Ранкин Дейвис
Право на мълчание (44)

44.

След като се заклеха, съдебните заседатели от процеса „Държавата срещу Бетани Гембъл“ се настаниха на местата си в зала номер две на Кралския съд. Съдията от Върховния съд, до когото седеше неговият секретар, отвори тефтера си, въпреки че не възнамеряваше да го ползва редовно. Ноздрите на хищническия му патрициански нос леко потрепваха, докато преглеждаше фактите пред себе си. Случаят беше ясен. Фактът, че жената не бе сътрудничила в своя полза, го доказваше. Отказът й да се яви в съда оформи окончателно становището му за нейната вина. От своето високо място той наблюдаваше юристите, които щяха да водят битката на това едностранчиво състезание. Обвинител беше Джон Клайм — висок, строен, елегантен, в костюм с двуредно закопчаване и жилетка, едва забележима под черната тога. Клайм^[1] по име и по природа. Той беше лицето на новото поколение юристи. Джобчетата за часовници и увисналите коремчета все повече оставаха в миналото. Дългата обедна почивка на колегията беше завършила, време беше да се върнат към работа.

Насочи вниманието си към защитника. Изборът беше любопитен. Въпреки че беше уважаван до известна степен, тази степен бе надхвърлена от сериозността на процеса. Но подсъдимата бе поискала Стивънсън и точно него щеше да получи. Бремето на този процес му тежеше като камък на шията. Той кимна мрачно на съдебните заседатели, когато неговият опонент им го представи по име. Стивънсън се постара да не мигне, когато им бе обяснен отказът на Бет Гембъл да присъства на процеса. Клайм беше справедлив, но непреклонен. Стивънсън чу как той им каза да пренебрегнат отсъствието на Бет Гембъл.

— Остава — каза той, изправен и излъчващ доверие — на обвинението да докаже вината, така че бъдете сигурни. Госпожица Гембъл има право на мълчание и в него се включва и нейното отсъствие. Моля, опитайте се да го пренебрегнете.

Стивънсън премигна. Клайм погребваше Бет под лавина от безпристрастност. Нищо не изглеждаше по-възможно от това един безпристрастен прокурор да получи безпристрастен резултат. Стивънсън винаги бе предпочитал да води битка с ненавистните наперени кавгаджии, които изпитваха удоволствие да прекаляват с всичко освен с безпристрастието. Тогава поне съдебните заседатели осъждаха подсъдимия с известно нежелание. Но Клайм беше друга работа.

— Фактите са за вас — напомни им той услужливо. — Това, което ви казвам сега, не е част от доказателствата, а само кратко описание на делото срещу госпожица Гембъл, което е доста трагично.

Стивънсън седеше невъзмутим, без да поглежда нито вляво, нито вдясно. Този проклет човек звучеше съвсем безпристрастно, докато излагаше фактите! „Повече със съжаление, отколкото с гняв“ — тази фраза изскочи в ума на адвоката. Той слушаше толкова внимателно, колкото и съдебните заседатели, изложението на основните факти от обвинението. Процесът за изнасилване беше известен на всички след оправдаването на Мидълтън, но другите факти не бяха. Документите в папките накараха много хора да вдигнат вежди, още повече — обгарянията от барут, а петната от кръв, намерени на местопрестъплението, и тяхното сравняване по медицинския картон на Бет Гембъл накараха съдебните заседатели да поклатят глави. Отказът й да даде проба от своята собствена кръв за анализ на ДНК ги накара да се намръщят. Те вече са решили, помисли си Стивънсън. Въпреки това, както беше казал на колегата си, имаше работа за вършене.

Той чу, че Клайм завърши обръщението си към съдебните заседатели и съобщи името на първата свидетелка: Агнес Мидълтън. Стивънсън отви капачката на писалката си „Мон Блан“ и се зае със своята тежка задача.

Маделин Милтън седеше в ареста на Кралския съд. Вече бе отказала да влезе в съдебната зала, а и инструкциите на Бет бяха да бъде подръка, заради което се чувстваше все още несигурна. Имаше доверие в Бет, но вече беше много близо. Адвокатите й хиляди пъти я бяха помолили да се срещне с тях. Отказът й всеки път беше един и същ. Поне този арест беше различен от мрачния дом, в който бе живяла през последните осем седмици. Беше по-скоро промяна, отколкото подобрение, но тя пак я оценяваше. Нейният адвокат, Стивънсън, я бе осведомил за атаките, които ще предприеме срещу доказателствата, но съветите му я призоваваха да прояви здрав разум и да се срещне с него. Без кръвната проба, предупреждаваше я той в писменото си изложение, тя може да се счита за осъдена. Беше й минало през ума да даде пробата — в края на краищата кръвта от мястото на убийството на Мидълтън не беше нейна, но Бет беше много категорична.

— Ако не се върна преди края на процеса — направи го, но аз ще се върна. Трябва да си търпелива и смела — беше казала тя в опит да укрепи доверието на Мади.

По нейни изчисления Бет имаше три дни, преди съдебните заседатели да бъдат помолени да се оттеглят и да решат каква присъда ще дадат. Мади имаше нужда от Бет преди този момент. Страхуваше се, все още се страхуваше. Винаги се бе страхувала, докато не я принудиха да отиде твърде далеч. Баща й и Маккейб я бяха принудили, тя се бе възпротивила и те бяха мъртви. Сега, облегнала глава на студената мраморна стена, наслаждавайки се на спокойствието, което нейната ледена повърхност разливаше по челото й, тя си каза, че ще бъде търпелива и смела.

