Ранкин Дейвис
Право на мълчание (38)

38.

Мади си играеше с храната. Вилицата й се движеше през яхнията в концентрични кръгове и разплискваше кафявия уиндзорски сос през ръба на пластмасовата чиния. Поне имаше време да мисли, прекалено много време. Преди беше запълвала живота си с учение, после с преподаване, а сега — това. За първи път й стана ясно защо бе приела работата в училището за слепи: за да бъде невидима. В университета за нея нямаше романтични авантюри с невинни студенти, нито безобидни лудории след няколко чаши вино с колеги — само работа. Мади беше избрала този стил на живот, но щеше да се радва, ако някое приятелство за цял живот я бе отклонило от него. Вместо това, само клавишите на пианото акомпанираха на трите сравнително самотни години учение.

Тя остави бялата пластмасова вилица на масата, когато си спомни за мъчителната самота на следването. Всички други стотици студенти със семейства и приятели се прегръщаха и усмихваха, замаяни от гордост, а тя бягаше надалеч, сама, без свидетели. Мислеше си колко горда би била майка й, дори и баща й би сложил за случая маската на бащината гордост. Най-ясно си спомняше невинността по блесналите студентски лица, повечето обрамчени с четвъртити шапки, взети назаем от колежа, доволни от своя малко глуповат вид. Тя беше загубила своята невинност много преди това.

Меди се просна с лице върху масата. Нямаше вина за нищо. А сега беше тук, пак сама. Времето, прекарано в училището за слепи, бе белязано от щастлива анонимност, докато не се появи Маккейб. Неговото насилие я хвърли в мрачния реален свят, един свят на непрекъснато пушещи полицаи и лекарки с груби лица. После Даяна я покани. Имаше нещо в писмото й, което подсказваше за тайни, за мъртво вълнение назад към минали преживявания, за спускане по течението на разбирането. Мади обмисля със седмици предложението за помощ. Накрая, когато участъковият лекар отказа да й дава рецепти за валиум, когато започна да вижда сънища и с отворени очи — тя отиде при тях и те не я разочароваха.

Терапията не беше академично упражнение на психиатър, който е чел за изнасилването в книгите. Тя се провеждаше от жени, които познаваха материята лично, прекалено лично. След известно време зависимостта й от размекващите мозъка лекарства изчезна и тя започна да приема истината за себе си. Беше се случило и сега трябваше да живее с него. Имаше и влошавания, когато манията й да се къпе по безброй пъти на ден се потискаше с непрестанно повтаряне, че вината не е нейна. Една от жените от благотворителното убежище бе протрила гърдите и гениталиите си до живи рани с пемза, но те не се разсърдиха на нея, а на мъжете. Подкрепяха нуждата от самозащита, а не от самобичуване.

Мади си спомни часовете по самоотбрана в приюта. Бити жени стояха приведени пред инструкторката, докато нейните думи не ги докарваха до лудост и те започваха силно да удрят и добре премерено да ритат облечените в костюми чучела пред тях. Мади бе изненадана от силата на своя гняв, който й позволяваше да спре атаката над нещастната безлична кукла само когато изтощението и затихващата мощ на ударите я поваляха на колене. После ги учеха на контрол, дисциплина и самоувереност, но ожесточението не изчезваше. Това беше същото онова ожесточение, което бе почувствала, когато взе оръжието от сейфа на приюта и се изправи пред Маккейб. Тогава се появи Бет.

Тя беше всичко, което Мади не беше. Те двете — положителната и отрицателната, успялата и провалилата се — стояха в една стая, докато тя се готвеше да отнеме живота на своя изнасилвач. И го направи. Дали щеше да остане жив, ако Бет не беше влязла внезапно — не можеше да каже със сигурност, но фактът, че умря, оставаше и Мади не съжаляваше.

Бет ненавиждаше да се покрива, но много въпроси, които останаха без отговор в съзнанието й, след като Бордмън й откри истината, правеха засега положението поносимо. Безопасното жилище, което той им осигури, миришеше на влага и запуснатост, но поне даваше възможност на Фъргъс да се възстанови и на Бет — да се концентрира. Опитът й я отведе на позната пътека. Тя трябваше да реши как да сглоби тази „програма“ в едно. Странно беше, че независимо от ужасяващата реалност, все още мислеше с тези телевизионни термини. Сякаш това беше нечий чужд филм.

