази осреднена цена, като това бе и един вид застраховка за точност при оценяването, без тя да подценява или надценява предмета за който се отнасяше.

Третият ауреус бе на император Веспасиан. На лицевата страна имаше глава в профил на дясно с лавров венец и надпис IMP. CAESAR. VESPASIANVS. AVG, на обратната страна — надпис — PON. MAX. TR. P. COS. V, жезъл, украсен със змии и крила (Кадуцей). Долната матрица за обратната страна е била по-износена (тя винаги по-бързо се е износвала отколкото горната) от лицевата, затова и гравюрата и надписът бяха по-плитки и неясни. Рядкост — често срещана, степен на съхранение — добра, тегло четири грама и петдесет и един сантиграма, цена приблизително — три хиляди и деветстотин евро.

През първи — втори век, основното парично разплащане се осъществявало предимно с бронзови и медни монети. Дюпондии, асове и сестерции. Също и сребърни монети-денарии. Един легионер е получавал месечна заплата около десет денария. Затова очакванията му, че златните ауреуси ще бъдат добре запазени, се бяха оправдавали напълно. В този период ауреуси е имало право да се секат единствено и само в столицата Рим. Монетарницата там била под специален надзор от комисия в сената. Дори за времето си са били много скъпи монети и само хора от висшата класа са имали привилегията да ги ползват като разменно средство помежду си. Заплащало се с тях предимно скъпи и големи неща — роби, къщи, земеделски земи, както и са финансирали походи и дори атентати срещу императори и техните семейства…

След всяка прегледана и оценена от Жан Емануил монета, вкарваше данните от експертизата в предоставения от графа лаптоп, като ги въвеждаше в специално инсталирана за целта от него програма за сортиране и подреждане на нумизматичните данни. Жан Емануил я беше поръчал специално на софтуерна компания, със седалище в Карлсруе, за да я направят по негови изисквания. Управител на компанията бе негов добър приятел българин и също колекционер, Александър Божилов. Той самият бе започнал да разработва подходящ софтуер. Беше му направил голяма отстъпка от цената за направата на тази чудесна програма в разработката на която участва цял екип специалисти.

Разглеждането и оценката на монетите вървеше нормално, Жан Емануил правеше това с удоволствие. Погледна часовника си, бе осемнадесет часа и десет минути, а вече беше оценил две трети от монетите. Слънцето започна да залязва, затова Жан Емануил предложи на графа и господин Калви да продължат работа на другия ден. Графът веднага се съгласи и ги покани да се разходят из имението, докато сервират вечерята. Жан Емануил с удоволствие прие, а Кал ви махна с ръка в знак на съгласие. Мъжете се заеха да опаковат монетите, след което графът ги прибра в сейф, прикрит зад лавица от книги. Когато затваряше вратичката, проблесна бронзовата табелка с надпис — Bode-geldschrank-fabriken.A.G. Hannover. След минута мъжете, напуснаха кабинета и се насочиха към парка на графството.

— Каня ви всички на вечеря. За мосю Калви, ако ми разреши, вече се разпоредих да подготвят една от стаите за гости.

Антонио Калви се поколеба за момент, докато слизаха по каменното стълбище към предната алея на главния вход. Не бе мислел досега, къде щеше да отседне тази вечер. Не знаеше дали да приеме поканата, или да си наеме хотел в града. В крайна сметка реши, че идеята не е лоша. Компанията на мъже му допадаше. Монетите му, които все още бяха негово притежание, също щяха да са близо до него. Затова отговори:

— С удоволствие ще ви гостувам тази вечер графе, ще се радвам да споделя вечерята с вас и мосю Жан Емануил, както и вашата прекрасна съпруга. Сигурен съм, че утре и двамата ще останем доволни от крайния резултат от моето посещение тук: — Аз, с една прилична сума в банковата си сметка, а вие — с една прекрасна колекция от римски златни монети.

Докато продължиха да се разхождат Антонио Калви им разказваше за страстта си към автомобилите и тънкостите на занаята дизайнер и вътрешен интериор. В един момент спря да говори и се обърна към двамата мъже и смени неочаквано за тях темата:

— Имах лоши предчувствия тези дни и искам възможно по-бързо всичко да приключи и да се прибера в Италия. Чувствам се и леко изморен от пътуването и предпочитам да се оттегля, докато дойде време за вечеря.

