Ранкин Дейвис
Право на мълчание (46)

46.

Хората на Молину намериха безжизненото тяло на испанския шофьор на Палмър-Дент, натъпкано на задната седалка на една кола под наем. Нямаше и следа от министъра. Поделения на Специалната охрана и на Специалните служби пристигнаха в Уинчестър за час. Но Бет знаеше, а и всички останали го знаеха, че когато го намерят, ще бъде прекалено късно. Доста време трябваше на охраната, за да реагира пълноценно след внезапното му развълнувано излизане. Програмата беше опустошена. Публиката се бе насладила безкрайно на представлението, без да има представа за зловещата цена, която Палмър-Дент сега плащаше за всичко, което бе направил. Очите на Бордмън бяха охладнели от разочарование. Даяна беше в ръцете им, но убиецът се бе изплъзнал през неловките им пръсти и сега министърът зависеше от неговата милост. Той се съмняваше, че такава изобщо ще бъде проявена към Палмър-Дент.

Молину пое командването. Беше им наредено да останат, докато пристигне Бакън, личният секретар на министъра. Фъргъс беше по-мълчалив от обикновено. Той гледаше с презрение към разпадналия се екип на програмата, излъчвана в най-гледаното време. Намеренията на глупаците бяха толкова прозрачни, колкото и искреността на политиците. Той погледна към часовника си: 4 сутринта, а Бакън още не бе готов за тях.

Бет също бе нетърпелива. Часовете на бездействието се бяха изнизали. Имаше още нещо, за което да се погрижат: Мади. Молину неохотно й разказа за процеса. Оставаше само последният етап на рекапитулацията и тогава щеше да е много късно да се представят други доказателства. Нейните доказателства. Бет нямаше намерение да изостави Мади, но преди това трябваше да направи нещо. Тя отвори рязко вратата на командния център на Молину и влезе при потящите се полицаи. Той затвори телефона. Всяка изминала минута без министъра на вътрешните работи го отдалечаваше от рицарското звание.

— Сега пък какво? — каза той уморено и прокара изпотените си ръце по своето изтощено лице.

— Къде е тя? Къде е Даяна? Искам да говоря с нея.

— Не. Има други хора, които първо трябва да говорят с нея.

Бет присви очи при намека в думите му. Някъде Орхидеената жена беше разпитвана от Специалните служби.

— Знаете, че няма да им каже къде е той. Съмнявам се, че и тя самата знае. Прекалено умна е, за да иска да знае, тя не би застрашила убиеца. — Бет беше почти сигурна, че вече знае самоличността на убиеца, но имаше нужда от потвърждение на истината.

Молину само кимна в знак на мрачно съгласие с преценката, която Бет направи на ситуацията.

— Всичко водеше до тази точка, до Големия ден. Само че ние просто не осъзнавахме, че в Големия ден се включва публичното унищожение на Палмър-Дент. Това е нейното възмездие за неговото изнасилване след всичките тези години.

Думите заглъхнаха и Бет се опита да проумее степента на огорчението, което Даяна е изпитвала през десетилетията. Самата тя беше мразила Мидълтън за това, което й причини, желаеше му злото, но никога всъщност не бе искала да го види мъртъв. Нима Бет грешеше? Може би трябваше да иска най-тежкото наказание за престъплението, както Даяна и убиецът? Или беше слаба, прекалено слаба, за да заяви правата си? Бет мислеше, че не е така, не и в крайна сметка, не истински, не реално. Искаше се повече сила, за да оставиш законът да си свърши работата, какъвто и да е изходът, отколкото да насърчаваш престъпността с отмъщение, вместо да търсиш правосъдие.

Даяна грешеше, сега вече Бет го знаеше. Беше го знаела през цялото време, но тя излагаше аргументите си така добре, така убедително, а и Бет беше предадена от системата, от която търсеше защита. Мисълта я накара да насочи вниманието си към Молину. Беше я избрал почти по същия начин, по който изнасилвачът избира жертвата си. Беше се огледал, докато намери тази, която му трябва, и я бе насилил по същия брутален начин като Мидълтън. И правата могат да бъдат изнасилени, но тях поне можеш да си ги възстановиш при подходящи обстоятелства.

