Адриан Иванов
Втората монета (23)

19

Вече бяха изминали повече от дванадесет часа, а Янус все още нямаше никаква информация за хората, на които бе наредил да отмъкнат античните монети. В Солун вече се смрачаваше, а с напредването на времето и неговите мисли ставаха все по-мрачни. Узото, което бе изпил през тези няколко часа, значително надхвърляше количеството, разрешено от личния му лекар. Нареди на жената до него да го свърже по телефона с един от собствениците на голяма аукционна къща в Сан Франциско. След около минута тя му подаде слушалката.

— Господин Янус, радвам се да Ви чуя. В момента имаме два изключително добре запазени златни венециански дуката от…

— Достатъчно Паркс. Обаждам ти се по друг повод, по работа — нервно изсъска Янус. И премина веднага към въпроса. — Нали брат ти работи към отдел убийства в управлението там? Трябва ми спешно едно сведение, за една работа и едни хора.

— Но, брат ми вече е пенсионер, господин Янус.

— Няма значение — сякаш не го бе чул, — искам веднага да му се обадиш и той да провери имало ли е през последните двадесет и четири часа убийство, обир, престрелка в някой от по-богатите квартали на града!? И ако има веднага ми се обади.

— Тук стават десетки обири и убийства всеки ден — ориентирайте ме малко по-подробно, господин Янус… кой… какво… кога.

— Нищо няма да те ориентирам, идиот такъв — вече крещеше Янус — до един час да си ми пратил по факса всички криминални отчети и сводки, с които разполагаш. Да не ти припомням, че аз ти заех пари и те направих съдружник във фирмата, а и знаеш какво може да ти се случи, ако дори само си го помисля. Един час. — И хвърли телефона на кревата.

Нареди да му напълнят ориенталското наргиле и се отпусна в джакузито. Бяха изминали точно петдесет и три минути от проведения телефонен разговор с Паркс, когато факс апаратът се включи и ролката на барабана започна да се движи бързо в посока часовниковата стрелка. Близо метър хартия излезе от машината, докато валякът в него не превъртя няколко пъти бързо и след това замлъкна.

Стройно, с кадифена тъмна кожа момиче, седеше до апарата, откъсна внимателно листа, сгъна го и го занесе на шефа си. Със замъглен от наргилето поглед, нареди да му прочетат цялата информация. На четвъртото по ред произшествие прочете това, което се бе случило в къщата на господин Якоб Уверих — строителен предприемач и заможен колекционер на антики.

Взе с мокри ръце листа и лично го прочете втори път, след това и трети път. И изведнъж започна да крещи, да къса хартията от факса и да вика — Мъртви сте, мъртви сте… копелетаааа.