Ранкин Дейвис
Право на мълчание (17)

17.

Светлината на ранното утро напълно разби неспокойния й сън. Грозотата на предишната вечер изплува ясно пред нея: видът на Теди след края на вечерята, пиян и хленчещ, че всичко е толкова несправедливо; непознатата жена в дамската тоалетна. Бет потръпна, за да отпрати спомена за раздялата с Теди, и стана, за да се облече. Пъхна краката си в удобните кожени мокасини, които баща й беше запратил по нея, когато за първи път напусна дома си, за да работи надалеч. Не че домът й беше студен, но обувките и овехтелият хавлиен халат, който намъкна на раменете си, я задържаха като котва към познатото и обикновеното.

Мушна се под душа и започна да търка тялото си с груба растителна гъба, като се наслаждаваше на приятното изтръпване от раздвижването на кръвта, което я зареждаше с енергия за предстоящия ден. Докато се миеше обстойно, се чудеше какви дрехи трябва да носи човек в клуб за стрелба. Патрондаш? Каубойска шапка? Джинси? Карирана риза и подплатена грейка й се сториха най-удачното предположение.

Хапна малко гръцко кисело мляко, гарнирано с лъжица прозрачен сладък мед, като през цялото време крачеше напред-назад, неспособна да си намери място. Независимо дали беше за спортно състезание или за разкритие, задстомашната й жлеза се настройваше да отделя толкова адреналин, че Бет се принуждаваше да се съобразява с нея. Тя надникна да нагледа баща си. Виждаше се, че едва се беше помръднал. И без това го правеше рядко. Заслушана в слабото му дишане, затвори тихо вратата зад себе си. Теди веднъж беше повдигнал вежди пред загрижеността й да не го тревожи с излишен шум. Когато тя се държеше така, сякаш скърцането на пантите на вратата може да обезпокои баща й, изглеждаше, сякаш той възприема повече.

Последното, което направи, преди да излезе, беше да провери батериите на диктофона си и да зареди празна двучасова касета. Ако тази жена имаше какво да каже, тя го искаше на запис. Болногледачката на баща й разтребваше предната стая. Това задължение не беше вписано в договора й, но тя беше дейна жена и винаги се щураше, за да запълни деня си с полезна работа. Бет видя как тя рязко спря работата си и се обърна с лице към нея. По широкото плоско лице на болногледачката беше изписана тревога.

— Не мисля, че изглежда много добре днес, Бет. Струва ми се неспокоен, като че ли се тревожи за нещо.

Тя нямаше представа в каква посока работи мозъкът на баща й, но болногледачката беше развила шесто чувство по отношение на пациента си. Бет не знаеше какво да каже, нито какво би могла да направи. Виновно се надяваше, че страданията му скоро ще свършат.

— Няма да се бавя до обяд. — Тя потупа кръста си, за да провери дали е там пейджърът. — Ако нещо се случи…

Болногледачката се усмихна с разбиране. Бет се сбогува и излезе, за да спази уговорката.

Адресът беше в Кент. Реши да отиде дотам с кола. Фолксвагенът запали от първия път. Тя подкара возилото и премисли още веднъж това, което знаеше дотук. Някой или някои се интересуваха от изнасилването. Те познаваха истинската същност на нападателя й и истинските му показания, но какво искаха от нея? Бяха отишли прекалено далеч, за да съберат информация за Мидълтън. Това включваше достъп до членски книги, списъците с пратките на търговеца на порнография, архивите в областния съд. Трябва да са знаели, че ще се срещне с Теди в ресторанта, но Бет не можеше да предположи откъде. Бележката, която бе поставена в чантата й, не беше писана набързо. Изрядността на сценария показваше внимателна грижа за организацията. Написана бе като подготовка за осъществяване на контакт. Какво от това, което имаше, бе желано или необходимо на някого?