— Споразумението ни е още в сила.

— Не мисля, че имам какво още да губя — отстъпи Молину. — Ако искаш да се върнеш пак в ареста и да се изложиш на риска да бъдеш осъдена, няма да ти преча. — Докато говореше, в очите му проблесна дяволита светлина. — В края на краищата, ако влезеш, ще е доживотно и тогава наистина ще ми се разкараш от главата.

— Не мислиш да скалъпиш още един процес, нали? — Беше Бордмън и в изражението му имаше намек за заплаха, каквато Бет никога не бе виждала у обикновено добре възпитания полицай. — Ако е така, аз ще те съсипя, Молину. Това е единственият ти шанс да запазиш всичко скрито-покрито, иначе целият план ще бъде разкрит и ще трябва да уреждаш живота си наново. Умишлен саботаж срещу правосъдието е сериозно престъпление. Всичко, което Бет иска, е да застане на собствения си процес. Всичко, което иска Маделин, е да бъде освободена от процеса, с който няма нищо общо. Направи поне веднъж нещо почтено, Молину. И запомни — у нас е писмото, официалният документ.

Бет си помисли, че Бордмън безсмислено апелира към по-добрата същност на Молину, но, изглежда, заплахата към положението му беше по-важна.

— Мога ли да ти имам доверие, Бордмън? — попита той тихо, като се отпусна назад в стола.

Така, помисли си Бет, той е готов да говори.

— Ще задържа писмото. Не забравяй, че и аз съм замесен. Ще го извадя само ако нарушиш условията, които Бет и аз поставяме…

 

 

Фъргъс от половин час седеше и се чудеше къде е отишла Бет. Накрая тя се появи с Бордмън. Следваше ги нещастният Молину, чието лице беше сгърчено от гняв. Бет обаче изглеждаше спокойна и уверена.

— Всичко е уредено. Първото нещо, което ще направя тази сутрин, е да се върна обратно вътре.

Ирландецът не изглеждаше доволен.

— Изобщо не си длъжна да се връщаш там — избухна той и изгледа Молину. — Това извратено копеле — извика той — знае, че не си убила Мидълтън. Би могъл да спре процеса.

— Фъргъс — каза тя нежно и се вгледа в уплашените очи на мъжа, когото сега знаеше, че обича. — Не разбираш ли? Това ще е толкова неправилно, колкото и процесът срещу Мидълтън. Всичко беше заради закона и доверието ни, че той може да стигне до справедливо решение. Не е идеален, но когато го оставят да действа безпристрастно и без вмешателство, поне има възможност да уреди нещата. — Той се извърна, преди сълзите му да го опозорят. Бет посегна към лицето му и усети неговата твърдост между дланите си. — Знам, знам — прошепна тя и сълзите му стоплиха ръцете й. — Ако го покрием, хората винаги ще се чудят. Аз не мога да живея така. Имам нужда хората да знаят истината.

Молину се изкашля нервно след последната й забележка.

— Истината е, че аз не съм убила Мидълтън. Той ме изнасили, но аз не съм го убила.

Думите й останаха без отговор. Бордмън се пресегна и я стисна за рамото. Молину сякаш за миг сведе засрамено глава, после, изглежда, отхвърли това налудничаво усещане, което му беше непознато.

— Всичко това е много вълнуващо, но трябва да се погрижим за някои неща. — Бет застана пред Фъргъс и му се усмихна смело. Той малко се успокои, когато тя му кимна.

— Може да останеш пет минути с нея — съгласи се Молину. — Опитай се да я накараш да говори за Палмър-Дент, ние ще подслушваме. Опитаха с натриев пентотал, но ти излезе права — тя не знае къде е той, но все пак би могла да знае нещо друго.

