Ранкин Дейвис
Право на мълчание (43)

43.

Бет видя как мъжът с черна, пригладена с брилянтин коса слезе от роувъра без регистрационен номер. Други двама бързо го последваха, като подтичваха зад големите му и целенасочени крачки. Толкова дълго бе мислила какво би искала да направи с него, че сега, в момента, в който той пристигна, почувства, че пружината й е пренавита. Продължи да го гледа как влиза на първия етаж на къщата, в която се криеха. Беше облечен в анонимен сив костюм, но поведението му й подсказа, че Молину е човек, свикнал да върши всичко по свой собствен начин.

Бордмън вдигна поглед към нея. Не си казаха нищо, нямаше нужда. Тя осъзна, че току-що бе видяла човека, който насили живота й точно така, както Артър Мидълтън бе насилил тялото й. Бордмън затвори телефона и стана иззад бюрото си. Бет пак се обърна към прозореца. Залязващото слънце хвърляше странен оранжев отблясък върху вечерното небе и за сетен път тя се почуди как така се стигна дотук. Дори не знаеше как би реагирала, когато за първи път го погледне в очите и го чуе да говори. Да се опитва да обясни.

Наведе се напред и потърка слепоочията си. Толкова много неща се бяха случили, че забравяше порядъка им, но най-вече осъзнаваше, че тепърва й предстои да тъжи за баща си. Обеща си, че ще направи поне това, когато всичко свърши. Край гроба му е имало много хора, но той не би дал и пукната пара за тези наблюдатели. Само тя имаше значение. Човекът, с когото щеше да се срещне всеки момент, се бе погрижил тя да е най-важната отсъстваща от погребението и само заради това не можеше да му прости. Почувства на шията си ръката на Фъргъс, който нежно я разтриваше, за да облекчи напрежението. Без да погледне, постави ръката си върху неговата. Сенките в паркинга отдолу се издължиха. На външната врата леко се почука. И тримата се обърнаха с лице към нея. Бордмън погледна Бет.

— Готова ли си? — попита той просто.

— Повече от всякога. Дайте насам танцуващата мечка — отвърна тя и се усмихна насила, но те и двамата виждаха колко напрегната изглежда.

Бордмън отиде до вратата и отстъпи встрани, когато Молину влезе вътре, придружен от бодигардовете си. Той изгледа инспектора, който седна отсреща без покана. Един от неговите хора застана със скръстени ръце пред вратата, другият отиде при Фъргъс и изръмжа:

— Ставай, Фин, ще те претърся.

— Няма нужда от това, командире. Гарантирам, че никой не е въоръжен.

Молину го изгледа хладно, после с леко кимване на главата накара своя човек да отстъпи и да отиде до прозореца.

— Не мисля, че бихте искали вашите хора да чуят това, което имаме да ви кажем — продължи Бордмън. — Най-вече е неприятно за вас. Няма други изходи от тази сграда, но вие, разбира се, вече знаете.

Въздухът в стаята беше сгъстен като кръв от взаимното недоверие. Молину още веднъж кимна в знак на съгласие. Добре обученият дует се обърна като един човек и излезе от къщата скривалище. Скривалище за кого? — чудеше се Бет.

Тогава тя погледна в неговите студени очи. Никога, през всичките години, в които бе изобличавала най-изкусните лъжци и мошеници на страната, не бе виждала по-пресметлив поглед. Те впиха очи един в друг, сякаш бяха два разузнавателни робота, докато Бордмън не отклони вниманието му с покашлянето си.

— Сър — започна той, — това е Бетани Гембъл.

— Знам коя е, просто не очаквах да я срещна при такива обстоятелства. А сега да започваме.

Внезапно Фъргъс се наклони към командира.

— Ах, ти, копеле! Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Молину отвърна хладно:

— Разчитам на това, че не сте забравили кой съм, господин Фин, и най-вече — кой сте вие. И двамата много, много сте загазили, така че ако аз бях на ваше място, не бих изпускал нервите си. Ще имате достатъчно време да го направите, като ви приберат.

Бордмън пак се изкашля от ъгъла на стаята.

— Сър, преди да продължим, трябва да ви покажа това. — Той посегна към вътрешния си джоб и извади копие на вътрешната заповед, подписана от Молину, и се вгледа в очите му, докато той мълчаливо я преглеждаше. След няколко мига Молину остави настрана листа и погледна към Бет.

— Откъде имате това?

— Няма значение — каза тя направо.