Бет се опитваше да преодолее натоварения трафик на ранната утрин, като се придвижваше сантиметър по сантиметър, после малко по-бързо през обсипаните с листа улички в покрайнините на столицата. Накрая, с помощта на пътеводителя си „От А до Я“, намери имението Таркил и клуба по стрелба. Приличаше повече на някаква прищявка, отколкото на имение: сякаш няколко архитекти, всеки с различно разбиране за естетика, се бяха захванали да се надпреварват — кой ще отиде в по-голяма крайност. Стената над входа беше разточително назъбена и приличаше на средновековен замък от ученическа рисунка, а готическите кули и византийските куполи се състезаваха за първенство. Беше истинска бъркотия. Описа пълна елипса по входната алея, преди да има възможност да слезе на паркинга за посетители и да заключи колата.

Приемната беше нелицеприятно връщане назад във времето на трескаво търсене на трофеи. Безжизнени глави на южноафрикански антилопи осейваха облицованите с махагон стени. Оръжията, лишили съществата от живот, бяха закачени между препарираните озадачени черепи. Бет винаги си беше мислила, че тези ужасни сувенири изглеждаха учудени за вечни времена, сякаш поразени, че хората, прекъснали кроткото им съществуване, бяха по-скоро пияни касапи, които стреляха по всичко, което им се изпречи на пътя, отколкото познавачи на горския живот.

Тя се приближи към рецепцията. Плотът й беше направен от тъмен африкански абанос с лъскава старинна инкрустация. Върху него беше поставен неуместен компютър, от който излизаха свръзки към модеми и факс машини. Над блещукащия курсор беше приведен възрастен мъж. Кичури коса стърчаха над рамките на очилата му като древни пътепоказатели. Избелялото сако от туид с лекота обгръщаше слабото му тяло, а на фона на искрящо бялата риза се открояваше мрачният шотландски десен на овехтялата му кафява вратовръзка.

— Аз съм Бетани Гембъл. Има ли съобщение за мен?

Той се засуети да набира на клавиатурата с бързина, която й се стори трудна за подражание. Накрая овладя апаратурата.

— Само един момент — промърмори той с твърд кентски акцент. — Да. — Взе един пропуск за цял ден от приготвената купчина. — Сложете това и моля да не го махате. Тя ви чака на петнайсета площадка. Намира се зад вратата. Следвайте номерата и ще я намерите.

— Коя е тя? — попита Бет, но той вече се беше върнал при масичката си.

Тя последва указанията, след като спря, за да покрие ушите си със задължителните заглушители, които един знак в преддверието на залата за стрелба разпореждаше да се носят. Предпазителите за уши не направиха много, за да заглушат какофонията в голямата продълговата зала. Грубите пластмасови кабини бяха равно наредени една до друга, но изглеждаха неестествено на фона на остатъците от старинната дъбова облицовка. Накрая Бет намери номер петнайсет. Там стоеше една човешка фигура, приготвена за стрелба, краката й бяха разкрачени широко за по-голяма устойчивост срещу отката на оръжието. Изглежда, че въпреки подготовката си, успя да усети присъствието на Бет. Тя пусна шест изстрела и изхвърли празните гилзи от патронника. Обърна се, вдигна очилата си на челото и се усмихна. Беше жената от ресторанта предната вечер.

— Радвам се, че можа да го направиш.

— Какво да направя?

Жената погледна към пистолета в дясната си ръка, без да обръща внимание на въпроса.

— Стреляла ли си някога с такова нещо?

Бет поклати глава. Жената сложи още пълнители в приклада и пак започна да стреля. Бет видя, че прошепна нещо, като се обръщаше. Изглеждаше като: „Ще стреляш“.

Пусна още един откос куршуми, преди да се приближи към Бет и да й покаже с кимване да се движи в посока, обратна на тази, от която е дошла. Бет я последва, но се спря до макарата, поставена на височината на гърдите на стената на кабинката. Завъртя ръчката, докато се показа мишената. Дупките от куршуми образуваха кръг около слабините на картонения командос. Която и да беше, със сигурност знаеше да стреля.

Когато Бет влезе в преддверието от страната срещу главния вход, жената отпиваше от една пластмасова чашка. Съд с ледена вода беше поставен наблизо. Бет посегна към чантата си, оставена отворена за по-лесен достъп, и включи касетофона.