Той я поведе нагоре към най-високите части на катедралата. Накрая стигнаха до въоръжени мъже, които стояха пред една врата. След като тя и Молину бяха претърсени от пазача, Бет влезе. Видя Даяна да седи в удобен стол и въпреки че беше завързана, не бе много стегнато, а изглежда, не беше и болезнено. Молину кимна на пазача и двамата напуснаха стаята. Бет остана лице в лице с Орхидеената жена. Тя придърпа един стол през светлозеления килим. До този момент Даяна бе държала очите си затворени. Сега те се отвориха и се впиха в Бет.

— Мислех си, че може би пак ще те видя, но не и толкова скоро. Дадоха ми нещо, което ме кара да говоря повече от обикновено, така че прости ми, ако ти се струва, че обсебвам разговора.

Бет виждаше, че зениците на Даяна са разширени.

— Знаеш ли, не трябва да ми се сърдиш много, Бет. Не забравяй, че не аз, а те те избраха.

— Но ти ме използва.

— Винаги съм била по-практичната от двете сестри, нали разбираш? Винаги намирах някаква полза, някаква цел. Ти трябваше да си жертвеното агне, което ние да изядем. Вместо това аз те превърнах в димна завеса пред Големия ден.

Бет слушаше гласа на жената. Въпреки че не бе загубил нищо от своята интелигентност, нещо, което го имаше преди, липсваше… страстта. Страстта й беше изразходена.

— Защо просто не го уби, когато сестра ти умря? Щеше да е по-просто и щеше да избегнеш всички тези усложнения.

По-възрастната жена се усмихна.

— Но така нямаше да е както трябва, щеше да е просто още една смърт. Не. Това нямаше изобщо да е достатъчно. Изнасилването е убийство на душата. Исках да му я взема по същия начин, по който той взе моята. Той ме ограби от правото ми на избор. Мълчанието не е съгласие. Жените имат право тяхното мълчание да означава „не“. Само „да“ би свършило работа. Исках да го унижа публично, така че когато вече се споменава името му, то да бъде свързано с неговите престъпления, не с неговите успехи.

Бет знаеше, че няма да я оставят още много с тази напрегната жена.

— Ами твоите собствени престъпления? — попита тя. — Те как се съвместяват с твоята присъда над Палмър-Дент?

— Какви престъпления са те, мила моя? Аз не съм убила никого, което не може да се каже за теб. — Даяна се усмихна широко. — Поне така казва обвинението, а също и обществото. — Даяна спря за момент и дълбоко се замисли, преди да продължи: — Разбира се — пак се усмихна на Бет, — Маделин е тази, която отказва да присъства на процеса срещу теб, нали? Ти се показа много умна, Бет. Винаги съм знаела, че си един забележителен избор. А що се отнася до моите престъпления, както ти казваш, те са това, което са. Ако полицията може да докаже, че съм направила нещо повече от това да крещя на един политик в телевизионна програма, ще бъда много изненадана. Нали разбираш, аз също имам право на мълчание.

Бет внимателно обмисли казаното от жената. Даяна имаше предвид нещо повече от това, което казваше. Думите й бяха като ехо на нейните собствени в полицейския участък, когато отказа да отговаря на въпросите им, но за Даяна те означаваха нещо повече.

— Ти вече му запуши устата, нали? Каквото и да се случи сега, той е свършен.

Бет млъкна и си спомни предишните убийства на фотографиите, които бе видяла, и потрепери пред безстрастното изражение на жената.

— Трябва да си го сънувала как ти се смее, как ти причинява същото, което ти е причинил преди толкова много време. — Присвитите очи на Орхидеената жена й показаха, че е права. — Но трябваше да изчакаш, нали? Трябваше да изчакаш сестра ти да умре, за да изпълниш плана си. — Друг отговор не последва, освен лекото свиване на раменете на по-възрастната жена. — Би ли чакала вечно? — Даяна само кимна бавно. — Да, би чакала. — Тя се поколеба, защото истината вече й стана ясна. — Трябва да си я обичала.

