Ранкин Дейвис
Право на мълчание (40)

40.

Мади чувстваше болки от главата до петите под бремето на инерцията. На все по-чести интервали я обхващаше желание да се движи бързо, бясно, да крещи или да се смее, да пее или да плаче — каквото и да е, само да прави нещо, но времето пълзеше нататък бавно и безмилостно към нея. Бяха изминали шест седмици, откакто Бет я убеди, че най-безопасното място за нея е това, където самата тя трябваше да бъде: в затвора. Седеше на единствения стол и се взираше в зле боядисаните стени на килията, които ограничаваха нейния свят. Посегна към издутата, но прилежно подредена кутия с юридически книжа и червеят на съмнението я загриза пак.

Мади беше предизвестена, че процесът започва след 14 дни, а нямаше никаква вест от своята избягала приятелка. Всеки изминал ден отбелязваше още един знак в ограничените очертания на монотонността. Всяко утро и всяка вечер предизвикваха нови пукнатини, които разяждаха нейната увереност. Ами ако Бет не намереше начин да докаже тяхната невинност? Ами ако реши да не се връща повече? Това не би могло и не бива да се случи, повтаряше си тя. Но вероятността да я разкрият не излизаше от ума й. Беше мислила да сложи край на опасната игра, която играеха, но както й каза Бет по телефона, вече нямаше никой, на когото да има доверие — нито дори и Орхидеената жена и особено полицията.

Иронията на нейното положение отекваше фалшиво. Ето я тук, опасните хора претърсваха страната заради нея. И през ум не им минаваше да бръкнат в джоба на врага. Освен това безсънните нощи, прекарани сред отпадъците на обществото, изглежда, бяха странен морален урок за нея. Въпреки че беше фактически невинна за смъртта на Маккейб, знаеше, че ако не беше натиснала спусъка, той вероятно още щеше да е жив. Ако някога трябваше да я осъдят за вината й, тя си мислеше, че времето, прекарано тук, щеше да успокои обществената ненавист. Радваше се, че Маккейб е мъртъв. Само можеше да се надява, че Бет не е.

Бет беше оклюмала пред нищетата на ранната утрин, която водеше след себе си още един ден в очакване Бордмън да й се обади. Това за тях беше десетият ден на безсмислени предположения и задънени улици на мисълта. Дъждът плющеше по прозореца. Бет не за първи път бе унесена в мисли за Мади. Някогашният й пристъп на увереност, че може да осуети плановете на Орхидеената жена, увяхваше с всеки изминал неумолим час. Горката Мади!

Ако Бордмън не успееше да направи пробива сега, когато оставаха по-малко от две седмици до процеса, Бет щеше да бъде принудена да признае, че е сгрешила. Господи, какво ли щеше да се случи тогава? Фъргъс й бе припомнил, че е избягала от закона, че е бегълка, и да отиде до най-близкия полицейски участък и да каже „Съжалявам“ със сигурност няма да се посрещне с много съчувствие.

Имаше заповедта, подписана от Молину, но като се имаше предвид държането му досега, беше спорно колко дълго този документ ще остане неприкосновен, ако веднъж научи, че е у Бет. Какво ще стане с Мади, ако не успеят да намерят Орхидеената жена? Нищо не бе по-сигурно от дългосрочна присъда за заговор срещу действието на закона. И още по-лошо — все още я търсеха за разпит във връзка със смъртта на Мидълтън.

Точно тогава, през една от вадичките, които се стичаха по стъклото, тя видя една кола да спира пред къщата. От нея слезе Бордмън и разтвори син чадър. Сърцето й заби и тя скочи на крака.

— Фъргъс! Фъргъс! Бордмън се върна! — извика Бет към втория етаж и си спомни неговите инструкции да не отваря на никого вратата. След секунди тримата стояха в кухнята.

Бордмън енергично разтърсваше чадъра до задния вход. Фъргъс седеше в очакване отляво на Бет на масата за хранене. Тя наблюдаваше как полицаят обиколи стаята и седна до нея. Изглеждаше уморен.

— Е? — наруши накрая мълчанието Бет.

— Имам добра и лоша новина — отговори Бордмън.

— Без шегички.

— Едва ли са шегички, Бет.

— Знам, извинявай, но не е лесно да седиш в тази клетка, отрязан от всичко.

— Разбирам, но не трябва да забравяш, че е за твое добро.

— Добре, каква е лошата новина?

— Все още не знаем коя е тя — отговори Бордмън.

Бет наведе глава и главният инспектор нежно повдигна брадичката й с показалеца си.

— Не съм казал, че всичко е загубено, нали?

Бет го погледна в очите.

— Какво искаш да кажеш? — каза тя бавно, със зараждаща се надежда.

Бордмън започна да разказва за разследванията си минута по минута. Те попиваха всяка сричка и чакаха да чуят разкритието в края на монолога му, каквото и да бе то. Трябваше да има такова със сигурност, тъй като гласът му изреждаше премеждията с нарастващ ентусиазъм. Бет остана с впечатление, че не е изпитвал такова удоволствие от години. Накрая той им откри името, което беше изникнало при проучванията му.

— Даяна — повтори бавно Бет.

— Господи, кой ли не може да е това! — каза унило Фъргъс.

Бет стана от мястото си, усмихна се на себе си и изскочи от кухнята. Бордмън и Фъргъс се спогледаха, напълно объркани.

— Какво толкова казах? — промърмори Фъргъс.

— Не знам — отговори Бордмън и също излезе от кухнята. Намери Бет да рови в купчината книжа на масата в трапезарията.

— Извинявай — каза той. — Ще бъдем ли осведомени какво става в твоята глава?

— Шшт! — отвърна Бет и продължи да търси в купчината. Внезапно извади от една папка лист, изписан с нейния равен почерк. Вдигна го победоносно пред себе си и прегледа съдържанието му.

— Какво е това, Бет?

— Това е списъкът на основателите и членовете на настоятелството на Женското благотворително дружество. Тя трябва да е някъде тук — отговори младата жена, без да вдига поглед. За минути състави по-малък списък от девет имена. Стрелна се покрай объркания Бордмън и посегна към палтото си, което висеше на парапета.

— Къде смяташ да ходиш? — попита той.

— Трябва да разузная някои неща — отвърна делово Бет. Паяжините на бездействието от последните седмици бяха избърсани и тя чувстваше прилива на адреналин в жилите си.

— Не и без мен, в никакъв случай — заяви инспекторът и тръгна към вратата след Бет.

— Нито пък без мен — добави Фъргъс.

Бет погледна към двамата мъже и внезапно бе обзета от благодарност към тях. Истински приятели в нужда.

— Къде отиваме? — попита Фъргъс, докато навличаше якето си.

— Да намерим Даяна — заяви направо Бет.

Бордмън можеше само да я следва. Сега тази млада жена ръководеше всичко.