Ранкин Дейвис
Право на мълчание (41)

41.

Познатата кръгла читателска зала на Британската библиотека беше за Бет като топло удобно одеяло. Бордмън и Фъргъс седяха от двете й страни, когато тя отвори страниците на „Кой кой е?“. Списъкът с имена, който беше съставила, лежеше отляво. Единственото общо нещо беше собственото име Даяна. Като прелисти каталога на славата, тя бързо намери първото име от списъка. Баронеса Даяна Марчант, дата на раждане — 1908 година. Не ставаше. По нейно предположение жената, която търсеше, беше между 45 и 60 години, така че всички извън този отрязък можеха веднага да се изключат. Три имена по-нататък тя попадна на лейди Даяна Бъркхол, родена през 1934, пожизнена благородничка, от Рийджънтс Парк, Лондон. Но много организации, на които бе предоставила своята помощ, освен Женското благотворително дружество, изглеждаха на Бет неподходящи. Тя беше сигурна, че нейната Даяна не би си губила времето да членува например в Комитета за контрол на финансите на железопътния транспорт. Още две имена веднага отпаднаха от нейния списък по географски причини — едната живееше в Южна Африка и беше омъжена за стар колониалист, а другата бе запалена археоложка и без съмнение си пробиваше път към някоя изчезнала гробница в Долината на кралете.

Точно тогава тя изскочи от страницата като пламък от горяща сграда. Бет замръзна, когато прочете: „Лейди Даяна Ийв Елизабет Чалмолей, родена на 14 април 1948, дъщеря на покойните Чарлз и Алис, лорд и лейди Чалмолей, има една дъщеря. Завършва колежа «Родиън и св. Хилда» в Оксфорд. 1969: на държавна практика в Лондонската служба за консултации на бременността. 1970-1971: Харвардска лига за реформа в здравното осигуряване. 1972: Международната мисия на доброволната организация «Сестри на милосърдието», по-точно Южна Америка. 1973: Фондация за борба със синдрома на стреса. 1973: Основателка на Женското благотворително дружество. Дейности: градинарство, политика, женски въпроси“. Преписа бързо статията и подаде разтворения том на Бордмън.

— Това е тя — прошепна Бет.

Бордмън подсвирна тихо през зъби, като прочете.

— Бет, не очакваш да се втурна с взлом в живота на жената заради твоето предчувствие, нали?

— Това е тя и ти го знаеш.

— Може би, но нямаме доказателства, ако си спомняш. Не забравяй, че си избягала. Кой ще повярва на думите ти срещу тези на една уважавана титулувана филантропка?

Бет изгледа Бордмън след този негов груб, но справедлив коментар. Беше прав, трябваше да открие още нещо. Едно нещо в статията я порази като много странно.

— Забеляза ли, че никога не се е омъжвала?

— Е, и? — отвърна Бордмън.

— Тогава откъде се е появила дъщерята?

Бордмън препрочете кратката биография и си призна, че наистина е странно. Фъргъс надничаше през раменете им. После вметна:

— Бих казал, че по-уместен е въпросът — коя е сестра й?

— Защо? — попита Бордмън.

— Ами ясно е, че Даяна е мотивирана от нещо, свързано със сестра й. Намерим ли сестрата, може да намерим и някои отговори.

— Но освен че по рождение носят едно и също име, тя може да се казва по всякакъв начин. Вероятно е омъжена — каза обезверено Бет.

— Значи само едно нещо ще оправи работата — каза той находчиво.

— Какво е то? — попита Бордмън, искрено впечатлен от Фъргъс.

— Мег Шелдън.

— Мег чия?

— Фъргъс, ти си гений! — възкликна Бет прекалено високо за тишината в библиотеката.

— За кого, по дяволите, говорите? — настоя Бордмън.

— Беше светска хроникьорка в „Татлър“, вече се е оттеглила. Луда е колкото си иска, но това, което не знае за висшето общество, просто не си заслужава да се знае. Използвахме я, когато правихме материала за Мръсния Дук, който обърнал замъка си в бардак. Тя трябва да може да ни каже нещо — обясни Бет.

— Добре, но не трябва да се оставяш да те види. Аз ще го направя — каза твърдо Бордмън.

— Няма да се наложи. Тя всеки ден обядва с приятелчетата си в „Риц“. Мога да й се обадя. Ще се радва да ме чуе, особено след като не съм говорила с никой друг, откакто съм в затвора — усмихна се Бет.

Те забързаха през фоайето и излязоха през огромните врати към колата на Бордмън. Три минути по-късно Бет чу превзетия глас на Мег Шелдън по неговия мобифон.

— О, боже, говоря с Бет Гембъл! Трябва да съм привилегирована, скъпа.

— Здравей, Мег. Мисля си, че този разговор ще е достатъчен да те накара да се върнеш пак в пресата.

— Дори и интервю с Господа, нашия създател, не може да ме накара да направя такова нещо. Е, не ми се вярва това да е само светско позвъняване, Бет, любов моя. Да не би да искаш да знаеш кой какво казва?

— Не точно.

— Би трябвало да те интересува. Всички говорят за теб.

— Не, имам нужда да знам това, което можеш да ми кажеш за лейди Даяна Чалмолей — помоли Бет.

— Бих казала, че е точно приятелката, която ти трябва в беда като твоята.

— Наистина ли?

— Очарователна жена. Много влиятелна, но не се показва често в обществото.

— Това като че ли вече го разбрах, но по-специално се чудя дали знаеш коя е сестра й?

— Беше, искаш да кажеш?

— Моля?

— Беше, мила, в минало време, мъртва е, не е вече в нашата тленна въртележка.

Мисълта на Бет отхвръкна към разговора й с Даяна в парника. Започваше да се прояснява. Даяна й каза, че трябва да изпълни последната воля на сестра си. Следващият коментар на Мег върна Бет с трясък обратно в реалността.

— Бяха неразделни някога — в техните среди ги знаеха като чаровните Чалмолей. Обичаха забавленията и бяха толкова красиви. Всяка от тях можеше да си избере когото си иска от мъжете. Вместо това, Джулиет се омъжи за оня раболепен малък мазник Палмър-Дент…

Бет изпусна мобифона. Той падна в скута й като някаква огромна хлебарка. От него все още се чуваше пронизителният глас на Мег, която не знаеше каква гръмотевица е предизвикала без предупреждение.

— … имай предвид, ако смяташ да се свържеш с нея, че не мисля, че ще имаш много късмет, красавице, тя не си говореше със сестра си цели двайсет години. Браво на нея, винаги съм го казвала. Дори не дойде на венчавката — можеш да намериш това в „Татлър“ — никой не разбра защо, но фактът, че й става зет, за мен е достатъчно извинение. Още нещо, което трябва да знаеш — тя е мисионерка. Беше една година в Южна Америка, върна се друг човек. Осиновила дете оттам и оттогава е истинска отшелница. Бет, там ли си още?

Тя бавно върна пукащия черен мобифон до ухото си.

— Да, Мег, благодаря ти. Ще ти се обадя пак скоро.

— Аз не се отбивам много често до затвора, скъпа, но горе главата и човек никога не знае.

— Не, не знае.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— Нищо, благодаря ти пак.

— Чао.

Тримата поседяха, без да говорят, няколко минути, после Бордмън пое командването.

— Трябва да говоря с Молину, Бет. Много е високо — Палмър-Дент!

— Още не мога да го повярвам — беше всичко, което тя успя да каже.

Бордмън запали мотора и колата се вля в бясното движение на часа пик.