Ранкин Дейвис
Право на мълчание (4)

4.

От дете Де Хаус мразеше влаковете и цялата юнашка митология около желанието на момчетата да станат машинисти, като пораснат. Никога не бе изпитвал желание да разглоби локомотивче играчка, за да види какво тиктака вътре. Но другите… те бяха нещо различно.

Седеше във влака от Лондон за Оксфорд и наблюдаваше как повърхността на кафето в чашата му се движи паралелно с подскачанията на второкласния вагон. Записваше мислите си на портативния персонален компютър, който сега предпочиташе, след като години наред бе дращил по телата на мъртви дървета. Де Хаус се беше настанил на едната вътрешна седалка, а връхната му дреха висеше на отсрещната. Двете останали седалки до прозореца бяха достатъчно неприветливи, а ако и това не свършеше работа, тогава един намръщен поглед щеше да реши проблема с нежеланата компания. Пътуването му приключи в ергенската квартира в колежа.

Когато Молину се свърза с него и му предложи да се присъедини към мозъчния тръст, занимаващ се с убийствата, той тайно се зарадва, че способностите му са оценени от толкова сериозни мъже. Указанията им бяха уместни, но малко банални. Помолиха го да разгледа наличната информация по случая в светлината на религиозните алюзии във вестникарските обяви. Неговата задача се състоеше в това да разкрие намерението за подбора им и да се опита да предвиди какво целяха убийствата. От него искаха да проникне в мозъка на убиеца.

Реакцията му беше доста уклончива, докато въпросът за възнаграждението не беше навременно поставен по типично английския свенлив начин. Де Хаус използваше презрението на истинския англичанин към простите думи като оръжие в преговорите, и то с голям успех. Не за пари работеше, а за нещо доста по-ценно: много документи за религиозните секти бяха засекретени и недостъпни за него. Но край на това! Вероятността да се рови в тези забранени разследвания до насита беше упойваща за човек като него, кръстосващ компютърни мрежи на планетата в търсене на история или трагедия, която да направи името му световноизвестно.

Това беше преди да прочете досието на настоящия случай. Точно тази бе търсената възможност, знаеше си го. Де Хаус трескаво работеше върху оценката на морала и намеренията на убиеца. И не защото се чувстваше задължен на Молину, а защото това щеше да оформи скелета на най-хубавата му публикация.

Де Хаус отпи от изстиващото кафе в пластмасовата чашка и отбеляза колко подобни са вкусът на течността и на съда, в който тя се намираше.

Те ще му откажат разрешение да публикува откритията си, но само ако го поиска. Щяха да размахат закона за държавната тайна пред лицето му, но това недомислено творение на законодателството щеше само да увеличи интереса към работата му в съзнанието на публиката. Натисна командата за търсене на портативния си компютър и влезе в личните си заключения по материала, натрупан по убийствата.

Цитатите представляваха обобщение на лошото отношение на мъжете към жените. Те също така подчертаваха и гнева, който едно такова отношение може да си навлече. Това не означаваше, че в дъното на убийството непременно стои жена. Възможно беше да е някой транссексуален, който счита себе си за жена, или шизофреник, едната половина на когото е обладана от животинската, тъмна страна на човека. Но Де Хаус бе изключил и двете хипотези, поне за момента. Признаваше на пръв поглед феминистичната основа на убийствата. Засега най-сигурната теория бе, че за тези зловещи престъпления е отговорна жена. Полът на извършителя им нямаше голямо значение за него, мъчеше се да открие защо изобщо бяха станали. Ако можеше да открие травмата, която бе отприщила убийствата, всичко друго щеше да си дойде на мястото.

Железничарят обяви пристигането на влака в Оксфорд. Де Хаус събра в ръце вещите си и се отправи към челото на виещия се пътнически влак, за да избегне уморителното чакане на пиацата за такси.

Усмихна се на себе си, когато ги подмина, настанен в застоялия уют на таксито: всички тези измокрени глупаци, които си мислеха, че знаят нещо, нещо истинско, нещо важно за света — тайните му. Де Хаус си имаше тайна, голяма тайна и смяташе да я сподели с една приятелка или поне се надяваше тя да му стане приятелка.

Стигна до колежа и изкачи скърцащите стълби към квартирата си. Кльощавият портиер с глава на престарял булдог му кимна начумерено. Той мразеше Де Хаус още от времето, когато беше прилежен студент. Дори последвалите изключителни успехи в колежа не можаха да срещнат одобрението на високомерния сноб, пазител на колежанските стандарти. Но това щеше да се промени.

Де Хаус извади ключа от подрънкващата връзка и отвори старата дъбова врата на жилището си. Посегна вдясно и заопипва за ключа на лампата, която след малко освети дома му. На входа потъмнялата ламперия на коридорчето предвещаваше уютното и стилно обкръжение на академичния ерген: овехтелия халат, лулата и шишето с уиски, увехналите саксийни цветя и мръсните съдове в мивката — още един разсеян професор. Когато светлината разпръсна мрака, той с гордост погледна към голямата стена от многоцветни екрани, събрали всичките му интереси. Бяха винаги включени, винаги търсеха. Верни и изпълнителни, те даваха на учения усещане за сигурност. Бяха прилежно сгушени на ръчно изработените секции, които той бе поръчал миналата година от Швеция. Курсорите примигваха мамещо към него и му обещаваха открития. А останалите стаи? Те също показваха предпочитанията му към модернистичните удобства.

Свали си палтото и се зае за работа. На срещата Де Хаус с интерес забеляза начина за достъп до базата данни на „Таймс“. Беше си преписал кодовите команди от отворената папка на бюрото на Молину. Вкара ги на екрана пред себе си. Появи се менюто на вестника. Де Хаус осъзна, че не може да си позволи да опита достъп през секцията „Рождени дни, кончини и сватби“, както бяха направили убийците със зловещите си съобщения. Вместо това, той натискаше клавишите, докато намери каквото му трябваше — личните обяви.