Откакто Бордмън си отиде, нарастващата купчина вестникарски статии и надрасканите от Бет бележки бяха разпръснати безразборно по евтината маса. Пресата изглеждаше доволна, че продължаващата сага за Бет Гембъл им осигуряваше достатъчно материал да напълнят страниците си от горе до долу няколко пъти. Трябваше да признае, че ако обстоятелствата бяха различни, тя също щеше да тича с тази глутница. Вместо това, сега беше подгоненото животно.

Централният въпрос, който се оформи в ожесточения дебат, не беше дали е убила Артър Мидълтън, а дали е имала право да го направи. След като вече бе осъдена от Висшия съд на медиите, тя се замисли за властта на бранша, в който вече никога не можеше да се завърне. Наложената посредством Мади стратегия на мълчание само наливаше масло в огъня, сякаш пресата бе получила картбланш да спекулира на воля с нейните чувства. Тези отпечатани откровения, за които се заявяваше, че са получени от източник, близък до госпожица Гембъл, бяха сами по себе си откритие. Тя не беше осъзнавала, че има толкова много приятели, които бяха посветили живота си на проучването на морала и мотивацията й. Особено един привлече вниманието й. В цитат от „Дейли Експрес“, приписван на Теди Максуел, се казваше: „Бет Гембъл беше моя любовница и приятелка. Тя беше предадена от системата в тази страна. Бях до нея, когато свидетелстваше, и аз самият станах свидетел на отчаянието, което я обзе после. За мен няма съмнение, че това, което Бет направи, много други биха искали да направят, но не им стискаше. Въпреки че не съм говорил с нея след ареста, тя знае, че аз пак заставам зад нея“.

От другата страна на пропастта, помисли си Бет. Осъзна, че Теди Максуел не беше нищо повече от един симптом на болезненото й заслепение от бранша, който впоследствие се обърна срещу нея. Точно тогава нейното бъдеще премина през стаята — то ставаше все по-ясно с всеки изминат ден. Тя му се усмихна и Фъргъс се стовари върху стола и посегна за чиста превръзка.

— Дай на мен — предложи тя.

— Не, добре съм. — Той трепна и скръцна със зъби. — Ти продължавай. Колкото по-скоро откриеш нещо, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

Фъргъс подхвана неумело превръзката на крака. Бет се направи, че не чу какво й каза, коленичи до него и го погледна в очите, без да казва нищо. Раната заздравяваше бързо, по-бързо, отколкото бе очаквала. Това означаваше, че скоро пак щяха да могат да се придвижват. Когато марлята бе отлепена от крака му, тя каза:

— В „Съни Телеграф“ има статия за имението Пийгроув в Кент, как е било вдигнато във въздуха от някой ненормален.

— Наистина е ненормален — каза Фъргъс, като я гледаше внимателно.

— Точно така, но най-интересното е, че къщата принадлежи на Националния тръст за културно наследство.

— Е, и?

— Ами най-напред тази сутрин се обадих в Националния тръст, за да ги убедя да помогнат със средства за възстановяването и познай на кого е била дадена под наем къщата за последните 5 години?

— Гай Фокс.

— Топло. Женското благотворително дружество.

— Това не беше ли същото дружество, което е платило таксите на Мади в клуба по стрелба?

— Да.

— Бордмън ни каза да стоим настрана.

— Не, не е. Той ни каза да не се пречкаме. Но не каза нищо за телефонни обаждания.

Те пак се погледнаха и Фъргъс се облегна назад, като отново пое ролята си на резонатор, която беше станала съществена в живота му с Бет. Тя завърза на възел новата му превръзка, стана и закрачи из стаята.

— Ами ако Женското благотворително дружество няма и представа, че Орхидеената жена пропагандира убийството като крайна терапия? Ами ако тя просто използва прикритието на иначе уважавана организация, за да подбира случаите, особено тежките случаи, в които жертвите на изнасилването сами не могат да видят изход и тя им предлага своя? Спомни си, че ти казах, че тя говореше за себе си като за ключар.

— Възможно е — отговори Фъргъс, съзнавайки, че когато Бет набере пълна скорост, може да се очакват още последствия. Оказа се прав.

