Адриан Иванов
Втората монета (44)

45

До границата с България, спираха само веднъж, за да зареди Стаси колата с гориво. Жан Емануил купи кафе, минерална вода и два сандвича, пилешко филе с моцарела за двамата. Взе и картичка, керамичен сувенир с Бялата кула и пътеводител със забележителностите от Солун. Помисли си, че за последната седмица това бяха всичките му покупки. Усмихна се на касиерката и остави цялото ресто като бакшиш. Можеше да си го позволи. Махна на Стаси, който паркираше до бензиностанцията, за да дойде да обядват. Беше приятно момче, което работеше от две години в банката. Допадна му още отначало и не счете за нахалство питането му с какво се занимава. И докато отпиваше от кафето си, му разказа един анекдот:

„Двама бивши съученици се срещнали след години случайно на улицата и единият започнал:

— Аз успях в живота и станах архитект. Тази и тази и тази сгради аз съм ги проектирал и тази също… А твоят живот как се разви? С какво се занимаваш.

— Аз пък станах нумизмат, нали се сещаш, тези, където събират монети — казал другият.

— Я чакай, чакай малко. На времето тези хора не ги ли наричаха просяци?“

— Та и аз, Стаси, избрах да съм „просяк“. Шофьорът го погледна учуден, а Жан Емануил, смеейки се, си отчупи от сандвича. Допи кафето, изпуши една цигара и отново се качиха в колата. Стаси включи двигателя, а скоростният лост премести на директна предавка и поеха на път за България. След час бяха на границата — КПП „Промахон — Кулата“. Гръцкият митничар излезе от кабинката и дойде до спуснатата бариера. Стаси спря колата и през отворения прозорец му каза нещо на гръцки. Служителят само погледна през прозореца, задната седалка, след което невидима ръка вдигна бариерата и те продължиха по моста на река Струма към българското КПП „Кулата“. За „късмет“, на преминаващите, точно тогава на шефа на нощната смяна му се бе родил внук. Жан Емануил разбра това от възрастен човек, който старателно замиташе боклуците на плаца около митницата. Нямаше жив човек — и керван камили да беше минал, просто нямаше кой да ги спре. Стаси, спря колата между две кабинки, пред които имаше знак „Стоп“. На втората минута чакане плахо свирна с клаксона. От най-близката будка, се отвори плъзгащо прозорче от алуминиева дограма със затъмнено стъкло. Едра космата ръка, с дебела златна гривна на нея се показа до лакътя и им даде красноречив знак да продължават напред.

„Прибирам се вкъщи — помисли си Жан. — Сега е подходящ момент и аз да направя нещо добро за себе си.“ Извади от джоба на сакото си кутията с цигари и я хвърли в близкото кошче за боклук. „Мисля, лошите навици като цигарите, да оставя тук. Вече не е модерно да се пуши“.

— Стаси, да тръгваме!

Колата започна бързо да ускорява. Минаха покрай „село Кула“ и след няколко минути видя табела, на която пишеше: — „село Марикостиново“. Замисли се. След още толкова километра е следващото „село Левуново“. После е град Сандански. Обърна се към Стаси и съвсем спонтанно го попита.

— Ти нали не бързаш много да се прибираш?

— Разбира се, че не господине. Аз съм на ваше разположение. Ако се прибера до края на деня, няма да ми платят нощувката от командировъчното. Не че се оплаквам…

Жан Емануил се засмя.

— Тогава намали скоростта и веднага след село Марикостиново има детелина на шосето. Мини под нея и свий вляво. И ми казвай — Жан Емануил.

— Слушам господин Жан Емануил — беше отговорът.

— Когато завиеш, карай само направо, ще се отклоним само няколко километра.

