Ранкин Дейвис
Право на мълчание (34)

34.

Бет усети как всепроникващата влага от мократа трева се просмуква през тънкото евтино облекло и през костите й премина хлад. Наблюдаваше как един търпелив паяк плете смъртоносната си мрежа за бъдещите жертви и се чудеше на целенасочеността, която това действие изискваше. Сравнението беше прекалено очевидно и Бет започна да съпоставя труда му с този на Орхидеената жена. И двамата имаха цел, за постигането на която се трудеха неуморно. И двамата бяха убийци. Разликата беше в природния инстинкт на паяка да убива, за да живее — жената живееше, за да убива. Бет можеше да отвее паяжината с едно леко махване на ръката, но това щеше да е престъпление срещу естествената уредба на света. Искаше й се да може така лесно да се разруши и смъртоносната паяжина на жената. Извърна се, когато паякът тръгна към първия си посетител.

Гърбът й беше изтръпнал и схванат от принудителното обездвижване. През седемте часа, в които бе чакала в тревата, никой не бе влязъл или излязъл през портата. С падането на мрака намаляха и преминаващите коли. Сега вече можеше да направи нещо. Изправи се бавно и се изпъна, за да облекчи измъчения си гръбнак, после се заслуша в шума от следващото превозно средство. През стихващите от време на време вечерни селски звуци се дочуваше кола. Тя се отдалечи приведена през храстите от входа и тръгна към приближаващия шум. Предните фарове осветяваха мощно пътя и хвърляха рязко движещи се сенки, които показваха, че колата се движи към нея.

Повече не можеше да стои безучастна. Реши да спре колата. Облеклото й беше прекалено невзрачно, за да бъде забелязано от шофьора. Свали сакото си, хвана го за яката, за да го размаха. Приближи се до канавката и се приготви да изскочи на пътя.

Но нещо не беше както трябва. Бет се ослуша и осъзна, че звукът на мотора липсва в тъмнината. Беше изключен. Фаровете превключиха от дълги на средни и после на почти неизползваемите къси, накрая угаснаха съвсем, докато колата се плъзна от шосето през канавката към храстите. Бет забрави това, което беше намислила да каже на шофьора, при положение че беше спрял. Сега шофьорът беше спрял, но не заради нея.

И без това болезненият й гръбнак бе разтърсен от тръпки. Можеше да е някоя двойка, търсеща усамотение в храстите. Под светлината на фаровете не бе успяла да определи броя на пътниците. Не беше вероятно да са очаровани от присъствието й, но можеха да й помогнат, ако успееше да се представи добре. Страхът й се увеличаваше, докато се приближаваше към мястото, в което колата излезе от платното. Ами ако беше една от тях? От тази мисъл краката й се подкосиха. Не, обоснова се тя, ако са те, щяха да дойдат от къщата, не от шосето. И нямаше да вдигат толкова шум и така да привличат внимание. Трябва да е външен човек. Като правеше по една плаха стъпка от време на време, тя предпазливо се приближаваше към колата. Всеки звук, който издаваше, й звучеше по-силно от хевиметъл концерт, всяка счупена съчка беше като проглушителен фанфар, оповестяващ нейното пристигане.

От посоката, по която бе поела колата, се дочу пръхтене. Може би се любят, помисли си тя, но после усети, че звукът, който прорязва тихата нощ, беше от един човек и прозвуча повече като израз на болка, отколкото на удоволствие. Тя предпазливо се приближаваше към целта. Промуши се през гъстите храсти колкото бе възможно по-тихо, като отстраняваше с ръка всяко клонче, промъкваше се и пак внимателно го връщаше на мястото му. Колата вече се виждаше. Защо бе закарана толкова далеч в храстите? Беше на сантиметри от стената. Нищо не се движеше и не се чуваше от нея, вратата на шофьора беше открехната. Вгледа се напрегнато, за да различи пътниците.

Мазната светлина покрай нея разтапяше сенките в ужасно блато от несигурност. После се чу още едно изпръхтяване, но този път от другата страна на каменната ограда. Който и да е, беше вече вътре в крепостта. Бет се приближи към колата и разбра как е станало. Завързана за покрива въжена стълба бе прехвърлена през стената. Последното й стъпало се виждаше на горната стена на автомобила. Дебело одеяло или някакъв друг вид подложка бе поставено на върха на стената и покриваше шиповете. Трябва да е било донесено специално за целта. Заключи, че това е някой, който и преди е бил тук, стълбата потвърждаваше този извод.

Имаше и нещо друго. Шофьорът очакваше неприятности. В разбития форд връзката ключове още леко се поклащаше на мястото за запалването. Останалото претърсване на колата се оказа безплодно.

