Адриан Иванов
Втората монета (34)

33

Виктория влезе в широкия хол на приземния етаж на къщата. Мъжете мълчаливо стояха на дивана. Беше им направила сандвичи със сирене и телешко месо, бекон е яйца, чай и кана е ароматно кафе. Остави подноса на масата пред тях. Те благодариха и тя излезе от стаята.

— Все пак трябва и да хапнем по малко — учтиво ги подкани Жули.

Жан Емануил се обърна към Джон Сийд:

— Тъй като вие имате най-голям опит в подобни дела, смятам да бъдете и наш ръководител. Аз съм готов да помагам, с каквото мога и сметнете, че ще съм ви полезен.

— Благодаря ви и от името на баща ми. Оценяваме това, че в тази неприятна ситуация ни помагате — започна на свой ред Жули. Говореше, като приятел, а не като негов шеф.

— Не е нужно да ми благодарите — каза Сийд. — Още нищо не сме свършили.

— Добре, но все пак какво ще кажеш Джон, може би вече имате някакъв план.

— „План“ е пресилено да се каже, но съм попадал в подобни ситуации — отговори Сийд и продължи. — Според мен имаме един много важен коз. Той е, че сме попаднали на група алчни бандити. Неразумно, до глупост алчни. Поне двама от тях пренебрегват поръчителя на обира и искат сами да вземат цялата сума от плячката. Другото, което бих казал е, че почти винаги двама се съюзяват срещу трети. Всичко това е в наша полза. Или както се казва: — Двама са дружина, трима са дружина с предател. Надявам се, че в скоро време ще се скарат за парите. Защото, колкото и да им предложим, в един момент, пак ще им се вижда малко.

— Според вас на колко възлиза, реално оценката на всичко, което са взели? Въпросът бе отправен към Жан Емануил.

— Всички се убедихме още при оценките, които дадохте в нощта на обира, че вие сте отличен оценител и експерт.

— Имате право, господин Сийд. Аз съм виждал повечето от монетите на графа и разгледах петте класьора на господин Уверих.

Като се замисли известно време, продължи:

— Не бих могъл да оценя античната статуетка на Херакъл, лавровия златен венец и императорската огърлица. Както и още две-три неща, за които не съм достатъчно компетентен. Според мен сумата е… около и над шест милиона долара, без тях.

В стаята настъпи мълчание.

— С всички неща, сумата е със сигурност над десет милиона долара. Ако се предложат на аукцион, цената най-вероятно ще скочи още толкова. Това е оценката ми само по памет, но дори и да греша, то реалната цена ще е по-висока, а не по-ниска. Затова предложих на крадците, приблизително двадесет процента от мояа оценка.

— Добре — каза Джон Сийд — а сега е време да обсъдим какво ще прави всеки от нас до момента, когато се обадят отново.

— А сигурни ли сме, че ще се обадят — прекъсна го Жули.

— Напълно. Дори и да им дадат по-добра оферта, те няма никога да изпуснат шанса да приберат и нашите два милиона долара. Извинявайте, вашите два милиона шефе. Затова вашата задача е до утре до обяд да набавите сумата в стари банкноти и да наредите да опишат всяка, номер по номер. Така дори и да стане размяната и те да вземат парите и да изчезнат, няма да има място в Америка и в по-голямата част от света, където да не бъдат засечени.

— Не смятате, че те са глупаци!

— Не, не са, но все пак трябва да харчат от парите, докато стигнат евентуално Мексико, държава от Латинска Америка, Канада или до друг континент, ако имат достатъчно разум. Във всяка държава има наши агенти, като една от основните им задачи е да издирват точно такива престъпници. Хубавото е, че почти винаги успяват да ги заловят. Да не губим време, а да действаме. Аз имам да свърша куб неща.

— Започвам веднага — каза Жули — ключът от трезора е в кабинета ми. Само трябва да извикам главния счетоводител и поне две касиерки, за да преброят и опишат номерата на банкнотите. Със сигурност утре по обяд куфара с парите ще бъде приготвен.

— Добре, успех!

Нищо не показваше, че в този момент Джон Сийд е подчинен на управителя на банката Жули. В тази ситуация ролите бяха разменени. Сийд си въртеше пръстена на ръката и трескаво мислеше: — Трябва да им помогна, на всяка цена трябва да направя нещо!

— Ние с господин Жан Емануил ще се опитаме да предвидим колкото е възможно повече ситуации около преговорите и размяната — разсъждаваше на глас Сийд.

В това време цивилен полицай седеше в сив Форд-Краун на петдесетина метра от къщата на Жули и пиеше кафе от картонена чаша. До него на седалката имаше празна кутия от китайска храна. Проследи с поглед как директорът на Банк ъф Америка прекоси дворната алея на къщата си. Качи се в черния Кадилак, който потегли.

Полицаят запали мотора и тръгна след колата. Зави на първата пресечка вдясно. Кара след тях около двадесет минути. Спря на около тридесет метра зад кадилака, който паркира пред банката. Изчака директора да влезе в нея, отпи отново от кафето и се пресегна към радиостанцията, която бе оставил в жабката на колата.

— Полицай двеста и пет. Свържи ме със сто! Изчака около минута.

— Казвай, двеста и пет!

