Ранкин Дейвис
Право на мълчание (33)

33.

Бет постави съдържанието на пътните чанти върху тоалетката. Извади военната топографска карта от предпазната найлонова обвивка и я разстла върху покривката на леглото. Взе пергела от калъфа, сложи току-що подострен молив в него и нагласи прецизно точките. В долния ляв ъгъл на картата имаше сравнителна скала. Бет разтвори върха на пергела и на молива, докато не съвпаднаха с желаното от нея разстояние. При средна скорост 30 мили в час пътешествие с продължителност един час даваше радиус 30 мили. Постави иглата на пергела на най-близкото до дома й място и описа пълен кръг около него. После раздели кръга хоризонтално на две.

Беше сигурна, че бяха прекосили реката. Това означаваше, че търсенето й ще се съсредоточи върху долната половина на този периметър, на юг от реката. Извади увеличителната лупа от кадифената й кутийка, почисти стъклото с жълтото мъхесто парче плат и се наведе по-ниско над картата, за да търси църкви в обозначената зона. Щом откриеше такава, Бет я ограждаше с червен маркер. Бяха всичко 23. Нямаше означение някоя от тях да има часовник.

После направи пълен списък на имената на църквите от енорията и ги сравни с Крокфордския църковен указател, който си купи от една духовна книжарница. Оттам научи адресите, имената на свещенослужителите, зачислени към енорията, и телефона на енорийския свещеник. Бет тръгна по списъка с помощта на телефонния указател от хотелската стая. Трябва да са я взели за много странна.

— Ало, вашата църква има ли часовник? — Ако нямаше, тогава: — Благодаря, приятен ден. — Ако имаше, тогава: — Точно ли показва времето? — Ако е точно, тогава: — Благодаря и приятен ден. — Ако не, тогава: — Напред ли е, или назад?

Накрая стесни търсенето до две църкви: „Свети Мартин“ в Лийвшъм и „Свети Петър“ близо до Севъноукс в Кент. Бет отново се върна на картата. Най-близката къща до „Св. Мартин“ беше на 4 мили, но на не повече от миля и половина от „Св. Петър“ се намираше имението Пийгроув, обявено за собственост на националния тръст за културно наследство. Бет се почувства сигурна, че е то. Имаше само един начин да се увери напълно — да отиде и да види. Потрепери, когато си спомни за Орхидеената жена. Щеше да отиде до имението Пийгроув, но дали щеше да се върне?

 

 

Само след минути Фъргъс държеше в ръцете си 500 лири в използвани банкноти. Някога, в миналото, знанията и способностите му бяха предоставени на разположение на някои от най-съмнителните членове на клуба. Те не забравяха — нито обидите, нито услугите. Гардеробът на Били беше на негово разположение, но той би свършил работа на артистите от „В очакване на Годо“. Кратка разходка с парите на приятеля му оправи положението. Чифт велурени боти, топли кадифени джинси, моряшки пуловер и дебели вълнени чорапи едва ли бяха най-подходящото облекло за големия град, но пък и той не възнамеряваше да остане дълго в града. Фъргъс се върна в клуба, за да се заеме с по-сериозни дела.

Тъй като беше късно следобед, помещението бе започнало да се пълни. Беше удобна спирка на път от и за конните залагания и представляваше идеално, макар и преходно място за раздумка за „в кърпа вързаните победители“ и „крантите“. Фъргъс имаше други теми за разговор. Няколко познати лица го поздравиха, след като им трябваше малко време да разпознаят голобрадия Фъргъс Фин. Виждаха, че има проблеми, които го карат да страни от разговори с тях за семейството и приятелите.

Били почисти плота на бара или поне почти го почисти.

— Да не ходиш в планината? — попита той плахо и изгледа от горе до долу дръзката му стойка.

Фъргъс се приближи толкова, че да може приятелят му да чуе неговия шепот:

— Томо отзад ли е?

Били помисли малко, преди да отговори:

— Толкова ли е сериозно?

Фъргъс кимна.

— Трябва да е сериозно, ако се съди по проблемите, които си имал.

Това не беше въпрос. Фъргъс знаеше за Томо, кой е и за какво би трябвало да носи отговорност. Но точно сега не ставаше въпрос за това. Беше чувал за „отзад“ от разменени шепнения и предположения, но никога не бе срещал човек, който да признае, че е бил там.

Били изучаващо огледа лицето му.

— Ще проверя дали ще иска да те види. — Неговите очи умоляваха младия мъж да си помисли пак.

— Добре, действай! — каза тихо Фъргъс. Пресегна се над дъбовия бар, към мястото, където подозираше, че е мярката на Били. Забърса уискито с едно движение.

Били се върна. Изглеждаше мрачен и угрижен.

— Оттук. Втората врата вдясно. Да приема ли, че не носиш нищо?

Фъргъс вече бе тръгнал. Потта от шията му бе овлажнила високата яка на новия пуловер.

— Спокойно, Фъргъс — прошепна той.

Коридорът беше потискащо мрачен и населен до пръсване със сенки. Помисли си, че точно така биха заснели тази сцена в Холивуд. Стигна до вратата. На нея имаше символ, обозначение на това, което беше вътре. Изкорубената дървена врата леко зееше откъм пантите.

Почука. Две здрави ръце извиха неговите силно назад, достатъчно, за да го обездвижат, но без да го заболи.

— Кротко, момче — предупреди го до ухото един басов ълстърски говор. — Предпазни мерки. — Други две ръце го претърсиха от горе до долу. — Наред е, нали?