Това бе начинът, по който щеше да влезе. Само едно нещо трябваше да свърши преди това. Да запали. Стараеше се да поддържа възможно най-ниски обороти на мотора и завъртя колата обратно. Това можеше да е пътят за бягство. Сега колата беше заела най-удобен ъгъл. Така трябваше, ако беше права за това имение. Изключи двигателя, остави ключовете на мястото им и се изкачи на покрива.

Бет се бе изкачвала по въжена стълба само веднъж преди това и упражнението не бе увеличило нейното умение. Номерът беше да поставя стъпалата си от двете страни и теглото й централно да преодолее естественото люлеене на приспособлението. Не беше просто. Махаловидният ефект я отпращаше наляво и надясно по стената и металните нитове скърцаха предупредително за хората вътре. Тя изчакваше шумът да затихне и после със змиевидни движения драпаше по зида.

Като се изкачи на върха, Бет видя къде един от шиповете беше пробил детското дунапренено дюшече. На върха му имаше кръв. Първият стон е бил заради нея, а вторият — заради падането от другия край на стълбата. Беше още един капан за всеки, който е достатъчно безразсъден, за да скочи, без да погледне. Разстоянията от двете страни до земята се различаваха с близо два метра. Знаеше, че ако скочи, няма да може да продължи да ходи. Използва съобразителността си. Яхна стената, като използваше защитата на подложката, издърпа външната половина от стълбата и я пусна на около 30 сантиметра от земята от вътрешната страна. Започна да слиза.

Вътре високите клони на дърветата правеха нощта съвсем тъмна, като пропускаха само много малка част от светлината. Въпреки това тя се приведе. Беше като игра на криеница в детството. Сети се, че тъмнината като превръзка на очите я лишаваше от предимство пред светлината на другия играч. Беше точно като криеница, там беше проблемът. Нещо в ръцете на Бет изтрака и тя насочи напред острието на военното си ножче, когато започна търсенето.

Имаше добро прикритие. В тези отдалечени краища на двора храстите бяха израснали на височината на гърдите. Примъкваше се от един на друг, без да диша, после спираше, издишваше и продължаваше така, докато достигна целта си. Напредваше бавно, но сигурно. Чудеше се как ли напредва шофьорът на колата, докато се движеше неудържимо към светлината.

Пак си беше разкървавил ръката. Пак болезнено беше разкървавил ръката си като преди. Това място, изглежда, не обичаше ръката му. А и земята не изглеждаше да си пада много по глезена му. Той също пулсираше. Фъргъс си помисли за фенерчето, но го отхвърли като прекалено опасно. Прибра го, после попипа джоба си, за да получи увереност от ужасното оръжие в него. Все още не беше сигурен дали да го използва.

Къщата беше слабо осветена. Два светещи прозореца на фасадата на втория етаж показваха къде могат да са обитателите й. Той се ослушваше за кучетата, но напразно. Това го уплаши. Обикновено през нощта кучетата обикаляха, но не се чуваше нито лай, нито ръмжене, което да обозначи присъствието им. Той напредваше внимателно, колкото му позволяваше навехнатият крак. Ще ги съди за това гадно падане. Някой би могъл да се нарани още по-лошо. Стига си бръщолевил, човече, скара се сам на себе си. В това е цялата работа.

Оттам, където приближаваше, къщата му изглеждаше квадратна. Доколкото можеше да види, изглеждаше и добре обезопасена. Парковата растителност беше майсторски посадена около моравата, която бавно и спокойно бе расла през последните 50 години. Отклони се наляво и зави около екзотичните растения отстрани на къщата, после спря. Извърна глава назад, там, откъдето бе влязъл. Зад него имаше някой. Сърцето му започна да бие още по-силно, докато оглеждаше градината за скривалище. Точно вляво от него градинският архитект бе наблегнал повече на количеството, отколкото на елегантността. Плътно притиснатите рододендронови храсти образуваха малка горичка. Той пропълзя в затуленото убежище и зачака с пистолет в ръка.

Силуетът уплашено притича в полезрението му. Беше жена. Фигурата й беше крехка, а облеклото — неподходящо за такава дейност. Държеше и нож. Той проблясваше приглушено под слабата светлина. Изглежда, не си губеше времето. Тя също бе преценила, че прикритието вляво е най-добрият избор, или го следеше? Имаше само един начин да разбере.

Тя се приближи на десетина метра от неговото скривалище и той запълзя след нея. Изглежда, че тя не усещаше присъствието му. Имаше някаква естествена грациозност в движенията й, всяка стъпка беше внимателно премерена, сякаш търсеше сухопътни мини. Не беше от къщата. Линията й на движение я отведе до една върба, която като метла докосваше земята. Тя изчезна под нея. Фъргъс тръгна по другата пътека, защото разбра — или се надяваше, че разбра — нейния план. Действа мигновено. Беше рисковано, но очевидната опасност го изискваше. Той се примъкна покрай дясната страна на сведените клони на дървото и зачака издайническото шумолене да посочи точката на излизането й.