— Тези тримата правят нещо. Шефът на банката току-що пристигна в нея. Струва ми се, че ще взима пари, за да откупува ценностите на баща си. Както бяхте предвидили.

— Добре, ти го наблюдавай там и него изпускай от око. Аз ще изпратя двама при къщата и един при строителния предприемач, за да наблюдаваме и него.

— Нали там има постоянно наблюдение от колегите?

— Нямам им доверие на тези. Току-виж издънили нещата. Скоро ще има повишения и не желая кметът да назначи друг на поста главен инспектор на тринадесети район. Тази задача е последният дванадесети рунд и искам аз да го спечеля. Те да си търсят крадците, а ние ще сме техни сенки. Не е важно как си победил, важно е на кого ще вдигнат победоносно ръката.

 

 

— Търся шефа — в гласа на Клод Еспиноса се усещаше леко треперене. Адреналинът му се покачваше.

Гласът отсреща бе женски с леко пискливи нотки.

— Няма човек с такова име тук. Английският й бе доста добър.

— Ако не искаш да си изгубиш работата, предай му, че го търси неговият човек от Америка.

Момичето, явно, не се впечатли от заканата. Замълча, но накрая отстъпи.

— За кого да предам. Той познава половин Америка, а другата половина го познават него.

Клод Еспиноса се вбеси, но сдържа гнева си и кротко отвърна:

— От Фриско. Просто човек от Фриско!

— От къде, от Фриско…?

— Неее от Сан Франциско — Калифорния!

Момичето явно се двоумеше как да постъпи и накрая само каза:

— Ами че то и Фриско е в Калифорния… Изчакайте, моля да попитам.

Изминаха почти две дълги минути. В слушалката се чуваше как момичето си влачи краката бавно, по някакъв дълъг коридор. После се чу отваряне на врата, след това неясен разговор и накрая някой взе слушалката.

— Кой е? — попита Янус.

— Човекът с поръчката от Фриско.

— Еспиноса, или както е сега името ти. Ти ли си крадливо копеле? Ще те наме…

— Не викай толкова, ако не искаш завинаги да се простиш с дрънкулките — прекъсна го той — И не ме наричай повече така, по име. Стоката е в пъти повече, отколкото ми поръча, затова и парите са повече.

— Ах, изчадие! Само да ми паднеш в ръцете. Ще…

— Ако още веднъж ме прекъснеш, затварям телефона. Без друго вече имам друга оферта за тях.

— Оферта от кого, по дяволите? И за колко е тя? — вече делово попита Янус, обърнал другото си „лице“. Знай само, че на който и търговец да продадеш стоката в Америка, тя рано или късно пак ще дойде при мен. Или до часове ще зная къде е.

— Не забравяй, шефе, винаги има план Б.

— И кой е той, умнико?

— Самите собственици искат обратно да си откупят стоката.

Янус се замисли. Не бе мислил за този вариант.

— Добре, казвай цената. Да знаеш, че каквато и да е, аз ще ги взема.

Клод си пое дълбоко въздух, като закри слушалката с другата си ръка и прошепна:

— Три големи! Настъпи мълчание.

— Я повтори! — изкрещя Янус. Ейй… — Ей, Еспиноса, алчно копеле такова, скоро не си ходил на тест за наркотици, нали? Да не си надрусан бе, идиот такъв — изкрещя отново той. Ти знаеш ли колко пари са това.

— Ей, ей, шефе, почакай ти ме чуй, недей да крещиш, а ме слушай внимателно. Ако искаш да имаш дрънкулките, ще платиш за тях три милиона долара в брой — стари, влизали в обръщение банкноти от пачки по сто долара. И не канадски или австралийски, а три милиона американски долара.

Замълча, за да си поеме отново въздух. Знаеше, че си играе с огъня, но алчността му даваше смелост и му вдигна още повече адреналина. Продължи с по-уверен глас:

— Нали не искаш стоката да отиде при другите? И още нещо, никога повече не ме наричай „идиот“. Помисли добре, след един час ще ти се обадя пак. Искам само отговор — „ДА“ или „НЕ“.

Клод Еспиноса затвори веднага слушалката, без да дочака отговор отсреща и се обърна към Дани Блу.

— Ела да те черпя един обяд в ресторанта.

Двамата мъже тръгнаха към ескалатора. Дани Блу попита:

— Какво става? Нави ли се старото копеле?

— Оставих го да мисли. Сигурен съм обаче, че ще налапа въдицата.

 

 

След близо четири часа под зоркия поглед на директора и главния счетоводител на банката и с помощта на шестима (двама се оказаха прекалено малко) служители, предимно опитни касиери, парите бяха описани до последната банкнота. Точно два милиона в сто доларови банкноти, запечатани в пачки от по сто броя във всяка една, или двеста пачки по десет хиляди долара. Жули изпрати друг служител да донесе два платнени чувала от трезора и лично сложи по един милион във всеки един. Куфар не бе необходим. Подписа нужните документи, след което ги запечатаха с пломби и двама души от охраната ги занесоха обратно в трезора. Жули бе предупредил, че на другия ден ще дойде да ги вземе. Благодари на банковите служители за добре свършената работа и се отправи към входа на банката. Шофьорът на „Кадилака“ побърза да му отвори задната дясна врата.

След по-малко от час тримата мъже отново пиеха чай и кафе в просторния хол на Жули. Първата точка бе изпълнена.