Графът кимна разбиращо.

Антонио Калви бе премълчал не дотам приятна история свързана с предлагането на монетите на друг човек. Два дни след като се е отворило завещанието, преди да предложи на графа гърнето, бе летял със самолет до Гърция и по-точно до Солун. Негов познат колега, от автомобилния бранш, му бе подхвърлил преди време случайно името на човек, който се занимавал с изкупуване на антики. Запознал се с него, когато лично го бил консултирал при закупуването на два бронирани джипа за личната охрана на същия този колекционер. Говорил за него като щедър платец, който не задавал излишни въпроси и по-важното било, че за всичко плащал в брой веднага. Работата, впоследствие, а и самият човек, за съжаление, му се видяха доста съмнителни на Антонио Калви. Часове след това вече съжаляваше, че въобще е разкрил и предложил гърнето на толкова добре охраняван „бизнесмен“, живеещ в огромен палат, от всякъде обграден с висока каменна ограда, жива охрана и камери за видео наблюдение на всеки ъгъл. Това вече беше факт с, който трябваше да се примири. Каза си, че просто има голям късмет, че не го е носил със себе си, а само снимки на гърнето във флашпаметта на ключодържателя. Можеше само да гадае как щеше да мине визитата при човека, обкръжен с толкова въоръжени мъже до него и наричан с такова име, заимствано от древната митология като — Янус!

Ден по-късно, започна да забравя за това и малко по малко се успокои. Когато се завърна в Рим първата му работа бе за втори път да се уговори с граф дьо Мюли и да се срещне с него, независимо от разговора му след опелото на починалия му баща. И ето, сделката вече бе на път не само да се осъществи, но и да приключи успешно за двете страни. Гласът на графа го върна в реалността.

— Момент да кажа на иконома да Ви придружи до стаята мосю Калви.

Графът каза, че ще го осведомят, когато е време за вечеря. Увери го, че сумата, която ще му предложи за монетите, ще е напълно съобразена с интересите на двете страни. Щом това вече бъде договорено, тя незабавно ще се преведе по сметка, посочена от господин Кал ви.

Жан Емануил и граф дьо Мюли продължиха по алеята към парка, а Антонио Калви, заедно с иконома Пиер, влязоха обратно в замъка.

Времето бе прекрасно — лек бриз подухваше от морето, а на небето имаше само няколко бели облачета. Графът беше много доволен от развоя на този ден. Разговорът изцяло се въртеше около златните монети, намерени в гърнето. Жан отговаряше на всички негови въпроси, които бяха от неговата компетенция. Още не можеше да повярва как едно толкова просто и съвсем обикновено на вид гърне може да побере такова огромно съкровище. Той прецени, че сега е удобен момент да попита графа дали ще се съгласи да му покаже колекцията си от монети, част от която вероятно не бе виждал със сигурност. И преди да зададе въпроса, видяха как един от прислужниците се приближава към тях и ги уведоми, че вечерята е готова и след малко ще бъде сервирана. Тръгнаха обратно към замъка и Жан Емануил реши по-късно да повдигне въпроса за колекцията му, която все повече желаеше да разгледа. По пътя графът му каза, че харесва Антонио Калви и освен че е от известен стар римски род, той е, както се разбра, специалист по автомобилен дизайн. Жан Емануил от своя страна сподели, че харесва да разговаря и да се запознава именно с такива хора, от които може да научи още много интересни неща във всяка област на живота. Той харесваше хубавите коли, особено наблягаше не толкова на външния вид на даден модел и марка, а на вътрешния интериор, удобство и екстри. Колата е като кооперация, бе чул да казва Антонио — всички на вид си приличат — покрив, прозорци, врати, но всеки като влезе в къщата си, така и в колата да изрази индивидуалност и личен вкус в интериора и най-вече да усеща комфорт и наслада от управлението на автомобила. Жан Емануил си помисли, че може да се консултира с Антонио при избора му на кола, която смяташе скоро да закупи. Вече се бяха върнали в замъка. Жан Емануил кача, че се качва до стаята си за малко, за да се преоблече преди вечеря. Графът му отвърна, че вече е сервирано и всички долу ги очакват.