— Хареса ли ти вечерята снощи?

Жената изглеждаше развеселена от въпроса й. Усмихна се загадъчно, без да отговори. Бет можеше добре да види лицето й. Беше привлекателна и добре облечена. Гримът, който носеше сега, беше различен от префинената маска от предната вечер в ресторанта, изглеждаше по-искрена и по-здрава. Бет имаше усещането, че сменя костюма за всяка отделна роля в тази мелодрама. Трябваше да увеличи темпа.

— Откъде знаеше, че ще съм там?

Жената пак отпи от пластмасовата чашка.

— Не би ли трябвало да ме попиташ откъде знам, че ще дойдеш тук? — Взе една пластмасова чашка и я подаде на Бет.

— Добре. Откъде?

Жената седна върху едно твърдо честърфийлдско канапе.

— Интуиция. Да, да го наречем женска интуиция.

Бет седна до нея, за да е сигурна, че касетофонът ще улови разговора.

— Какво знаеш за Мидълтън?

Жената изглеждаше озадачена от въпроса на Бет.

— Мидълтън, Артър Мидълтън, мъчител на жена си и изнасилвач. — Жената впери в нея сериозен поглед. — Бет, чувствала ли си някога, че шансовете не са в твоя полза? Че нещо никак не е наред и ти не можеш да посочиш защо?

— Точно така се чувствам в момента. Заслужавам обяснение. Ти просто се появяваш в живота ми и аз се чудя защо.

— Ние… — Жената спря, после се поправи: — Аз почувствах, че имаш нужда от помощ. Наблюдавах как протича срещата ти. Помислих, че можем да си поговорим за това, Бет. Знам какво си преживяла.

Грешката й, признанието в началото за участието и на други, подсказа на Бет, че е на вярна следа.

— Откъде би могла да знаеш? — попита Бет.

— Искам да помогна. Той е змия. И двамата са такива.

Бет се почуди кого имаше предвид.

— Подготвила си бележката, преди да знаеш, че ще имаш възможност да я предадеш. В отиването ми до тоалетната си видяла своя шанс.

Жената се усмихна преднамерено, преди да отговори.

— Ако се бях приближила до тебе и бях пъхнала бележката в ръката ти, ти щеше да накараш да ме изхвърлят. — Няколко мига разглеждаше преценяващо Бет. — Не, изобщо не е така. Имаш нужда да видиш нещата такива, каквито са. Имам приятели, добри приятели, които разбират от тези неща. Биха искали да помогнат, ако могат. — Тя погледна сериозно младата жена.

— На кого искаш да помогнеш и защо? — попита Бет и приближи чантата си до непознатата.

— Всичко с времето си. Преживя твърде много. Работиш ли сега върху нещо? — Хвърли поглед към чантата.

Бет едва успя да спре ръката й, която се протегна да заглуши касетофона.

— Какво означава посланието, което ми остави снощи? — Тя извади бележката от горния джоб на грейката си и прочете на своята събеседничка съдържанието й на глас.

Когато гласът й затихна, видя, че жената се е обърнала настрани и е вперила погледа си покрай главата й в нещо, което Бет не можеше да види. Така изминаха няколко секунди, преди отново да се върне от тайното място, което беше посетила за миг — място, което само тя знаеше. Промърмори нещо, което на Бет й се стори, че звучи като: „Нараняваш, но не прекършваш, тлееш, но не изгаряш“.

Бет отново привлече вниманието на жената върху себе си.

— Познаваме ли се? Изглеждаш ми много позната… Но има нещо различно. — Млъкна и се вгледа в жената. — Косата ти винаги ли е била в този цвят?

Въпросът остана без отговор. Непознатата приглади назад косата си и постави пак очилата си, но не можа да прикрие безпокойството си.

— Има нещо за теб на рецепцията. Под буквата Д. Трябва да изстрелям още няколко откоса.

Те се върнаха обратно в мълчание. Посрещна ги миризмата на кордит.

