Ранкин Дейвис
Право на мълчание (21)

21.

Аутопсията беше разпоредена веднага. Настроението в кабинета на Молину беше мрачно. Лявата ръка не знаела какво прави дясната. В резултат стана това, което „те“ бяха решили: световете на Бет Гембъл и Артър Мидълтън се сблъскаха. Кабинетът беше изпълнен с крехка тишина. В него бяха стратезите, сътрудниците, самият Молину и най-вече Айвън де Хаус. След провала в ресторанта командирът беше поискал Де Хаус незабавно да тръгне от Оксфорд и беше изненадан, когато той с такава готовност изпълни неоснователната молба. В поведението на Де Хаус имаше промяна. Молину гледаше на новопоявилия се у дребния човечец ентусиазъм с характерната си подозрителност. Той предаде на Де Хаус събитията от предната вечер, но трябваше да се пусне и записът на наблюдението.

Молину улови бдителния, ненаситен поглед на учения. Нещо бе увеличило апетита му, изострило беше вкуса му. Сега изглеждаше алчен, не просто заинтересован. Молину си отбеляза за себе си да провери тази очевидна промяна. Прочисти гърлото си, за да разведри малко обстановката и започна:

— Всички знаем какво се случи предната вечер. — Няколко оперативни работници от противоположните екипи се усмихнаха леко и изражението на командира веднага ги прогони навън. — Пуснете пак записа. Господин Де Хаус, искам да слушате това внимателно.

Мършавият учен се облегна на стола, кръстоса ръце и затвори очи.

— Няма ли да си водите бележки? — попита Добсън, един от помощниците на Молину.

Де Хаус поклати глава.

— Нали лентата ще остане? Първото впечатление ще изчезне, ако не си готов за него.

Натиснаха бутона за прослушване.

— Ти! Не можеш ли да ме оставиш на мира?

— Да не е станало недоразумение?

— Това е гласът на сервитьора — додаде услужливо Добсън.

— Никакво недоразумение — каза хладно Мидълтън. — Ти! Ти правиш живота ми ад. Не мога ли да бъда оставен на мира? Съдебните заседатели повярваха на мен!

— Кой ви покани тук, господин Мидълтън? — Като се имат предвид обстоятелствата, гласът на Бет беше направо спокоен.

— Някакъв вестникар, ако изобщо ти влиза в работата.

— Моля ви, госпожо, бихте ли продължили някъде другаде? — Де Хаус си спомни гласа на сервитьора.

— Не ти ли стига да се обаждаш по всяко време на нощта и да разказваш на Агнес разни лъжи за мен? Аз вече казах на полицията за това и ще си изпатиш.

— Този вестникар мъж ли беше или жена? Кажете ми. — Де Хаус чу разумния тон на нейния въпрос.

— Трябва да е някой, когото познаваш. Предложи ми пари за моята история.

Чу се звук от движение.

— Моля ви, овладейте се или ще извикам полиция. — В гласа на метрдотела имаше паника. Явно не беше свикнал на такова поведение в своя ресторант.

— Ще поискам съдебно решение за теб. Това е тормоз.

— За съдебните решения питай жена си. Тя знае всичко за тях — изсъска Бет.

Чу се шум от борба.

— Джино! Джоуи! Бързо!

— Лъжлива кучка! — изригна викът на Артър.

Известно време на лентата не се чуваше нищо друго освен шум от боричкане.

— Нашите хора бяха до вратата. Те са го видели — каза Добсън. — В този момент тя плиснала питието му върху него. Метрдотелът го хванал. Сега се чува как идват синовете му.

Записът продължи:

— Съветвам ви да напуснете, госпожо.

— Пусни ме — крещеше Мидълтън.

— И госпожата е помолена да не резервира вече тук. — Лентата изпращя и рязко спря след изтракването на копчето за спиране.

Добсън подхвана историята.

— После, след около пет минути, Мидълтън е видян да се държи за кървящия си нос до задната врата. Спрял е в няколко кръчми по пътя си към къщи и се е прибрал в 11 и 30 вечерта.

Всички обърнаха очи към експерта. Той загриза бързо долната си устна, след това вдигна вежди. Без да отваря очи, каза:

— Това е наказание.

Хората в стаята чакаха в почтително мълчание.

— Тя е прегрешила. Тази организация сама си е законодател. Издава закони, без да казва на подчинените си какви са. После, когато възникне нещо, което те счетат за нарушаване на правилата, следва наказание. В този случай — то е да я изправят лице в лице с несъмнения й насилник. — Де Хаус отвори очи и отправи последния си коментар към Молину.