Минаха покрай стара асфалтова база и продължиха по тесния асфалтов път между стотици декари лозя от двете страни на тясното шосе. На всеки ред от лозята, до самия път, имаше засадени рози. Беше чувал, че ако тръгне някаква болест, те са първият индикатор за заразите и винарите веднага предприемат съответните мерки. Стигнаха до село Генерал Тодоров. По-старите хора и до ден-днешен го наричаха със старото му име — Препечене. Жан Емануил познаваше района, както се казва, със затворени очи. Селото беше в низина и наистина много препичаше. Беше изкарал осемнадесет месеца казарма, по-точно застава в това село преди доста години. Заставата беше тилова и с абревиатура ПГР — Паспортно граничен режим. След идването на демокрацията и падането на Берлинската стена преди повече от двадесет години, звеното беше премахнато от армията ни. Отпаднаха граничните листа в пограничните райони на двукилометровата гранична ивица. Заставата се намираше точно след гарата в селото, която бе единствената между градовете Сандански и Петрич. Навремето влаковете от селото до Петрич също подлежаха на проверка по ПГР. Жан Емануил се сепна от спомените си. Точно пред заставата свършваше и асфалтовият път тогава. Много му се искаше да види какво е сега там след близо тридесет години.

Стаси не се нуждаеше от напътствие, караше само направо. Мина селския площад зад гърба на жп гарата, след половин километър, пътят свърши. Обърна се и попита:

— А сега, накъде?

— До тук сме. Ще се разходя до една местност на близо. Казва се Рупите. На два километра е от тук. Минава се по моста над река Струма. Всъщност, ти не искаш ли да дойдеш с мен? — предложи Жан Емануил.

— Разбира се, чувал съм за това място. Не живееше ли тук жена, която знаела миналото, предричала бъдещето на хората.

— Да, тук живееше пророчицата леля Ванга, при която съм идвал два пъти. А тук — обърна се Жан Емануил и посочи на дясно, към полуразрушена постройка с начупен шадраван отпред — съм прекарал близо две години от живота си.

— Уаууу, сигурно е било голямо изживяване?

— Е, не съвсем — отговори Жан Емануил и го поведе по тясна пътечка към реката.

Пресякоха стария мост над Струма и се насочиха на северозапад между папратите към долината. Гледката беше досущ същата, като от спомените му. Продължиха да вървят по тясната пътечка — Жан Емануил пръв, Стаси плътно зад него. След десетина минути вече в далечината се чуха крясъци на играещи деца и се мярнаха покривите на няколко автобуса с туристи.

Тук вече нещата се бяха променили. Видяха бял храм — църква и много красиви и добре поддържани алеи. Двамата влязоха в храма, който бе изрисуван със сцени от живота на пророчицата Ванга. Запалиха свещички за живите и за мъртвите свой близки. След час се върнаха отново при колата. Докато Жан Емануил се настаняваше на задната седалка, Стаси се обърна и попита накъде да продължи.

— Сандански, Благоевград, Дупница и София.

Шофьорът си нагласи маршрута на вградената навигация и колата потегли. След час и четиридесет минути прочете табела „СОФИЯ“. Стаси бе професионален шофьор и нито веднъж не си позволи да кара над определената от знаците скорост. По пътя Жан Емануил, със затворени очи, си припомни като на кино всичко, което се беше случило през последните дни. Героите от този филм се появяваха един по един, сцена по сцена. Някои бяха положителни, други отрицателни. Едни бяха глупави, други умни. Накрая, имаше и награда за най-добрите. Той щеше да отнесе своята вкъщи. — Златната коруба на Цар Йоан Асен II. В един момент екрана стана сив и всички се разотидоха. Боже, какво ли не ни поднася животът!

Минаха, по стария път, през Владая и „Черният кос“, независимо, че новата магистрала беше вече готова. Гумите на колата затракаха по паветата на бул. „Цар Борис III“. Жан Емануил даваше напътствия по пресечките и след няколко минути спряха в центъра пред кооперацията, където живееше.

— Заповядай горе, все пак да изпием по едно кафе и да се обадиш по телефона на някой хотела да си резервираш стая. Наблизо има един, който е както добър, така и на прилична цена — предложи Жан Емануил.

— С удоволствие — отвърна Стаси, — но не се притеснявайте за мен, и друг път съм бил в София. Ще се настаня, ще пообиколя магазините и заведенията, а утре ще тръгна обратно за Солун.

Качиха се по стълбите на последния етаж на кооперацията.

— Добре — съгласи се Жан и докато слагаше кафе в машината, му написа телефония си номер.

Стаси от своя страна записа своя и любезно му предложи да се видят, ако има отново път към Солун. След като си допиха кафето си взеха довиждане и Жан Емануил го изпрати до външната врата.