— Благодаря за пропуска — извика Бет през увеличаващия се тътен.

Появи се един мъж. Носеше онова облекло на стрелец, което Бет така точно беше предположила. Като се приближи, той се усмихна мимоходом на жената в кабинката, но изглеждаше озадачен, когато видя Бет. Погледна пак познатата си, поклати глава в недоумение и продължи нататък, без да каже дума. Бет се почуди защо. И тогава я осени. Това беше нещо повече от случайна прилика. В гръб Бет можеше да види истинския цвят по корените на косата на жената, които бяха започнали да се показват на темето. Дрехите й бяха скроени по начин, който Бет харесваше, обувките й бяха същите меки италиански кожени мокасини. Тази жена не споделяше вкуса на Бет, тя го беше откраднала. Бяха стигнали до петнайсета кабина.

— А ти как се казваш?

Тя леко се обърна и се усмихна невинно.

— Ще ти се каже, когато му дойде времето. — Гласът й звучеше твърдо, но не нелюбезно, сякаш изпълняваше заповед, която не се осмеляваше да отмени. — Мисля, че можем взаимно да си помогнем, но ако си имаме доверие… необходимо е да си имаме доверие. — Тя зареди оръжието и освободи предпазителя. — Виж, това е „Смит & Уесън“. От такова разстояние е смъртоносно. Всъщност идеално. — Тя насила напъха оръжието в дясната ръка на Бет. — Доверие, разбираш ли? — Бет се учуди от тежестта на пистолета. Жената се обърна и откачи чантата й. Бет се обърна към нея с насочен пистолет. — Доверие, това е всичко — повтори непознатата, сякаш не забелязваше потенциалната опасност от протегнатото оръжие в ръцете на Бет. Отвори чантата. Не си направи труда да взима касетофона, само касетата. — И трябва да го градим заедно. Иди на рецепцията. Има неща, които трябва да знаеш, преди да разбереш. Бет, не говори с никого за това! — И внимателно взе пистолета от ръцете й.

Касетата изчезна дълбоко в един джоб. Заредено оръжие и една жена, която стреля добре, стояха между Бет и нея.

— Благодаря, че ми издаде пропуск — осмели се тя пак, като се опитваше да я накара да признае, че почеркът е неин. Изкрещя това в ухото й, когато жената се стегна и после се отпусна при изстрелването на патроните.

— Няма нищо — извика тя, когато Бет излизаше от залата за стрелба.

Почеркът на пропуска не си приличаше с този на бележката в чантата й. Бет беше права. Бележката е била приготвена в очакване да бъде предадена. Жената стрелец е била само приносител. Тя влезе в приемната. Двама мъже се отдалечаваха от рецепцията. Изглеждаха неподходящо облечени за посещение в клуб по стрелба: свободни костюми със сака с двойно закопчаване, марка „Маркс & Спенсър“, измачкани от пътуване, ги отличаваха от редовните посетители, които тя видя с идването си.

— Моля, пропускът ви, госпожице — помоли портиерът.

Тя го откарфичи от себе си и го върна.

— Тези мъже. — Тя посочи към отдалечаващите се фигури. — Единият ми изглежда познат. Мене ли търсеше?

Мъжът поклати глава.

— Не, не вас. Искаха да оставят съобщение на госпожица Тримейн, или номер петнайсет, както я нарекоха. Нито за миг не им повярвах. Вие роднина ли сте на госпожица Тримейн? Много си приличате.

Когато проговори, гласът на Бет трепереше:

— Има пакет за мен на буква Д.

Той изглеждаше разтревожен от тона на молбата, после се обърна за секунда и извади един пакет със снимки. Постави го пред нея.

— Ако тези мъже ви притесняват, госпожице, само ми кажете.