— Тя обичаше него, разбираш ли, дори след всичките тези години, след цялото това нещастие тя го обичаше. — Даяна се поколеба. — Тя избра него. Не че не вярваше, че наистина ми е причинил такова нещо, но просто не можеше да се пребори със себе си. Винаги е била по-слабата.

 

 

Два дни преди най-светската сватба на годината лейди Даяна Чалмолей се разхождаше из буйните градини на семейния дом. Подрязаните лавандулови храсти изпълваха неподвижния въздух с аромата си и насищаха с цвят пъстрия пейзаж. Предбрачното градинско парти навлезе мързеливо в четвъртия си час.

Далече вдясно от нея, където от склона се чуваха смехове, група празнуващи слушаха внимателно циничните разкази на Алтъни Палмър-Дент за живота в парламента. Тя се бе запознала с него преди година на конни състезания в Ратлънд. Беше син на текстилен магнат и безпогрешно бе набелязал момичетата, които ще му осигурят идеален пропуск към по-висшите слоеве на социалното приемане.

Даяна го отблъсна.

Беше известен като добър оратор, но други, по-тъмни истории обикаляха масите за вечеря, щом портото започнеше да се лее. Имаше чара на всички начинаещи политици, които вярваха, че щом обществото не можеше да види под тънкото лустро истинските им намерения, то и другите, по-проницателните наблюдатели страдат от същото късогледство.

Тогава се опита да спечели любовта на Даяна, но след като беше отхвърлен, веднага се обърна към малката й сладка сестра. И тя се влюби в младия напорист политик. Къде бе сбъркала Даяна? Във всички етапи на ухажването тя се опитваше да провали връзката им, дори стигна дотам да представя сестра си на по-благонадеждни и приемливи кандидати. Всичко се провали. Усмивката на Палмър-Дент ставаше все по-самоуверена с приближаването на сватбата. В това беше проблемът. Джулиет винаги си падаше по откритите усмивки, зад които се криеше прикрито сърце.

Даяна не беше в настроение за разговори. Би говорила пак със сестра си, но тя беше на мили разстояние в Лондон и довършваше последните приготовления с Нормън Хартнел, кралския фризьор. Даяна се отдалечи от къщата към парника.

Тя първо почувства миризмата на топлина и влага, преди да усети мократа й чувствена прегръдка. Цветята, нейните цветя се бяха притиснали едно към друго от влагата. Белите орхидеи се навеждаха от редовете и изпращаха към ноздрите й пулсации от тежката мускусна миризма. Тя ги обичаше. Обожаваше тяхната крехка природа и непостоянството им. За първи път Даяна изпита покоряващата им сила високо в планината, в Андите, с Бенедикт. Това беше преди четири години и две години преди той да полети към смъртта си от върховете на Пиренеите.

Повече не можеше да гледа гостите или да слуша безвкусните клюки, сипещи се от слабохарактерни, изцапани с ягоди устни. Не беше го чула да влиза.

— Не сме в настроение за празненства, така ли да разбирам?

Алтъни Палмър-Дент стоеше на входа с чаша в ръка. Пепелявосивата му коса беше паднала от пътя надолу върху едното око и Даяна забеляза петна от трева по кремавите му оксфордски панталони.

— Не мисля, че има нещо за празнуване.

Палмър-Дент неодобрително цъкна с език.

— Не е много честно, не е дори типично по английски. Не това отношение ни извоюва цяла империя — каза той иронично, като намекна за произхода на богатството й.

— Точно това я извоюва. Хора с мироглед, а не мърляви момченца от частните училища, пълни с амбиции.

— Не съм бил в частно училище. — Тогава той се спря и се усмихна. — Но ти, разбира се, ме предизвикваш. Имам толкова много да уча, Даяна, и ще го науча. Ти би могла да ме научиш, да ми разкриеш онези тайни неща, които вашата класа приема за норми на поведение.