Една надзирателка от затвора наруши тишината й. Вече беше време за обяд. Постави подноса пред нея и каза с почти любезно изражение:

— Прокурорът завърши изложението на фактите срещу вас. — Като че ли беше виждала подобно нещо и преди. — Повика първата свидетелка. Съпругата на Мидълтън. Тя е намерила трупа.

За първи път някой от персонала на затвора проявяваше към нея някакво съчувствие. Мади погледна тънката като върлина жена.

— Благодаря. Вижте, бихте ли ме държали в течение какво става горе?

Надзирателката обмисли предложението, после килна глава на една страна и тъжно кимна.

— Няма ли да се чувствате по-добре там горе, където сама ще можете да видите какво правят? — За първи път Мади я виждаше да раздвижва тялото си под пристегнатата униформа на Министерството на вътрешните работи, която носеше.

— Ще го направите ли? Моля ви! — помоли Мади.

Лицето на жената омекна даже още повече, когато чу нотката на отчаяние в гласа й.

— Не виждам как това може да навреди — заключи тя. — Сега и вие можете да направите нещо за мен. — Побутна подноса към Мади. — Изяжте това. Поддържайте силите си. Ще ви потрябват. Знаете, че юристите залагат колко време ще отнеме на съдебните заседатели да ви осъдят. Господин Стивънсън участва с пет лири за един час.

Това не учуди Мади. Нейните знания я водеха до същото заключение, а документите по делото потвърждаваха истинността му.

Обществото бе осъдило Бет Гембъл, защото искаше да вярва, че това жестоко, но достойно отмъщение се е състояло.

Промяната на цвета се бе отразила добре на косата на Ийв. Някога бе била руса и късо подстригана, а сега — черна и прилепнала плътно като тюленска кожа около лисичите й черти. Това беше последният полет, който трябваше да направи. Имиграционните служби приеха паспорта й, без да го разглеждат подробно. Още един от стотиците пътници, сновящи между Амстердам и Хийтроу.

Имаше два дни да уреди конфронтацията. Ийв бе възпитавана да се изправя пред това, от което най-много се страхуваше, до такава степен, че сега не се страхуваше от нищо. Имаше само една пречка, преди Даяна да може да сподели това възвишено състояние.

Тя мина през сновящата тълпа като лазерен лъч през маргарин. Хората отстъпваха, когато тя напредваше неудържимо по права линия. По-самоуверените мъже се възхищаваха на силата и изяществото на движенията й. Беше се отправила към Уинчестър. Имаше дела, за които трябваше да се погрижи и да свърши, преди времето и обстоятелствата да станат съвсем подходящи.

Три часа по-късно тя пристигна с влака в катедралния град. Избраното от нея жилище я бе привлякло с хладния си модернизъм. Ийв държеше обстановката около нея да бъде ефикасна и функционална, за да може и тя да действа. Беше изискала телевизорът да работи добре. Това беше необходимо за почивката й.

Тя го постави в самия център на стаята — фокусът на бъдещото й начинание. Имаше нужда да знае незабавно за всички новини, които можеха да осуетят нейното изпълнение, за да може да отреагира адекватно. Той щеше да остане включен от този момент до края.

Улиците на Уинчестър бяха пренаселени от поклонници и туристи с камери и всички те се опитваха да запазят нещо лично за спомен от посещението си. Катедралата се очертаваше елегантно на фона на небосвода в своя типичен стил от времето на крал Джордж. Кулата й се бореше за внимание. Ийв крачеше по улиците. Тя огледа паркинга зад катедралата и отбеляза местата за обръщане и излизане. Разследването беше станало втората й природа в годините на нейната изолация. Чрез него бе научила, че да не успееш да се подготвиш, беше все едно да се подготвиш да не успееш. Уинчестър е бил столица на Англия през девети век. В него се намираше най-дългата готическа катедрала в света, най-старото училище в Англия и което беше още по-забавно — зад тези стени по заповед на Уилям Завоевателя е била съставена книгата, в която са били вписани всички владения на Англия. Тя щеше да впише своя глава в нея. Епилога.

Като влезе в катедралата, Ийв видя, че те вече са отцепили територията на представянето на програмата. Тежки кадифени въжета се извиваха като змии през лъскавите метални дупки и отделяха набелязаното пространство. Публиката седеше на наскоро построената платформа и щеше да има възможност да види всичко. Тя се усмихна при тази мисъл. Ийв отиде до изхода на сцената, като се съсредоточи върху всеки отделен метър на тази дистанция.

Обратно в хотела, тя извади сивите, ръчно изработени дрехи от кожената си чанта. Шапката стоеше в кутията си. Беше обшита с червено, което контрастираше на приглушения преобладаващ сив цвят. Останалият реквизит щеше да пристигне с експресна пратка на следващия ден. В него се включваше и черното цвете.

По телевизията обобщиха изминалия за страната ден. Интересът й се повиши, когато видя своя обект да говори накратко пред Полицейската федерация.

— Те не могат да ти помогнат сега — прошепна тя към екрана. — Никой не може.