Бет поклати глава. Не, не това я притесняваше, а фактът, че Тримейн беше моминското име на майка й. Едно внушително кресло с медни нитове й предложи убежище далеч от очите на съдържателя на клуба по стрелба. Имаше нужда да види снимките, те искаха от нея да види снимките. Опипа вътрешността на плика и изпробва гъвкавостта му, след това прокара лакирания си нокът по края, за да го отвори. Извади снимките. Бяха Теди и една жена, които правеха любов. Ако можеше да се нарече така. Жената беше една от новите сътруднички на програмата. Значи това е имал предвид Фъргъс, когато каза: „Почти всички жени го отбягват“. Копеле такова! Нещастно, незаинтересовано копеле!

Бет се овладя. Снимките бяха шокиращи, но нея я интересуваше причината, поради която й ги бяха дали. Защо да ги изкарват, освен ако не искаха да проверят силата на чувствата й към него? Или още по-лошо — да не би да искаха да накарат чашата да прелее? Връзката им винаги беше включвала идеята за неговата изневяра и въпреки че беше шокирана, не беше изненадана. Какво очакваха тези хора от нея? На пръв поглед й изглеждаше много просто. Огледа препарираните глави в стаята и си представи, че една от тях е неговата. Ето това искаха: искаха да я изправят срещу него. Бет реши, че няма да ги разочарова. Освен това можеше дори да й хареса. Тя обмисли очаквания от нея отговор, стана бързо и пое обратно пътя към залата за стрелба. Те очакваха да поиска обяснение от жената вътре. Тя натъпка снимките пак в плика и бързо се отправи към петнайсета кабина. Тя беше празна. Бет си проправи път до преддверието. Като разгледа, видя тежка жакардова завеса. Зад нея имаше врата, която водеше към празен паркинг зад сградата.

Мина покрай фланга на голямата сграда, върна се при колата си, влезе и запали мотора. Не я притесняваше толкова, че Теди мърсува наляво и надясно — и без това всичко между тях беше свършено, но как са успели да направят тези снимки? Когато потегляше, обмисляйки възможностите, които се предоставиха тази сутрин, не можа да забележи как един „Воксхол Кавалер“ спря зад нея на главната алея.

От вътрешността на кавалера двама мъже в измачкани костюми марка „Маркс & Спенсър“ я наблюдаваха да напуска сградата, от която те бяха излезли преди минути.

— Обектът си тръгва, контактът е установен. Излезе от задната врата. Възможно въвличане. Срещна се с жена около един и петдесет и пет, руса, стройна, привлекателна. Разговаряха. Клубът отказа да даде достъп до данни за членовете си, не съобщиха името. Трябва да се върнем, за да изровим подробностите. Сега няма време, по следите на обекта сме. Съществува вероятност да е получила документи на рецепцията. По-късна проверка ще го разкрие. Не знам какво може да й е казано или дадено, но ще бъде спряна за превишена скорост.

Бет навря педала за газта в пода. Искаше да се изправи срещу Теди, преди той да успее да се измъкне с някаква делова среща.

— Отправя се към „Пакстън ТВ“. Ще трябва да паркираме наблизо, за да избегнем затваряне на входа. Ще се опитаме да проникнем в студиото внимателно.

 

 

Бет крачеше решително през редакциите на „Пакстън ТВ“. Много хора я разпознаха, но малко от тях я посрещнаха с поздрав, докато минаваше бързо през техните редици. Секретарката на Теди беше прекалено поразена от внезапното нахлуване на Бет, за да я задържи далеч от вратата му. Тя посегна и рязко я отвори. Максуел седеше на бюрото си. То беше голямо и помпозно като самия него. Вдигна поглед, изненадан и озадачен от появата й.

— Бет, какво…

— Обясни ми това — каза тя. Гласът й беше толкова спокоен, колкото възнамеряваше да бъде. Хвърли две от най-ясните илюстрации на заниманието му върху ореховата повърхност пред него. Очите му за миг се разшириха, после се преместиха към другия човек в стаята и усмивката му замръзна. — Ти си змия, Теди, и ме смени като кожата си.

В гласа на Бет имаше гняв, трупан с месеци. Тя осъзна, че не крещи само на него — крещеше на Мидълтън, съдията, полицията и съдебните заседатели. Това я облекчаваше.

— Има ли горкото момиче представа какво го чака?