— Повече от възможно е, Фъргъс. Тя беше много разстроена за Маделин, сякаш си мислеше, че Мади по някакъв начин я е предала.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам точно, просто имам някакво предчувствие.

— Твоите предчувствия обикновено са доста точни. Опитай с мен — предложи окуражаващо той.

— Имаше нещо в начина, по който говореше, сякаш бях докоснала оголен нерв.

— Продължавай.

— Каза ми, че властите никога не са вземали Мади на сериозно. Тя е била нещастен случай, точно така го каза — нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

— Във войната.

— Нейната война?

— Да, точно това е. Беше изключително лично.

— Но това как се вписва в отношението й към Мади? Мислех, че Мади би трябвало да бъде част от всичко това. Искам да кажа — мислех си, че Мади е на нейна страна, неин воин, ако щеш.

— И аз мислех така в началото, но сега не съм сигурна. Мади е много наплашена.

— А ти не си ли?

— Разбира се, че съм, но не това имах предвид. Не вярвам, че Мади изобщо е включена в големия план.

— Искаш да кажеш, че убийството на Маккейб не е било планирано.

— Точно така.

— Как разбра това?

— Ето как го виждам аз: тя ми каза, че за някои жени вратата към свободата не се отваря толкова лесно и имаше предвид, че Мади е една от тези жени.

— Нещо като неуправляем снаряд.

— Нещо такова. — Бет се обърна към папките, които й даде Бордмън, преди да си тръгне, и потупа леко най-горната. — Жертвите на всички убити мъже са имали желязно алиби за времето на убийството. Мади дори не го е счела за необходимо. Единственото, което я е интересувало, е било да убие Маккейб. Затова бих била много изненадана, ако Орхидеената жена има нещо общо със смъртта му. Трябва само да прочетеш тези папки, за да видиш колко внимателно са били планирани и извършени убийствата. При това положение те могат да са дело само на професионален убиец.

— И това до какво ни води?

— Това може да означава, че когато властите са ме заложили като капан, Орхидеената жена не е имала друг избор, освен да се приближи до Мади. Тя е трябвало да покаже, че не може да понесе тяхното пренебрегване на случая на Мади.

— Тогава защо да не убие и Маккейб?

— Предполагам, че с времето би свършила и това, но тя обича нещата да са перфектни. Все едно че отглежда орхидея. Сигурна съм, че има някои жени, свързани с благотворителното дружество, които са наясно какво върши тя и тайно го аплодират, но традиционната помощ е на първо място. Тя беше много горда да отбележи, че е създала система за подпомагане. В нея има етапи и процедури, които предхождат последната стъпка, също като в правораздаването. — Бет бавно издиша.

— Значи според теб Мади не е реагирала на първоначалната помощ.

— Просто имам такова чувство, разбираш ли. Ами ако е реагирала прекалено ентусиазирано и оръжията, дебненето, крайното възмездие — всичко това е експлодирало в мозъка й? Сигурно е била стигнала прекалено далеч, за да може да спре.

Бет почувства как мъглата на объркването се спусна пак над собствения й ум. Така беше, откакто Бордмън й разкри истината. Истинската цел на нейния гняв й убягваше като правилния път на непознато кръстовище — не знаеше накъде да поеме. Властни и на пръв поглед принципни мъже бяха променили живота й така лесно. Това я гнетеше до дъното на душата й. Щеше да ги накара да съжаляват за решението си.

От друга страна, една жена искаше да я хвърли в затвора за убийство, което не бе извършила. Това също бе акт на отблъскваща арогантност. Фъргъс беше прав. Орхидеената жена трябваше да бъде спряна и Бет трябваше да бъде тази, която да го направи. Сякаш беше избрана да доведе тези две извратени идеологии до апокалиптичен сблъсък.

Бет копнееше да бъде пак част от публиката, а не артистка на сцената. Единственият проблем беше, че нямаше стратегия. Можеше само да реагира на това, което й натрапваха. Единственото решение беше да вземе нещата в свои ръце. Досега по пътя я водеха като сляпо куче, което не знае кой държи каишката. Докато не разкрие самоличността на Орхидеената жена, щеше да е невъзможно да прави някакви планове. Едно нещо беше сигурно — отговорът се криеше в нея.