Тя тръгна право към него. Той стовари ръката си върху нейната с ножа и я цапардоса в лицето. Тя падна без звук. Нямаше никакви признаци на движение. Хвана жената за краката и я издърпа под прикритието на дървото. Тя лежеше по корем. Чантата й се влачеше заедно с нея. Той я отвори и потърси вътре указание коя е. Жената промърмори нещо и го отклони от задачата му.

— Господи, жено, стой мирна, а? — прошепна той през стиснати зъби.

Тя се отпусна неподвижно, като чу гласа му, и каза:

— Фъргъс, ти ли си?

Той бързо я обърна и клекна по-близо до нея в тъмнината.

— Не може да бъде. Бет. По дяволите!

Кръвта от сцепената устна бе потекла по брадата й и капеше по бежовото й сако. Фъргъс успя да види, че прическата и цветът на косата й бяха драматично променени.

— Фъргъс, ти ли си това! — Тя клатеше главата си в опит да я проясни.

— Тихо, Бет. — Сега гласът му беше нежен. — Казаха, че си в затвора.

Тя се изтласка до седнало положение.

— Значи имала съм късмет. Казаха, че си мъртъв.

Той я изправи на крака и избърса кръвта й със своята зацапана превръзка.

— Нямаме време за това. Мислиш ли, че някой те видя, Бет?

Тя извади една носна кърпичка, попи устната си и поклати глава.

— Ти си единственият, когото виждам от седем часа. Какъв е планът?

Той сви рамене.

— И аз бих искал да знам. Дойдох само защото това беше последното място, в което те видях, преди… — Той спря, защото не знаеше как да завърши изречението.

— Преди да ме накиснат за убийството на Мидълтън? — завърши вместо него Бет, като гледаше през провисналите клони към заплашителните очертания на къщата. Значи е била права, това беше мястото с парника и жената убийца. — Трябва да влезем вътре, Фъргъс. Това е единственият начин.

Обърна се към ирландеца, който я гледаше насмешливо.

— Как се измъкна от затвора? Под гаранция? — Гласът му прозвуча скептично.

— Нещо такова — отговори тя загадъчно. — После ще ти разкажа. — И започна бързо да се придвижва.

Те вървяха един след друг край къщата и замръзваха при всеки естествен нощен шум. Напредваха бавно. Стигнаха до едно обсипано с чакъл пространство.

— Тук някъде трябва да има паркиран пикап — прошепна Бет в ухото му. Минаха бавно по чакъла, но не успяха да намерят местонахождението на колата. Затова пък стигнаха до парника. Дори отвън, на относително безопасно място, гледката смразяваше кръвта й почти напълно.

— Разговарях с онази страховита жена тук вътре — обясни тихо тя. — Забравих нещо. Трябва да си го взема.

Фъргъс беше на тъмно във всяко едно отношение.

— Какво си намислила, момичето ми?

Бет вдигна пръст до устните си и го прикани да мълчи, после потърси откъде да влезе.

— Трябва да го намеря, Фъргъс.

Вратата на парника беше предзнаменователно отключена. Направо покана за влизане.

— Това никак не ми харесва — промърмори ирландецът, докато буташе вратата и влизаше в леговището на Орхидеената жена.

Бет видя, че вътрешността е опразнена. Не беше останало нито едно цвете.

— Какво търсиш?

— В напрежението на момента тя забрави за него — каза объркано Бет. Той пак не разбра нищо. Тя отвори вратата, пристъпи вътре и отново се озова в по-малката стъклена стаичка. Той се промъкна след нея и тя добави: — Беше толкова сигурна, че е победителка, че стана невнимателна. — Бет се приближи до торбата с тор и посегна вътре, като едва се осмеляваше да диша. Ако бяха намерили документа, тогава „това“ никога нямаше да успее. Несръчните й пръсти пробиха горния слой пръст и триумфално се натъкнаха на крайчеца на плътно сгънатия документ.

— Ето го — прошепна и извади доказателството за скалъпеното оправдание на нейния насилник.

— Усещаш ли миризмата, Бет? — Той вече я бе хванал за ръката и я изблъскваше към вратата.

Краката й направо се влачеха, когато той я изтласка навън. Във вълнението си не бе забелязала отровната миризма. Въздухът беше пренаситен, съвсем осезателно в тях се просмукваше миризмата на опасността. Бяха на пет метра извън вратата, когато експлозията ги хвърли на земята и постройката зад тях изчезна в нощта, като сипеше старите си, но смъртно опасни отломки и върху тях в зловещата тишина.