Ранкин Дейвис
Право на мълчание (27)

27.

Беше трудно, но Фъргъс успя. Майка му не зададе прекалено много въпроси. Беше съвсем наясно с „неприятностите“. Лицето и челюстите му се чувстваха странно от допира и порязванията на непознатото стържене на бръснача. Преобразяването беше отнело час. По-големият му брат, Рори, резервира обратния полет на свое име. В паспортната снимка на Рори отпреди 8 години с гладко избръснато лице имаше достатъчно прилика, за да заблуди властите. Колата под наем чакаше на летището. Снимачните принадлежности бяха у един приятел наблизо. Фъргъс знаеше, че е прекалено опасно да се обажда на Бет. Можеше само да наблюдава и да се надява, че няма да го забележат.

Улиците бяха тихи. Той видя как един от малкото оцелели брястове, съпротивляващи се на някаква тяхна форма на СПИН, се огъна от върха на дебелото си стъбло под напора на студения вятър, който го посрещна още на летището. Едно синхронно с полюшването на листата движение привлече погледа му. Видя Бет на прозореца, с шал на главата. Изглеждаше, сякаш се показва нарочно. Можеше и да е заради него. Очевидно нещо ставаше.

Фъргъс наостри внимание и започна да наблюдава цялата околност. Наблизо бяха паркирани няколко коли. Само в едната имаше някакви хора. В квартал, в който мерцедесът беше втората семейна кола, „Форд Сиера Косуърт“ се открояваше неудобно сред непознатото обкръжение. Той не можеше ясно да види хората в колата. Въпреки че ниското слънце приличаше на белезникава сфера и бледата му светлина не изискваше ползването на сенниците, и двата сенника бяха спуснати. Можеше да различи само долната част на лицата, там, където свършваха сенниците и се намираха устите им. Въпреки че се опитваха да използват радиостанцията незабелязано, движенията на телата и това, че говореха надолу, вместо настрани, даде на Фъргъс да разбере нещо, което го обезпокои.

Беше скоро след появяването на Бет на прозореца. Едно черно такси изтрополи покрай него, като пърпореше с дизеловия си мотор, сякаш се оплакваше на някого. Фъргъс запали и натисна силно газта. Нищо. Даде пак гориво на мотора. Косуъртът тръгна по посоката, в която бе поело таксито. Фъргъс знаеше, че двигателят ще спре да се дави, но това изискваше време. Преброи до двайсет и опита пак.

Този път забоботи и тръгна. Той се опита да потегли. Един бял пикап за химическо чистене натисна гневно клаксон. Фъргъс му даде път и го последва. Пикапът рязко спря пред входа на сградата, в която живееше Бет, и вратите широко се отвориха. Това можеше да му отнеме жизненоважни минути. Даде бързо на заден и извърши първата част на замислената тройна маневра. Когато извърна глава назад да провери по инстинкт другите коли, той я видя. Познатият шлифер, баретата, която не беше виждал, лицето на Бет. Потупа волана, благодарен за неповратливостта на британската кола, после насочи предницата на колата в първоначалната посока. Вратите се затвориха с трясък зад Бет и пикапът бавно се отдалечи.

Фъргъс се залепи на близко разстояние отзад. Наясно беше, че ако веднъж само не уцели смяната на светофарите — с нея е свършено. Едно погрешно движение и те ще разберат, че е там. На първите светофари от него течеше пот. Въпреки че между тях имаше само една кола, пикапът се изтегли бавно. Той промуши леко напред предницата на наетата кола, когато светофарите срещу него се смениха. Минутите се нижеха тревожно, докато той продължаваше тайното си преследване. Фъргъс си отбеляза регистрационния номер, в случай че потрябваше. Наситеният градски автомобилен поток започна да се успокоява и накрая останаха само шляещи се волвота и кипри голфове. Сивотата на градските домове отстъпи на озеленените предградия. Пътните знаци го осведомиха, че крайната цел е Кент.

Извади нова аудиокасета и я постави в диктофона. Продължи да пътува и да говори:

Фъргъс Фин, 11 предобед. Пътувам към Кент и не знам защо. Бет е в пикап за химическо чистене. Винаги е била маниачка на тема чистота, въпреки че не вярвам да мисли същото за химическото чистене. Бих искал да знам за какво става въпрос. Надявам се да разбера, може би още днес. Момичето е ужасено, познавам я, но не прекалено, за да стои настрана. Пейзажът е достатъчно красив, в това има нещо грозно. Господи, какво съм се раздърдорил! Никога не съм имал дар слово. Може би затова не ме е забелязвала наистина. Винаги такива мазни копелета като Максуел взимат момичетата на края на филма. Чудя се къде ще съм аз на последния танц. Колата пред дома й приличаше на пратена от властите. Обаче не вярвам да ползват пикапи. Това трябва да е другата група.

Той щракна копчето за спиране.