Когато Теди проговори, тя проследи накъде е насочен погледът му.

— Познавате госпожица Гембъл, нали, сър?

Сър Доналд Пиърс, шеф на „Пакстън ТВ“, кимна мрачно.

— Даже много добре. Както и всички ние, вече. Радвам се, че сте тук. Това ще ни спести изпращането на писмо, а това малко представление ще ни спести възраженията. Уволнена сте, госпожице Гембъл. Край. Обезщетението за прекъсване на договора ще получите по определения ред. Съдържанието на бюрото ви, всичко, което не принадлежи на „Пакстън ТВ“, също ще ви бъде изпратено. Доволен съм, че след това, което ми причинихте, поведението ви е толкова услужливо. — Гущеровият му език трептеше при всяка дума с насладата на влечуго.

— Значи така? Изхвърляте ме след всичко, което преживях? Не можете. Ще ви влача по всички съдилища за трудовоправни спорове в страната. Уволнявате ме, защото съм била изнасилена. Почакайте, докато това излезе във вестниците. Всяка женска организация в западния свят ще скочи срещу вас заради него. Обезщетението ми ще бъде грандиозно.

Но Бет виждаше, че мазното същество не губи увереност.

— Госпожице Гембъл, компанията ви е подкрепяла през цялото ви трагично изпитание. Лично аз организирах изпращането на цветя в болницата и после в дома ви. Получавали сте цялата си заплата след онази ужасна нощ. Така че не може да се каже, че „Пакстън ТВ“ е правела нещо друго, освен да ви подкрепя напълно във времето, когато сте имали нужда. Вие, от своя страна, не ни отговорихте със същата лоялност. Ревизия на разходите ви през последната година ме убеди, че вашите непотвърдени декларации за похарчените пари могат да се разглеждат като измама на компанията.

Бет онемя. Никога официално не са й искали разписки за декларираните разходи. Декларираше толкова, колкото беше похарчила, но сега разбра колко зле може да бъде направено да изглежда. С вдигнати вежди Пиърс погледна към Теди за усилване на ефекта.

— Ти сама се изхвърли, Бет. Само ти си си виновна.

— А снимките?

— Да, точно това искам да знам. Как се сдоби с тях?

Тя се обърна към шефа на телевизията. Той само се ухили.

— Ще напуснете ли, или трябва да викам портиера да ви придружи? — попита Пиърс.

— Може и да ме изхвърлите, но не си мислете, че ще се отървете от мен. Между другото, Теди, тези снимки не са много достоверни. — Тя се обърна към бившия си работодател. — На живо е даже още по-малък.

 

 

— Тя е много гневна жена, командире. Ако Максуел изобщо някога е имал достойнство, то вече е в малкия й джоб. Какво да правим по-нататък?

Молину обмисли отговора си.

— Добра работа, трети пост. Продължете наблюдението при по-свободен режим. Госпожица Гембъл имаше тежък ден.

Той изключи връзката и се обърна към записките на масичката в колата. Беше уверен, че добре измисленият му план ще му осигури повишение в бъдеще. Те се бяха уловили. Той пак погледна записките си. Умът му беше прояснен от опиянението на бъдещия успех. Върху листа имаше наброски на скица на вълчица, което си личеше от млечните зърна, които висяха от издутия й корем. Той нарисува назъбен капан около предната й лапа и прошепна:

— Хванах те!

После отново се съсредоточи върху тихата улица. Бяха изминали пет часа без никакво подозрително движение. Обстановката беше напрегната. Молину направи за петнайсет минути проверка до всички постове чрез централата за контрол.

— Какви са новините от родителите на жертвата?

— Изглежда, че е била домошарка и искала да отиде в Лондон да учи драматично изкуство, сър. Един ден срещнала Хънтър в някакъв бар в Юстън Стейшън. Била ходила на прослушване. Той хвърлил въдицата и всичко завършило, като я изнасилил. Майката казва, че я загубили след процеса. Не можели да я контролират. Тогава момичето станало и си тръгнало. Досега само веднъж се е обадила. Изпратила е картичка от Единбург, на 28 юли миналата година.

