Ранкин Дейвис
Право на мълчание (16)

16.

Ийв го остави в коридора. Кръвта се стичаше по свободната повърхност на гумения й костюм. Винаги имаше много кръв. Той все още потръпваше, проснат между масата и вратата на кухнята. Знаеше, че това са предсмъртни гърчове, вече ги беше виждала няколко пъти. Ийв стоеше кротка и безразлична в тези моменти, чувстваше по-скоро спокойствие, отколкото страст, и ставаше все по-добра. Този път беше лесно, направо обидно лесно. Знаеше, че в Големия ден от нея ще се иска повече. Инструментът за рязане беше избърсан от телесните остатъци с леко плъзгане на назъбения като трион ръб по мъхнатия парцал в лявата й ръка. Лицето й неволно се изкриви в усмивка, когато си помисли за останалото от тази част на операцията.

— Умно — прошепна тя.

Ийв леко се приведе над агонизиращото в гърчове тяло и повдигна главата му, за да види неговия последен миг в изцъклените му рибешки очи. Като се плъзна настрани, две кървави сълзи се търкулнаха от разрязаните капиляри на очите му. Тя приближи лицето си към неговото, езикът й се стрелна навън и започна да ги облизва една след друга от окастреното му тяло.

— Следващият — прошепна тя. — Кой е следващият?

Писъкът на телефона се вряза в съня на Молину. Той бързо се претърколи и видя, че е пет сутринта. Посегна към слушалката и изхриптя името си на този, който се обаждаше, като внимаваше да не разбуди спящата си жена.

— Молину. Какво има?

— Имаме знак от тях, сър — каза някой развълнувано от другия край.

— Изплюй камъчето, Уилсън.

— Току-що влязохме в информационната банка за електронни продажби на „Ивнинг Стандарт“ и там по пиратски път е постъпила и запланувана обява. Същият почерк.

— Прати ми я по факса.

— Вече пътува, сър.

Молину постави обратно слушалката, излезе тихо от спалнята и тръгна към кабинета си. Гигантски библиотечни шкафове бяха наредени покрай стените. Отиде бързо до факса, който пъргаво скърцаше в ъгъла. Датата, която се показа, беше днешната — 15 януари 1995.

Реймънд Хънтър

7 август 1960 — 15 януари 1995, 19 часът и 24 минути. Почивай в мир.

Нека този между вас, който няма грехове, първи да хвърли камък по нея.

Св. Йоан, 8:7

Той вдигна телефона и натисна кода от една цифра. Отговориха му веднага.

— Да, сър?

— Провери ли името?

— Да, сър.

— Съответства ли?

— Да, сър. Рей Хънтър е бил оправдан от Кралския съд в Сейнт Олбънс на 14 юни 1992. Обвинение — изнасилване.

— Добре, постави група за наблюдение и разположи готов за стрелба отряд.

— Да, сър.

Молину чуваше как нарежданията му отекваха през конферентното устройство из кабинета. Той продължи:

— Данни за жертвата?

— Рей Хънтър, 34-годишен, бял, предишни присъди — измама, насилие и „нападения по магистралите“. Бил е под наблюдение на хердфордширската полиция, защото е заподозрян в кражба на коли. Пладнешки разбойник, сър.

— Свържи се със заместник-началника на щаба в Есекс. Кажи му, че поемаме напълно наблюдението на Реймънд Хънтър до второ нареждане, а те да прекратят операцията си. Ако възникнат каквито и да е проблеми, обади се. Веднага да се унищожат всички съществуващи книжа, в които е споменато името му. Разположи на мястото три въоръжени отряда, командвани от Джонсън, който веднага да дойде при мен. И още, Уилсън, уреди ми транспорта.

— Тръгва, сър.

— А какво ще кажеш за неговата жертва? Съпругата му ли е била?

— Не, сър. Някоя си Мишел Робъртс, 19-годишна, улица „Селаком“ №6, Грийнфорд, Лондон, настоящо местонахождение — неизвестно.

— Няма ли родители?

— Родителите й нямат вест от нея след процеса срещу Хънтър.

— Изпрати някого там. Вземете показания от тях. Подушете наоколо.

— Мислите, че ги хванахме ли, сър?

— Виж, това не знам, Уилсън, но дръжте Хънтър под око, ще почакаме и ще видим.

— Нещо друго, сър?

— Да, моли се за душата ми, Уилсън.

— Не мога, сър.

— Защо?

— Аз съм атеист, сър.

— До скоро, Уилсън. — Молину остави слушалката и излезе от стаята. Взе набързо един душ и не можа да чуе приземяващия се хеликоптер, въпреки че жена му го чу. Една освежителна чаша чай „Брекфаст бленд“ беше оставена за него в коридора заедно с бележка, напомняща му за уговорената вечеря тази вечер. Тя изглеждаше доста назад в списъка със задачите му. Перките на хеликоптера развяха пешовете на шлифера му като криле, когато той се наведе, за да избегне обезглавяването и после се изкатери на четири крака на борда. Секунди по-късно, когато се обезопаси с предпазния колан, машината се издигна и излетя в тъмната паст на ранната дъждовна утрин.

Той завърши краткото си пътуване в базата на Кралските военновъздушни сили. Посивялата му коса беше все още мокра в корените. Уилсън вече беше там и го посрещна на площадката. Двамата се наведоха под връхлитащите перки и тръгнаха към чакащата бяла кола. Плъзгащите се метални врати се отвориха с тропот и Молину зае една от трите седалки. Сигналните лампи приличаха на цветомузика.

Моторът се запали, Молину си постави слушалките и кимна на момичето вляво. То натисна едно копче.

— Всички постове, докладвайте на Оракул! Връзките са чисти и ясни. — Съсредоточи се върху централния екран, на който трепкаха съобщенията.

— Първи пост — тихо и кротко. Втори пост — тихо като гроб.

— Подвижните постове да останат по местата си — отговори Молину. — Оракул се придвижва към целта. Контролна проверка в зоната — в 7:07.

Момичето безмълвно написа съобщението и го предаде веднага на двата подвижни поста чрез портативния модем. Те пристигнаха в набелязаната зона с възможно най-малко шум, но при най-голяма предпазливост. Молину разглеждаше всичко като професионалист, какъвто вярваше, че е. Беше 8:32.

Къщата беше в покрайнините на Сейнт Олбънс, на една провинциална улица, която се отделяше от околовръстното шосе. На ъгъла имаше няколко стари дървета, които прикриваха подхода към западналите къщи, наредени в полумесец, целите в олющени и избледнели бои. Няколко деца играеха върху затревения полукръг. Една жена отвори прозореца на втория етаж и се наведе да им извика нещо, а те се разпръснаха като подплашени пилци. В обратна посока, откъм западния подход, течеше потокът на пътното движение — бързи коли, автобуси, натоварени с туристи, отправили се към катедралата, и шумни нетърпеливи куриери с мотоциклети, които пътуваха към Лондон. Чакането започна.