— Ти и без това ще ги научиш, само че сега ще ти отнеме малко повече време. Надявам се, че можеш да се научиш на търпение.

Той се приближи леко до нея и отметна назад контешкия си бретон.

— Ти си тази, която исках. Гордата Даяна, надменната Даяна, крехката Даяна. По-добре да се беше вързала за оня идиот, твоя годеник, когато той се хвърли от планината. Направо да ти викаме Хавершам, защото и ти ще направиш за човечеството толкова с това страхотно красиво тяло.

— Млъквай, Антъни! Никога не е късно тя да се убеди какво всъщност представляваш.

Той започна да се смее в лицето й. Даяна усещаше слюнката, хвърчаща от зиналата му уста.

— Късно е. Тя ме обича, обожава ме. — Той широко отвори очи в престорено учудване. — Направо ще бъдеш поразена, когато разбереш какво е готова да прави за мен — мръсни, долни неща, но тя обича и тях.

Юмрукът на Даяна се стовари в тялото му. Палмър-Дент посегна да я сграбчи, когато ударът го накара с гърлени звуци да се опита да си поеме въздух. С една ръка запуши устата й, а с другата я завъртя и започна да вдига бялата й лятна рокля. Тя видя орхидеите и орхидеите видяха как той и тя се съединиха. Видяха отчаянието й.

— Тя никога няма да ти повярва.

Преди да излезе, на Даяна й се стори, че орхидеите се превръщат в мъртвешкочерни пред очите й: ред след ред пропълзяваше черно кадифено предателство.

 

 

— Тя отказа да приеме истината, Бет. Знаеше, но не искаше да го признае. Заявяваше, че бих направила всичко, за да разруша живота им: че ако наистина се е случило, било е по моя вина. Предполагам, че в известен смисъл е била права.

Видя как Даяна отклони погледа си към празната стена и оправи невидимата гънка в полата си. Бет дочу движение пред вратата.

— Ами Ийв? — каза тя бързо.

Даяна трепна при споменаването на името на дъщеря й.

— Откъде… — започна тя и спря на средата на въпроса.

— Беше заедно с досието на Мидълтън, което ми изпрати. Езекил, 16:44. „Каквато майката, такава и дъщерята“ — цитира Бет по памет. — Не разбирах какво означава, докато не открихме, че си осиновила момиченце. — Млъкна. — Но тя наистина е твоя дъщеря, нали? Твоя и на Палмър-Дент.

Изведнъж Даяна започна да изглежда стара, изгубена и самотна в това място, просто една възрастна жена с прекалено много нещастни тайни. Накрая отговори с глас, който бе станал малко по-неуверен:

— Тя е умно и изобретателно момиче, Бет, точно като теб. Ела някой път да ме видиш, преди да ме пуснат.

Вратата вече се отваряше. Пазачът тръгна към тях и с кимване им показа, че времето на Бет е свършило. Тя стана от мястото си. На лицето на Даяна беше изписано озадачение. В стаята влезе Молину. И чак в този момент страховитият мозък на Орхидеената жена даде отговор на измъчващия я въпрос: Как?

— Документът от парника, разбира се.

Даяна изглеждаше доволна. Тя се усмихна на Бет, която вече се отдалечаваше.

— Всичко ще бъде наред за теб, момичето ми, каквото и да се случи. Но внимавай за Ийв. Тя не споделя любовта ми към теб.

— Сбогом, Даяна. Трябва да присъствам на един процес.

— А за кръвта — каза тя спокойно, — кръвта от местопрестъплението. Не си ли се замисляла колко е немарливо? И колко невероятно за един професионален убиец да направи такава основна грешка. Освен ако не е нарочно…

Бет се замисли над загадъчното послание, докато не й стана ясно. Тя се усмихна широко на тайнствената жена, която отвърна на проявата на разбиране от страна на Бет. Орхидеената жена извърна поглед към Молину и като се усмихна надменно, се облегна изтощена назад. Бе дошъл краят на пътя й.