— Изпрати ми я тук, Едуардс — каза Молину.

— Пускам я, сър.

Веднага на централния екран се появи изглед на Единбургския дворец, а до него обратната страна на картичката. Уилсън прочете на глас:

Съжалявам, ако съм ви причинила неудобство и страдание. Жива съм и съм добре. Най-накрая си намерих приятели.

Защото моите мисли не са вашите мисли, нито вашият път е и мой път.

Молину плъзна стола си малко надолу и се обърна към Уилсън.

— Надявам се, че сме ги спипали, но нещо ми подсказва, че тези хора са… — Преди да довърши изречението си, един монитор над главата на Уилсън привлече вниманието му. — Включи центъра на четвърти външен. — Командата бе последвана от незабавно изпълнение. Централният екран показа млада жена на не повече от двайсет години. Молину я позна. Тя имаше светлоруса изрусена коса, късо подстригана, контрастираща със зеления й шлифер. Стоеше до ствола на едно дърво. След няколко отпуснати движения тя излезе под слабия дъжд и тръгна по пътеката във вид на полумесец. Беше облечена в прилежно изгладени дрехи и груби черни обувки.

— До всички постове. Заподозряната жена сега се намира на югозападната пресечка. Потвърдете, че я виждате! — излая Молину.

Слушалките изпукаха и Джонсън отговори:

— Влезе в полезрението на втори пост, сър. Чакаме инструкции.

— Засега нищо. Само наблюдавайте. Изглежда, отива до телефонната кабинка.

След секунди момичето направи точно това, за което предупреди Молину. Тя отвори вратата на кабинката.

— Засечете я! — изрева Молину и момичето до него трескаво заудря по клавиатурата пред себе си.

— Засичаме я, сър.

Обектът стоеше неподвижно в кабинката, след като набра номера. Три кратки сигнала се чуха в колата, а усиленият звук след тях показа, че са я засекли.

Точно в този момент прозвуча гласът на Джонсън.

— В северозападния квадрант влиза син салуун, ФАМ 702Б.

Молину извърна глава към шести монитор и следеше какво става, както полузащитниците следят играта на ръгби. Един тъмносин мерцедес спря близо до телефонната кабина. Вратата се отвори и от него слезе елегантна жена, модерно облечена, с палто от камилска вълна. Тя спря за малко да размени няколко думи с шофьора. Тъмната й коса беше подстригана небрежно, но срещу много пари. Тя затвори вратата с рязко движение.

— Сър, първата заподозряна е затворила слушалката. Потвърдено е, че номерът е на таксиметрова компания. Изпратили са кола.

— Добре. Засечете ги и я вземете вие.

Тъмнокосата жена се приближи до ъгъла. Носеше куфарче от свинска кожа.

— Втори пост, покрийте колата — заповяда Молину — и проверете на кого е.

— Вече е направено, сър. Регистрирана е на името на Джонатан Елиът, „Хемптън Мюз“ №4, Епинг Форест.

— Шофьорът мъж ли е, втори пост?

— Не мога да кажа, Оракул.

— Описание.

— Не мога да видя оттук, сър. Стъклата са тъмни.

— Остани в готовност — отговори Молину.

Двете жени поговориха набързо. Това беше потвърждението, от което имаше нужда.

— Внимание всички — каза той по ефира. — Отива надолу.

Елегантната жена махна с ръка, а русото момиче посочи към друга къща, преди да се отдалечи. Тя трябваше да бъде задържана от трети пост.

Молину видя, че тъмнокосата жена погледна часовника си. Точно в 14 ч. и 14 мин. тя почука на вратата. Беше тихо като в морга. Видя я да чука за втори път. Тогава изведнъж вратата се отвори сама. Тя предпазливо влезе в коридора. Молину нямаше време да реагира, когато писъкът раздра вечерния въздух.

Сащисан, той неволно изкрещя:

— Тръгвайте! Тръгвайте! Тръгвайте! — Но можеше да различи писъка на жена от писъка на мъж.