Ранкин Дейвис
Право на мълчание (9)

9.

„Прослушването“ завърши. Звездата бе избрана, сценарият — прецизиран, представлението бе готово да започне. Всичко, от което се нуждаеха, беше подходящата публика. Молину пак бе останал сам. Той помоли секретарката да въведе Де Хаус в стаята. Като влезе, психологът изглеждаше напрегнат. Седна и хвърли едно око към папката на бюрото, която зееше в неговата посока. Снимката му отговори с укорителен поглед. Молину видя как в очите му проблесна знак на разпознаване, когато свали очилата си и лъсна лещите им с края на вратовръзката си от туид.

— Значи избрахте вашето „момиче на отпущението“? — промърмори Де Хаус.

Молину обърна папката към учения.

— Мисля, че изборът е достоен за възхищение.

— Ако въобще е възможно такова определение — отвърна той неодобрително.

Молину извади лист, озаглавен „Биография“. Бутна го пред Де Хаус, който пак сложи очилата си и прочете името на лицето и кратко описание на живота й.

— „Бетани Виктория Гембъл“ — прочете той на глас. — „Родена на 30 март 1969 в болницата «Св. Вартоломей». Тегло 2,675 килограма. Баща Виктор Гембъл (офицер от Кралската флота) — пенсионер, възраст 63 години, все още жив. Майка — Виктория (по баща Тримейн), починала на 30 март 1975 година.“ Каква травма — отбеляза Де Хаус, — майка ти да почине на шестия ти рожден ден. — И продължи да чете напечатания текст. Следваше списък на училища от всички крайбрежни градове, в които имаше бази на флотата. — „Завършва училище на 12 юни 1985. Образование — десети общообразователен клас. Педагогическата характеристика предполага бунтарско отношение към авторитети. Описана е като умна и общителна. Въпреки честите смени на учебните заведения, пак е капитан на отборите по хокей и нетбол. Първа работа — стажант-репортер в «Блекхийт Бъгъл». Повишена е в репортер след шест месеца, в старши репортер — до края на същата година. Премества се на Флий Стрийт^[1] като старши криминален репортер за «Синдикейтид Прес». Договорът й е прекратен на 13 май 1989 година, подновен след съдебен процес на 17 май 1990. Напуска на 18 май, за да започне работа в «Пакстън ТВ» като водеща на «Поеми риска».“ — Де Хаус се засмя под мустак.

— Кое е толкова забавно? — попита рязко командирът.

Де Хаус върна доклада обратно на масата.

— Сигурен ли сте, че не искате да преразгледате избора си? — попита той намръщения полицай. Молину поклати глава. — Аз бих го преразгледал, ако бях на ваше място. Виждате ли — продължи той, — заради последния случай в биографията й трябва да бъдете по-внимателен с нея. Била е уволнена, после се е борила за възстановяването си само за да може да напусне по собствено желание. Тя е жена с принципи, която умее да се бори. — Молину не изглеждаше убеден от този аргумент. — Погледнете и малко по-назад. Лишена от майка в крехка възраст и местена от град на град — въпреки всичко оцелява. И не само оцелява, но и постига успехи. Имате си работа със забележителна личност, която не е свикнала да се отчайва и да губи. Съмнявам се, че току-така ще участва във вашето малко представление.

Молину събра отново листовете в папката, без да отговори. Дръпна една по-тънка папка от горното чекмедже на бюрото и я подаде на Де Хаус.

— Точно това очаквам да ни кажете вие.

Де Хаус взе документите.

— Това ще повлияе ли на избора ви?

— Никак. — Молину стана и показа, че срещата им е приключила. — Въпреки това предпочитам да знам как ще реагира тя. — Де Хаус изгледа изпитателно високия полицай. — Кажете ми, командире, като момче сте играли на война, нали? Не се и съмнявам, че сте командвали непреклонно войската си, но не беше ли броят на ранените много голям?

Молину си позволи по обичайно непроницаемото му изражение да пробяга лека мрачна усмивка.

— Ще очаквам до утре да ми предадете характеристиката, Де Хаус. Довиждане.

След два часа Де Хаус седеше пред екрана на компютъра си. Срещата с Молину го беше раздразнила повече, отколкото очакваше. Този човек беше един еснаф, един боен кон. В изсушената му душа нямаше нито истински интелект, нито състрадание. На мястото на мозъка си имаше празно пространство, в което нареждаше постоянни напомняния какво се опитва да постигне. След разходката от гарата Де Хаус беше все още мокър. Шлиферът му кротко изпаряваше влагата си на радиатора. Чайникът започна да свири. Той веднага се обърна, за да го изключи. После, с чай от лайка в ръка, се върна към любимите си данни. Беше разочарован от първоначалния отзвук на неговата лична обява. Имаше порой от отговори на интернет адреса, който беше дал, някои от тях съдържаха чудновати интерпретации на посланието му. Беше започнал да губи надежда към края на триседмичното присъствие на обявата във вестника. Междувременно се бе пуснал по течението на скучната си академична кариера.

Чувстваше се омърсен от работата си с хората на Молину. Това го бе отрезвило от въодушевлението, което винаги изпитваше към избраната за изследване тема, сякаш тя беше прекалено книжна, прекалено далеч от вълнуващия таен свят, в който едни умираха, а други се опитваха да заловят убийците им, като използват силата на ума си. Но тогава се случи. След една изключително безинтересна лекция пред група безразлични студенти той се прибра, отчаян и потиснат, и намери съобщение по електронната поща. Вече бе спрял да се надява да се свърже с нея. Сега Де Хаус пак потърси съобщението, за да си припомни съдържанието му.

„Симпатична кадърна оптимистка, градинарка, организира голям оборот. Вашата оригиналност — рядко ялова.“

Де Хаус целият се тресеше от вълнение, когато прочете думите: „С кого говоря?“.

Имаше адрес за електронна поща, на който той изпрати същия въпрос. Мигането на маркера показа нежеланието на получателя да отговори веднага. Докато чакаше, Де Хаус стартира предварително подготвената програма за проследяване на източника на съобщението. Реакцията беше мигновена, на екрана замига гневно отговорът: „Не се опитвай да ме проследиш или връзката ще приключи“. Почувства се, сякаш са го плеснали с линийка през ръцете. Посегна и включи предишната програма.

„Така е по-добре“ — отговори му екранът.

Той повтори въпроса си. Сега отговорът пристигна веднага: „Първо ти кажи“.

Той написа името и специалността си, след това натисна клавиша, който изпрати съобщението към нея.

„Знам — отговори екранът. — Поне си честен. Засега.“

„Какво искаш?“ — написа бързо Де Хаус.

„Справедливост.“

„За кого?“

„За всички тях.“

„Това включва ли и теб?“ Де Хаус се поколеба, преди да напише този засягащ чувствата въпрос. Той беше пренебрегнат. Вместо отговор, на екрана пред него се появи питане: „За какво трябва да внимавам?“.

„Все още не знам. Не напълно. Когато разбера, ще се свържа с теб.“

„Какво искаш?“ Очакваше този въпрос.

„Информация. Целта. Какво търсиш и защо.“

„Може да платиш висока цена за такава опасна информация. Ще се свържа пак с теб. Повтори обявата, ако си стигнал до това, което ни трябва.“

Беше станало преди три седмици. Вече имаше това, което й трябваше. Де Хаус се свърза с „Таймс“ и повтори обявата за запознанства от предишния път. Не искаше да рискува опитът му за установяване на контакт да бъде пренебрегнат. В основата на акронимичния извод написа: „Пази се от Троянската блудница“.