Пуснаха ръцете му и с едно потупване по гърба му показаха, че може да продължи нататък. Той се полуобърна инстинктивно. Една желязна хватка го сграбчи за рамото.

— Трябва да си се побъркал, за да го направиш.

Младият мъж се подчини и бавно извърна глава, после посегна към дръжката на вратата и влезе „отзад“.

В средата на стаята имаше обикновена дървена маса. Зад нея се показваше гърбът на един мъж. Осветлението беше слабо и дразнещо — още един холивудски мотив. Мъжът нито помръдна, нито проговори. Фъргъс се почувства задължен да го направи.

— Томо, не искам да те безпокоя. Знам, че си зает човек.

Безмълвният обитател на стаята вдигна ръка, за да му покаже да продължи нататък.

— Имам нужда от оръжие. В беда съм, а една приятелка, близка приятелка, е в голямо нещастие. Веднъж се опитаха да ме убият, ще се опитат пак.

Човекът сви рамене.

— Трябва да й помогна. И ще го направя, независимо дали ще ми помогнеш, или не. Ти можеш да ми дадеш шанс да се боря. За това те моля — за шанс да се боря.

Фъргъс не знаеше какво повече да каже. Мълчанието го изнерви.

— Казват, че самият ти си борец. Човек не може да се бори сам. Има нужда от приятели. Аз съм сам, тя също. Властите я задържаха.

Той видя как раменете се стегнаха при това споменаване.

— Това е единственият начин. Ще ми помогнеш ли? Ако е така, обещавам никога повече да не стъпвам тук. Имам семейство там, семейство, което обичам. Няма да ти създам никакви проблеми, ако ме хванат. Просто ще се представя за още един луд ирландец в солова акция.

Изчерпа се и осъзна колко бързо бе избълвал думите през сухите си устни.

След дълга пауза главата кимна утвърдително. Фъргъс разбра, че аудиенцията е свършила и напусна стаята. Благодарностите изглеждаха излишни. Беше изтъргувал живота си и живота на семейството си с един анонимен терорист.

Вътре в задната стая анонимната фигура се извърна под светлината на крушката. Един от хората му извика бармана Били Томпсън отвън. Той тихо влезе в стаята.

— Да, Томо?

По лицето на мъжа нямаше и следа от приятното изражение от другия му живот зад бара.

— Дай на момчето това, което иска. Пистолет и двайсет пълнителя. Погрижи се серийният номер да е заличен. Намери му кола и още пари.

— Искаш ли да го следим, Томо?

— Не, заел се е с нещо необичайно, но не ни е работа с какво.

Фъргъс потърси Били в бара. След няколко минути той слезе по стълбите.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, момче. Природна нужда. Какво да бъде?

— Какво каза той?

Барманът наля едно двойно и го пъхна в треперещата шепа на Фъргъс.

— Какво каза, момче?

Фъргъс усети накъде бие веднага щом питието потъна в гърлото му.

— Били, искам да ти благодаря за гостоприемството. Парите ще получиш веднага щом се оправя. Ще сляза в стаята до котела да си събера нещата.

Барманът се усмихна, докато той говореше.

— Ще ми липсваш тук, момче, но ние пак ще се срещнем. Ние, ирландците, винаги се срещаме.

Стиснаха си топло ръцете. Фъргъс се обърна и слезе в подземието на бара.

Пистолетът лежеше като живо същество върху оскъдните му вещи. Восъчната хартия, в която беше увит, не можеше да прикрие формата и предназначението му. Почувства нечистото шумолене на парите, докато прибираше нещата си в мръсната раница. Никой не се обърна да се сбогува с него, когато си тръгна от Ирландския клуб завинаги.

 

 

Пътуването с такси до околността на имението Пийгроув отне един час и струваше 65 лири. Нямаше бакшиш: Бет не можеше да си позволи да харчи повече от парите на Мади.

Нямаше представа какво да направи по-нататък. Отдалечи се от главното шосе през храстите. Стената беше препятствие, което не гореше от желание да преодолее. Шиповете на нея показваха, че е права за същността на имението. Коя селскостопанска градина ще иска да се прикрие така усърдно от любопитните очи? Трябваше да проникне вътре.

Преминаването на заграждението й отне един час. Изподрана от тръни и опарена от коприва, тя разгледа външната стена, като търсеше начин да влезе. Най-накрая се озова пак пред портала, от който беше тръгнала. Нуждаеше се от прикритието на тъмнината, ако искаше да проникне вътре. Засега остана да лежи в гъстата трева в очакване на подходяща възможност.

 

 

Шофьорката на пикапа й се обади веднага щом влезе в сигурното пространство на къщата и външните порти здраво се затвориха зад нея.

— Сигурна ли си?

Водачката поклати глава.

— Не съвсем, но колко черни таксита си виждала по тези пътища?

Като седеше зад бюрото на богаташкия си апартамент, тя затвори дневника си за деня.

— Вдигни пазачите по тревога. После искам да се обадиш на Джонсън за пратката с цветята. Виж дали въобще е прибрана и после използвай аварийния изход, за да изчезнеш. Вземи всичко със себе си. Не е останало много.

— Да пусна ли кучетата из околността?

Жената с лице като желязна маска се усмихна.

— Не. Ако искат да влязат — пусни ги. Повече няма да излязат. Знаеш резервния план. Следвай всичко буквално.