Той отвърна на погледа му, докато малкият човек не затвори пак очи.

— Правилата са библейски и фашистки. На Бет не й е било казано да се въздържа от разследване. Те са разбрали за наклонностите й от нейното поведение напоследък. Както и ние. И все пак са я наказали.

— Какво ви говори това за тях, Де Хаус? — намеси се Молину.

— Това ми говори, че основната им цел е наказание, възмездие, контрол. Нуждата да поправят това, което смятат за грешно. То се отнася за цялостния им мироглед. Убийствата на тези нещастници се вписват в същата схема. Те виждат в един мъж всичките изнасилвачи, а тях — като един мъж.

— Ами Бет? — попита Малину, като осъзна, че за първи път я нарече с малкото й име.

Стаята леко утихна.

Де Хаус повдигна замислено едната си вежда при грешката на Молину. Сега той пристъпваше към ново отношение към нея, като я признаваше за отделна личност.

— Как ще реагира тя? Или как ще се почувства? Това са доста различни неща, като си помислиш. Ще се почувства разгневена, направо измамена. Това беше евтин номер. Но същото е и да измамиш една възрастна жена с регистъра в клуба по стрелба. Какво ще направи тя? Забележителен е начинът, по който се справи с една потенциална пагубна среща с Мидълтън. Тя не се стремеше към възмездие, а към информация. Опитваше се да направи връзката. И ще продължи да се стреми към това. Дори в непосредствена опасност запази контрол над себе си. И — добави той, като извиси глас и се извърна към Молину — тя е в опасност. Няма да се предаде. Вие трябва да я изтеглите.

Никой досега не беше се усъмнявал в силата му, като обсъжда неговия морал.

— Не забравяйте указанията си, господин Де Хаус.

— Професор Де Хаус — сопна му се той. — Винаги ме наричате „господин“, а аз не съм тук като „господин“, това е обръщение за коктейли. Тук съм, защото съм професор и вие имате нужда от мен. След като уважавате знанията ми, съобразявайте се с тях. Ако продължавате да си играете с живота на Бет по този начин, ставате лоши като тях.

Молину хвърли убийствен поглед при това открито противопоставяне на неговата роля. Обърна стола си към главния си помощник в разследването.

— Добсън, професор Де Хаус и аз трябва да обсъдим някои неща. Знаем, че трябва да са имали телефона на Мидълтън, за да организират клопката. Искам пълни сведения за всички, които носят името Маделин Милтън, особено за тези, които отговарят на описанието на жената от клуба по стрелба.

Един от следователите се стрелна напред.

— Командире, преди да си тръгнем…

— Да, Тоби? — Той беше млад и по-умен от три четвърти от хората. Беше анализирал процеса срещу Мидълтън и беше дал съвет как съдебните заседатели могат да бъдат накарани да вземат определено решение. Съветът му се беше оказал ефективен.

— Правя проверки на това име, откакто научихме за резервацията в ресторанта. Носят го повече от сто жени. Все още описанията не са пристигнали, но се сетих, че знам името отнякъде. Това беше случаят с размяната на веществените доказателства, която направихме. Името на жертвата от делото на Държавата срещу Маккейб беше Маделин Милтън.

Стаята утихна, докато се смели информацията.

— Професоре? — попита Молину. — Вашето мнение?

— Защо не? Ние, тук присъстващите, също работим, макар и на много различни нива, за да успеем. — В тона му имаше нещо, на което в първия момент не отдаде внимание. В него се съдържаше някаква надменност, направо незачитане на другите. Държането му внушаваше, че има повече знания или повече проницателност — или и двете. Не, не беше това — звучеше като признание. Мислите на Молину бяха прекъснати, когато Тоби се оттласна от клавиатурата.

— Би могло да е още една фалшива следа — както с ресторанта. Може да не е същата Маделин Милтън.

Молину овладя положението:

— Тогава имаме нужда да научим всичко за тази жена. Описание, биография, местонахождение. Тоби, ти ръководи нещата, ти разследвай. Не я изпускай от поглед. — Зарадван от мигновеното си издигане, Тоби се усмихна на Добсън и стана от командното табло. — А сега, ако останалите благоволят да ни оставят… — каза Молину и кимна към Де Хаус.

Те се подчиниха без колебание. Когато вратата се затвори, лицето на командира беше мрачно.

— Каквито и да са вижданията ви, професор Де Хаус, трябва да ви помоля да не поставяте под съмнение авторитета ми пред останалите от екипа.

— Може би това ще ги накара да се позамислят в какво са се замесили.

