Адриан Иванов
Втората монета (33)

32

— Предложиха ни два милиона долара — както чухте, каза Клод — а сега е време да чуем предложението и на Янус.

Мънкис и Дани Блу се спогледаха. Това бяха по-близо шестстотин шейсет и шест хиляди шестстотин… на човек. Двамата ахнаха.

Дани Блу предложи:

— Защо просто не се разберем къде да им оставим сака, а те да оставят парите и всичко да приключи мирно и тихо. Още днес. Имаме и още по десет хиляди сто и шейсет и шест долара от статуетката. — На мене тези пари ми стигат.

Клод Еспиноса ги изгледа намръщено.

— Поне още толкова и от Янус искам да вземем. Или може би, не сте готови да станете много богати?

— Помислете, два милиона отгоре няма ли да ви се отразят още по-добре? Дани Блу, идваш с мен отново до града, за да се обадим и на другия кандидат. След това ще решаваме. Единият купувач вече ни е в кърпа вързан. Да видим какво ще каже Янус, за моето предложение. Пиленцето каца веднъж на рамото. Нека вземем най-добрата цена и от двете места.

Мънкис се ухили доволно. И на него му бе любима фраза — за пиленцето.

— Няма да мърдам от стаята и ще пазя сака. Вие вървете и се върнете с добри новини.

Международният търговски център бе между два хотела в самия център на Вегас. Тълпите от хора бяха като на летище. Туристи, търговци, бели, жълти и черни, жени, деца и нервни бащи изпълваха залите, стълбищата, ескалаторите и ресторантите, бутиковите магазини и киносалоните. Най-много хора от различни възрасти се тълпяха пред игралните автомати в северната част на сградата. Непосредствено до залата имаше и дълга редица с около петдесет телефонни кабинки. Отстрани на всяка, върху плексигласовото стъкло, бе залепена зелена лепенка с жълт надпис „Инструкция за ползване“, както и цената за минута разговор и най-важното — за кой континент и какъв е кодът на съответната държава на него. Всеки телефон можеше да се ползва както с карта, всяка ставаше, така и с монети. На около петнадесет от тях бе изписано Европа, на останалите Азия, Африка, Австралия, Латинска Америка и Канада. Еспиноса се приближи до най-отдалечената, на която пишеше Европа, като се оглеждаше постоянно дали някой не ги следи. Небрежно се подпря на дебелия пластмасов плот и зачете списъка с държави. Отстрани на всяка страна имаше и три-четири имена на по-големите градове в нея, както и кода за свързване. Отне му минута, докато стигна до Г — Гърция, код 0030. По-нататък прочете Атина: — 210, Родос — 22410, Тасос — 25930, Солун — 2310. Това търсеше. Извади химикалка от вътрешния си джоб и написа цифрите на вътрешната страна на лявата си длан. След това, подсвирквайки си, направи знак на Дани Блу да го последва до близкия павилион за бърза закуска. Докато си поръчваха наливна бира, Клод Еспиноса наум преговаряше репликите, които мислеше да използва в презокеанския разговор. Гледал бе доста криминални филми. Припомни си и за инструктажа, който му бяха направили още на времето, когато работеше в склада. Знаеше със сигурност за взетите мерки от Правителството веднага след единайсети септември. Когато в телефонен разговор се използуват ключови думи като „оръжие“, „атентат“, „бомба“, „наркотици“, „убия“ и още поне четиристотин — петстотин думи, автоматично се включва устройство за проследяване и запис на разговора. Веднага се локализира мястото на обаждането, независимо в коя точка на щатите се намира. Даже се сети за подобен случай с негов познат от Лос Анжелис. Човекът работеше във фирма за поставяне на кабели от трафопостове към стълбовете за високо напрежение. Те имали машина, наподобяваща пушка, която изстрелвала чрез пневматично налягане медни скоби, с които съединявали краищата на кабелите. Двете бригади работели на около шестстотин метра една от друга. На неговия познат му свършила батерията на уоки-токито, по което обикновено разговаряли. Извадил личния си мобилен телефон и се обадил на колега от съседната бригада да дойде, за да „гръмнат и този дебелия на земята“. Естествено ставало дума за кабела. След по-малко от две минути пристигнали три полицейски коли, полицаите изскочили и с насочени пистолети започнали да крещят — „Всички на земята“ и запитали кого се готвят да гърмят. Този път им се разминало, като обяснили за какво става въпрос, но ги предупредили да не използват друг път подобни думи и фрази по време на работа и извън нея.

Трябваше да бъде максимално бърз и думите му да звучат съвсем обикновено в небрежен, приятелски разговор. Все пак колкото повече мислеше, толкова по-притеснен ставаше. Лицето му се зачерви. Знаеше, че и полицията в щата Калифорния, издирва крадците, направили обир предишния ден в Сан Франциско. Нямаше представа дали човекът, с когото бе разговарял по телефона за ценностите, не се е обадил в полицията, независимо от заплахата, която му бе отправил. Може и Али или човекът, представил се като Сами, на когото бяха продали статуетката, да е сътрудник под прикритие или от бог знае каква тайна служба. Поне още няколко подобни мисли му се въртяха из главата. Не забрави и за човека, приел поръчката за преместване на колата от асоциацията — AAA. Изби го студена пот. Изненада можеше да се очаква от всеки, от всякъде и по всяко време.

Погледна, за да се убеди, че в последните пет кабинки няма хора и чак тогава се отправи към тях. Дани Блу също стана, остави банкнота на масата и го последва.

Клод Еспиноса пусна в телефона няколко монети от по един и половина долара. Погледна последната. Един долар, на нея имаше изографисана индианка, носеща дете на гърба си. Дано тя му донесе късмет и съвсем скоро да е притежател на милиони долари — помисли той. Пое си дълбоко въздух и набра кода на държавата. Погледна цифрите върху дланта си, после набра кода на града, след това още девет цифри, които бе запомнил наизуст. Мина известно време. На Клод му се стори, че мина цяла вечност. Най-после чу изщракване на телефона и силен свободен сигнал в слушалката. Продължи да чака. Във Вегас бе късен следобед и знаеше, че разликата във времето е десет часа. Започна да пресмята наум колко е часът в момента в Солун. Не можа да пресметне — не му остана време. На петия свободен сигнал телефонът отсреща се вдигна.