Вкара командите си в терминала и с удовлетворение прочете обратната информация, приета от компютъра на вестника. Предполагаше, че тази жена, която и да беше, преглеждаше новостите, и се надяваше, че в обсега на интересите й влиза и страницата на самотните сърца. За да направи вероятността максимална, поръча обявата да върви три седмици. Ако лично тя не я прочетеше, той предвиждаше, че някой, свързан с нея, би могъл. Това бе доста голям компромис за рационален човек като него, но той намаляваше възможността да бъде разкрит от Молину. Преди да превключи компютъра на друго задание, прегледа подробно обявата, която бе пуснал: „Чаровен ерген, работохолик, на академична отговорна работа, харесващ изтънчени дами — енциклопедични, ярки. Възраст — над 40. Иска многообещаващи ангажименти. Всички анонси — Интернет контакт“. Де Хаус удебели първите букви на всяка дума, за да разкрие истинското им значение. Ако това не я привлече, значи никога не бе проявявала интерес и не се очакваше подобно нещо и сега.

В 17:30, обратно в Лондон, Бакън набелязваше програмата за следващия ден заедно с министъра на вътрешните работи, който току-що се бе върнал от Камарата на общините, след като трябваше да изтърпи времето за парламентарен контрол на премиера. Денят, прекаран в суматохата на политиката, бе тежък.

Бакън се размърда неловко в зеленото кожено кресло и загледа Алтъни Палмър-Дент, който се разхождаше напред-назад пред огромния прозорец. Министърът вдигна ръка и мургавите му пръсти ярко се откроиха върху колосаната белота на яката на ризата му от „Джийвс и Хокс“, докато потъркваше основата на шията си. Бакън винаги се чувстваше странно, когато ставаше свидетел на такива лични моменти, защото този човек никога не бе показвал публично и най-незначителен признак на стрес или умора, въпреки огромната отговорност, която носеше. Сега това бреме бе напът да натежи по най-неочакван начин на плещите му.

— Наблюдавах го много внимателно през цялата следобедна сесия в Камарата. Изглеждаше блед, а когато се ръкувахме, почувствах, че кожата му е студена и влажна, мъртвешки хладна. Сигурен съм, че няма да издържи дълго — заяви Палмър-Дент, загледан през прозореца към красиво виещата се отдолу Темза.

— Споменахте ли му нещо? — попита Бакън.

— Хайде, Андрю, бъди разумен. Знаеш не по-зле от мен, че премиерът е последният човек, който ще признае, че не е добре със здравето.

— Бих могъл да говоря с Тим Грийнуей — предложи Бакън, като имаше предвид личния секретар на премиера.

— Какво? И цялата партия да реши, че съм някакъв ловец на линейки? Опитвам се да градя кули, а не да копая гробове — избухна Палмър-Дент и се обърна с лице към Бакън.

— Добре, но при всички случаи някой трябва да говори с председателя на партията. Имаме само единайсет месеца до изборите и няма шанс избирателите да го подкрепят, ако си мислят, че ще им умре в ръцете.

— Да не мислиш, че не го знам? Цялата работа е, че някои от поддръжниците му не бяха доволни, когато той назначи мен, но по това време не предвиждаха подобна ситуация. Ако се разпространи, че той смята да отстъпи, тогава ще трябва да се проведат избори за лидер. 1922-мата не са доволни от начина, по който се ръководи това министерство — каза уморено Палмър-Дент. Обичайното му спокойно изражение сега бе пропито от тревога.

— Не ми се вярва да станат по-доволни, ако по затворите избухнат бунтове. Имахте ли възможност да прочетете доклада ми?

— Да. Ще назначиш среща с инспектора на Нейно Величество, нали? Трябва да си подсигурим гърба, ако се окаже, че си предвидил вярно развитието на нещата.

— Вече е направено — утре в 13:30.

— Добре, ти си знаеш работата. Но не забравяй, че ако се изкача нагоре, Грийнуей ще иска да си запази поста. Ще направя каквото е по силите ми, разбира се, но до голяма степен всичко зависи от това как ще се справиш през следващите няколко месеца. — Палмър-Дент погледна право към Бакън, докато отправяше това явно предизвикателство. Много добре знаеше, че ако Палмър-Дент стане министър-председател, титулярният държавен чиновник ще се бори до смърт, за да остане №10 и не за първи път Бакън почувства амбицията и страха да се преплитат и да карат сърцето му да бие по-силно.

Палмър-Дент даде да се разбере, че срещата им е завършила, като посегна към прекия си телефон.

— Има и още нещо, сър.

— Да?

— Може и да не е нещо значително, но духовете са раздвижени от един неуловим престъпен наказателен отряд. Няколко драскачи задават въпроси. Срещнах се тази сутрин с Молину в Скотланд Ярд. Те май предполагат, че жена или група жени са отговорни, но засега нямат много на какво да се опрат.

— Само това ни трябваше. Той какво предлага да се направи? — попита разсеяно Палмър-Дент.

— Все още не съм сигурен. Чакаме още данни от разузнаването.

— Крайно време е да започне да оправдава разходите си. Кажи му да действа, независимо колко ще струва. А сега, ако ме извиниш, ще прегледам някои неща. Дръж ме в течение.

Бакън остави министъра и се отправи към канцеларията си. Куфарчето му беше пълно с горещи политически каши. Но едно нещо бе сигурно — ако те се вкиснат, ще направи така, че хората да разберат, че той е само сервитьорът, а не майстор-готвачът.