— Имате право, в определени граници, да ме преценявате според личните си виждания. Това са моите правила, дали са библейски или фашистки — те са моите правила, и това ще става само насаме. Ясен ли съм?

Ученият събра неизползваните си листове.

— Винаги бих могъл да захвърля всичко това, командире.

— Не, не бихте могли. Какво? Да захвърлите най-вълнуващия случай в своя живот? — Де Хаус беше така впримчен от любопитството си, както Молину от своя дълг. — Искам пълния доклад за вашите разкрития да бъде представен до утре. В края на краищата по ваше настояване работим според вашите разкрития. Имаме нужда да знаем на кого да ръкопляскаме при успешното завършване на операцията.

Той вече беше станал и водеше учения към вратата.

— Или кого да обвините, ако се провалите, нали, командире?

Молину се усмихна тънко.

— Рискове, рискове. Вие имате нужда от увеличаване на бюджета ви за изследвания и достъп до секретни файлове — поемате този риск. Ние имаме нужда от анализатор, на когото да можем да се доверим — и ние поемаме рискове.

Дребната фигура на Де Хаус съвсем се смали, когато раздразнен се опитваше да отстоява позицията си пред вратата.

— Ами Бет? Вие самият я нарекохте така. Ние знаем какво рискуваме. А тя дали знае? — Остави въпроса да виси във въздуха, обърна се и си тръгна. — До утре, господин Молину.

— Командир Молину.

Де Хаус се оказа човек, който създава проблеми. Нещо в стила му на поведение дълбоко смущаваше командира. Моралът не беше част от разследването. То щеше да бъде съдено само по успеха или провала си. И все пак Де Хаус се обръщаше към неговото чувство за добро и зло. Това, което беше ефективно, беше добро, а неефективното идваше от грешка в преценката.

Молину се върна при командното табло, включи интеркома и каза паролата.

— Състояние на обекта?

— Паркирала е неправилно пред офиса на Благотворителната комисия. Да държим ли събирачите на глоби на разстояние?

— Не, ако е в нарушение, ще стане подозрителна, щом не я глобят.

Молину знаеше, че последните няколко дни трябва да са направили Бет подозрителна към всеки и всичко, което изглеждаше дори и малко не на място.

— Трябва да се влезе вътре. Наблюдавайте я колкото можете по-изкъсо. Говорете с всеки, с когото говори и тя. Отбелязвайте всеки документ, който дори само е зърнала.

— В момента влиза, сър. Край.

 

 

Бет се запъти към офиса на Благотворителната комисия. Най-накрая един стар решетъчен асансьор отговори на желанието й да отиде на третия етаж. Той започна изкачването си с враждебно потреперване. Бет избута с известна трудност сглобяемата метална врата и тръгна след закачените на стената указания към преддверието на главната канцелария. Приближи се към администраторката в приемната.

— Обадих се по-рано. Имам уговорка с господин Банкс.

— А вие сте?

— Марш, Тереза Марш. — Бет подаде документите си.

Журналистическата карта й беше изпратена, когато напусна синдикалния вестник, за да работи в телевизията. Досега не беше я попълнила.

— Да, госпожице Марш. Той е в дванайсета стая. По коридора направо, втората врата вдясно. Изглеждате ми много позната. Появявали ли сте се някога по телевизията?

Бет прибра картата си:

— О, само веднъж — каза тя и се отдалечи.

Жената не изглеждаше убедена.

Стаята, в която Бет влезе, сякаш беше покрита с мъх. Изглеждаше толкова мухлясала, че чак приличаше на кадифената яка на дневното сако на обитателя си. Приведеният мъж, който се надигна с немалко усилие от покритото в зелено бюро пред себе си, каза:

— А, пресата! Винаги душите наоколо. Навирате си носа където не ви е работа. На какъв голям скандал ще станем свидетели днес? — Той радостно премигна. Неравно наредените зъби правеха устата му да изглежда по-смачкана, отколкото беше.

— Списъкът на регистрираните при вас благотворителни дружества. Интересувам се от тези, които започват с У.

Той се наведе напред, свали от големия си нос очилата с кръгли рамки и започна да ги бърше с края на туиденото си сако от „Харис“.

— Винаги сте толкова припрени. Защо имате нужда да видите тези документи? — Езикът му се претърколи около тази последна, любима дума. — И да проучите? — Продължаваше да търка, гледайки с любов изгнилите книги, които бяха най-добрите му приятели.

— Господин Банкс, имаме само тези и ако трябва да бъда честна, нищо повече от това. Става въпрос за нещо ужасно, ако се окаже вярно.