— Това е пълна фалшификация. — Той лъжеше и тя го виждаше.

— Не мисля така, господин Молину, но вие ще имате достатъчно време да го отречете пред този, който ще има удоволствието да ви разпита за нея.

— Какво искате да кажете? — отвърна той колебливо.

— Депозирала съм оригинала при адвокат с инструкцията, ако бъда осъдена за убийството на Артър Мидълтън, той да бъде даден на пресата.

— Чакайте малко, не можете да направите това — изрепчи се Молину.

— Господин Молину, наистина ли си мислите, че още сте в състояние да продължавате да командвате парада? — отвърна тя.

Бордмън наведе глава, като се опита да скрие задоволството си, а Бет продължи да гледа злобно Молину, който й отвърна с невярващ поглед.

— Това е нечувано — заекна той. — Бордмън, какво, по дяволите, става тук?

— О, бих казал, че току-що ви преметнаха. Но важният въпрос е какво следва оттук нататък.

Молину поклати объркано глава и Бет сякаш виждаше как възможностите се обмислят и отхвърлят със светкавичната скорост на компютър в черепа му. Знаеше, че той няма избор. Заповедта си беше изцяло негова, но около нея бяха замесени толкова много хора, които той не би се осмелил да разкрие.

— Добре ли сте, господин Молину? — усмихна се Бет.

— Само ми кажете какво знаете, госпожице Гембъл — отвърна той.

— Ще ви кажа какво зная и после ще изслушате какво искам.

— Слушам. Непредубедено, разбира се — добави той колебливо.

Бет му разказа всичко, което беше открила по време на премеждията си, и попълни мисловните празноти на Молину с това, което той самият така отчаяно бе искал да узнае посредством Отдела. Когато тя свърши, той вдигна вежди.

— И какво искате, госпожице Гембъл?

— Най-напред искам гаранция за имунитет срещу преследване на моите приятели Фъргъс Фин и Маделин Милтън. След това имам нужда от маршрутите и плановете на министъра на вътрешните работи за следващите три дни.

— Първото — вероятно. Второто — защо?

— Защото знам, че един атентатор ще се опита да го убие.

— Ами ако грешите?

— Тогава не губите нищо, но аз съм сигурна.

— Откъде сте толкова сигурна?

Бет си беше задавала същия въпрос. Роднинската връзка дойде като шок за всички тях. Напълно възможно беше Палмър-Дент да е следващият ръководител на страната, но неговата балдъза явно не виждаше така нещата. Бет беше получила много интересна информация от полицейския компютър. Било е наредено разследване за смъртта на съпругата на Палмър-Дент. Сведенията от прокурора показаха, че тя е прекарала последните пет години от живота си в частен приют, специализиран за психично болни. Самоубила се, като изпила отровна билка. Намерили са я в парника, заобиколена от екзотични цветя. Не е имало прощално писмо. Прокурорът беше заключил, че смъртта й е настъпила, когато равновесието в мозъка й е било силно нарушено.

Те бързо се приближаваха към годишнината от това ужасно събитие. Бет беше сигурна, че Даяна обвинява Палмър-Дент за смъртта на сестра си и че денят за разплата е скоро. На тази мисъл я навеждаше подготовката за Големия ден.

— Сигурна съм, командире — каза Бет, — че това е всичко, което имахте нужда да знаете. Ще се радвам, ако съм сгрешила.

— Защо през следващите три дни? — попита Молину и се вгледа в нея с напрегнато внимание.

Орхидеената жена казваше, че трябва да изпълни последната воля на сестра си. Каква по-добра възможност от това да го направи в деня на годишнината от смъртта й? Имаше причини, по които това изглеждаше възможно. Бет не очакваше този човек да разбере.

— По никакъв начин не възнамерявам да отида при бъдещия премиер на страната, млада госпожице, и да му разкажа това, което току-що ми казахте, защото няма и една буква доказателства, с които да го подкрепите.

— Ами ако съм права? — Тя не се предаваше.

Неговите черни очи се вглеждаха в нейните за някакъв знак на колебание. Бет не отклоняваше уверения си поглед.

— Добре, ще алармирам Министерството на вътрешните работи, че има някакъв откачен на свобода, само за да си подсигуря гърба. Ще подсилим също така охраната за известно време. Но все още остава въпросът — какво искате, госпожице Гембъл?