Той се усмихна, за да я подкани да продължи.

— Изглежда… Не мога и няма да ви кажа повече от това засега, все още не мога да го докажа, но… — Надяваше се, че бръщолевенето й ще го успокои и ще му покаже, че тя не представлява заплаха. — … ние, аз — каза тя скромно — предполагам, че тяхната дейност излиза извън рамките на заявената благотворителност. Те помагат на неомъжени майки. Много от нас са силно религиозни. Намираме го за напълно неприемливо.

В гласа на Бет се съдържаше убедеността на пуританските добродетели, примесени със справедливо възмущение.

— О, боже, благотворителност, която излиза извън рамките на милосърдния си устав! Колко освежаващо! Обикновено оплакванията са точно обратните. Каква чудесна новина! Много е рядко, разбирате ли? — Координаторът се наведе над разнебитения интерком. — Госпожице Дрискол, бихте ли ми донесли регистъра, моля? — Обърна се към Бет. — Направих фотокопие от съответните страници.

След няколко минути документите пристигнаха и й бяха предадени.

— Копието, госпожице Марш. И можете да разчитате на нас за пълно съдействие. — Зъбливата му усмивка беше запълнена като рафтовете в стаята му.

Бет напусна приличащата на парник канцелария. Подбраните страници лежаха на дъното на раницата й.

 

 

Молину веднага беше осведомен за посещението й.

— Обектът напуска офиса на комисията. Втори пост са на единствения изход. Те ще я проследят.

— Какво е направила?

— Срещнала се е с един служител. Господин Банкс. Изслушахме любезните обяснения на благоразположената администраторка в съседната стая. Разговорът им е бил кратък. Той знаел какво иска тя. Било й е дадено. Очевидно става въпрос за благотворителна организация, която преминава границите на устава си. Уредих Банкс да бъде разпитан. По-нататъшни указания?

— Добра работа. Документа — направи всичко възможно да го вземеш.

Облеченият в син костюм водач на поста тръгна към офиса на комисията и влезе направо вътре.

— Нямам уговорена среща сега. За какво става въпрос? — попита координаторът.

— За журналистката — отговори агентът, сякаш това би трябвало да се подразбира от само себе си.

— Много добре — каза координаторът, докато оглеждаше служебната карта, показана му от агента. — И какво за нея? — Следобедното му спокойствие изглеждаше разклатено, без надежда за възстановяване.

— Какво й дадохте? Важно е.

— Само копие на регистрираните благотворителни организации, започващи с буквата У. Не можеше да бъде по-конкретна. Изглеждаше толкова млада, толкова ентусиазирана, а ние винаги сме готови за малко положително разгласяване.

— Вижте, просто ми дайте това, което дадохте на нея.

Документите бяха донесени след няколко минути. Възрастният човек беше оставен да си блъска главата над прегрешението си, каквото и да беше то. Агентът прегледа списъка и се свърза с Молину.

— Сър, документът съдържа списък на благотворителните организации, започващи с У. Какво да правим сега?

— Изпрати ми го по факса и последвайте другите постове в проследяването на първия обект. — След като даде нарежданията, Молину обмисли възможностите. Дали да проучат връзката между многобройните благотворителни организации и наличните сведения, които бяха много малко, или да се съсредоточат върху Бет, да следват инициативата й и да я използват за това, което можеше най-добре.

Сега вече Молину знаеше, че Бет може да е не само неговата примамка за тях, но и тяхната примамка за него. Бурната среща с Мидълтън беше запалила в неговия гладен за заговори мозък малки предупредителни лампички за евентуално предателство. Цялата операция можеше да се провали в този момент. Фактът, че не стана, приличаше на добър късмет. А това понятие беше чуждо на прагматичната му природа. У Молину не беше останала и следа от доверието, което изпитваше само преди 24 часа. Истината беше, че сега Бет — първи обект, поправи се той — знаеше повече, отколкото целият му екип, въпреки че знаеше по-малко от убийците, които си играеха с всички тях. Да не би сега тя да беше неговата примамка? Това ли беше целта на срещата й с Мидълтън? Ако беше прав, значи имаше пропукване, а пропукването означаваше проучване, а проучването щеше да хвърли съмнение върху неговото командване. Молину се успокои с довода, че засега нямаше доказателства, само предчувствие — силно предчувствие. Написа писмо с подозренията си и го адресира до Бакън, личния секретар на министъра на вътрешните работи. Разбира се, то никога не беше изпратено, само изглеждаше, че е. Имаха нужда от прекъсване, но ако то станеше, можеше ли той да му се довери?