— Аз! Просто искам през останалата част от живота си да почувствате това, през което преминах аз, Молину. Вие ме използвахте и аз искам да запомните това, за да си помислите добре всеки път, когато пак почувствате изкушението да се месите в нечий чужд живот.

— Ами ако ви осъдят? Наистина ли смятате да разгласите историята си?

— Аз не съм виновна, Молину, но не бих искала да се приближавате до процеса ми.

— Не можете просто така да ме оставите да чакам! — избухна той.

— Защо не? Вие бяхте готов да направите същото с мен — извика Бет, чувствайки внезапно прилив на гняв.

Молину се изправи в пълен ръст и тръгна към вратата. Фъргъс бе предвидил неговото тръгване и бутна кошчето за боклук на пътя му. Обемистият предмет излезе от равновесие и се блъсна в Молину, който се спъна и залитна към стената. Той изгледа Фъргъс като училищен директор, който е загубил контрол.

— Точно там, където ти е мястото, Молину, при боклуците — каза Фъргъс, доволно засмян.

— Разчитам, че ще бъдете на разположение — допълни Бордмън, когато разобличеният командир излезе буреносно от стаята.

— Дали ще го направи? — попита Бет.

— Няма избор — каза Бордмън и посегна към чекмеджето на бюрото пред себе си. Извади касетофона от скривалището му и щракна копчето за спиране със самодоволно кимване на главата. — Той не е единственият, който може да си играе на Агент 007.

Извади малката касета и я сложи в горния си джоб.

— Ако не направи нищо и Палмър-Дент умре, имаме това като доказателство, че сме се опитали да го предотвратим. Също така имаме частично самопризнание за участието на Молину в цялата тази афера. Ако го свържем с документа, тогава в ръцете ни е.

Бет седеше усмихната, без да говори, но изведнъж я загриза червеят на съмнението.

— Ами ако грешим?

Бордмън можа само да свие рамене. Бет вече знаеше отговора на този свой въпрос.

 

 

Андрю Бакън се измъкна от вечерната си вана, придружена от редовното удоволствие от малко уиски с лед, за да отговори на настоятелното звънене на телефона. Проклинаше се, че е забравил да включи телефонния секретар. Пет минути по-късно се проклинаше, че се забърка с плана на Молину.

— Колко дълбоко сте загазили, командире?

Той преглътна шумно, преди да отговори. Бакън вече се разграничаваше от цялата тази груба афера.

— Всички сме загазили дълбоко, господин Бакън, а това включва и вашия шеф.

Той се навъси на зле прикритата заплаха в гласа на паникьосания полицай.

— Дайте им каквото искат. Ако тази жена иска да направи свой собствен процес — така да бъде. Не възнамерявам да осведомявам шефа си за всичко по въпроса. Вие ще командвате охранителните отряди. Операцията ще бъде обичайната реакция на възможна заплаха.

— Искате да кажете — на трагичното положение. Господи, Бакън, това не е пиянско обаждане по телефона. Ако Бет Гембъл е права, значи имаме работа с обучен убиец.

Личният секретар на министъра на вътрешните работи стегна по-плътно около кръста си колана на халата си от дамаска коприна.

— Получихте заповедите си, Молину, изпълнете ги.

— Но…

— Лека нощ, командире.

Вечерта му бе провалена. Спокойствието, което чувстваше, отпуснат сред кадифените мехурчета в чугунената вана, се бе превърнало в безсилен гняв. Радостта му от обществения отклик на грубата разправа на Палмър-Дент със скорошните безредици в „Даръм“ бе изчезнала. Не можеше в отговор да нареди да се подсили докрай охраната на министъра на вътрешните работи. Ако го направеше, министър-председателят и Палмър-Дент щяха да му искат подробно обяснение. Бакън не можеше да си позволи това.

Той се тръшна на цветния диван в изисканата, претъпкана с антики всекидневна. Двамата с Палмър-Дент бяха близо до голямото издигане. Прозрачните усилия на министър-председателя да прикрие своето влошаващо се здраве потвърждаваха този факт. Веднъж да се настанят на номер 10, властта им ставаше неограничена. Нямаше да изложи на риск този рог на изобилието заради предчувствията на една убийца и един полицай — мошеник.

Посегна към телефона и набра запаметения номер, запечатан в малката, но подвижна памет на апарата. След няколко секунди отговори прекият телефон на Антъни Палмър-Дент, министър-председател в очакване.

— Извинявайте, че ви безпокоя, министър. Боя се, че имаме още една налудничава заплаха за убийство…