Не за това искаше да говори. Не, изобщо не за това. Майка му, както винаги, беше познала. Въпреки че за кратко се отби вкъщи, а и тя никога не любопитстваше, направи само един коментар:

— Тогава трябва да е заради жена.

Имаше нужда от нея, за да го накара да разбере, че е заради жена, заради тази жена. Винаги е било заради нея.

Возилото се беше установило на 35 мили в час и се движеше на две коли разстояние от пикапа. Заради по-голямата си височина той стърчеше над покривите на другите коли и осигуряваше на Фъргъс луксозна видимост, докато преследваше Бет. Той пак щракна копчето на диктофона.

Тя никога не е говорила за изнасилването, искам да кажа — не както трябва. Не за това какво е чувствала, а как се е чувствала. Съсредоточава се само върху болката, а не върху унижението. Все някога трябва да избие. Надявам се да съм до нея, за да я изправя на крака, когато това се случи. Никога не съм бил толкова близо до нея, както миналата нощ. Когато притискаше тялото си в моето и ме прегръщаше, се чувствах прекрасно. Не беше сексуално привличане, беше топло, свенливо, доверчиво. Видях как косата й падна върху лицето, когато нощта я пребори и тя се отпусна в ръцете ми. Но не продължи дълго. Чудя се дали си спомня кошмара. Беше плувнала в пот и размахваше юмруци. Обзалагам се, че добре е наложила някого. А какво ли прави сега в каросерията на пикапа?

 

 

Те пътуваха, без да разговарят. Оръжието в ръцете на Мади задържа за известно време езика на Бет зад зъбите. В пикапа миришеше на пране и химическо чистене. Тя усещаше застоялия дъх на химикалите, който се носеше от дрехите след почистване — онзи ленив, приспивен мирис, който създаваше усещане за повече топлина, отколкото трябваше. Те седяха една срещу друга на решетъчните дървени пейки, закрепени за страничните стени на колата. Една телена закачалка за дрехи лежеше, захвърлена на пода между тях, и се мяташе в ритъма на движението на возилото. Не беше възможно да се отгатне посоката, тъй като затулените прозорци й отказваха обратното виждане на местата, през които пътуваха. След около петнайсет минути тя вече не можеше да мълчи.

— Знам за теб, Мади, съжалявам за всичко. — Светлосините очи се вдигнаха към нея и тя сложи цевта на пистолета до устните си, за да я накара да продължи да мълчи. — Ти си била сама. Направила си каквото трябва.

Мади стрелна с очи Бет. Сви устни и насочи пистолета към чантата й. Провеси я през дулото, след това я отвори и извади касетофона, който все още работеше на запис. Щракна копчето за спиране, като цъкаше с уста.

Бет бавно издиша.

— Нищо ли не можеш да ми кажеш?

Мади поклати глава и с верния си помощник посочи към предната част на колата.

— Добре, ще ти кажа какво знам. Нищо, което ти вече не знаеш. Съжалявам. Нервна и уплашена съм. Не си ли спомняш какво е? — Бет се опита да задържи погледа на Мади със своя. Усети се, че е протегнала ръцете си с дланите нагоре в жест на откровеност.

Мади, изглежда, за миг загуби почва под краката си и стисна малко по-силно очи, сякаш това беше съгласувано усилие да не си спомня.

— Тя не би могла да ти помогне, знаеш го, наистина не би могла. Сигурна съм, че е знаела, че си силна и че ще се справиш.

Бет почака за отговор. Изражението на Мади сякаш се омекоти.

— Знаела е, че я обичаш и тя те е обичала. Някои мъже са прекалено последователни в злото.

Мади погледна към стъпалата си и леко кимна.

— Но всичко това… — Бет посочи към оръжието в ръката на Мади. — Необходимо ли е? Не сме ли точно в едно и също положение? Само си помисли през какво сме преминали, какво сме изстрадали. Не ме ли насилваш почти по същия начин с това оръжие? Като ми отнемаш правото на избор?

Върху преградата зад шофьора се чу рязък удар.

Мади заговори грубо:

— Виж какво, я млъквай, разбра ли? Тя ще се ядоса, ако разговарям с теб. — Погледна часовника си. — Трябва скоро да изчезвам. Тогава можеш да задаваш колкото си искаш въпроси. Хайде, слагай това. — Подаде на Бет чифт пластмасови белезници. — Стегни ги здраво, иначе някой друг ще ги стегне още по-здраво.

Бет се подчини. Наистина нямаше друг избор. Усещаше, че жената не се чувства добре от това отношение, но повече се страхуваше от тази, която ги чакаше, отколкото от какъвто и да е аргумент, който Бет можеше да й изтъкне.

Пътят стана по-неравен от преди. Звуците отвън предполагаха, че са в отдалечено място. Бет чуваше песен на птици сред широки полета. Бяха някъде извън града, но къде?

Заповедта да се завърже сама предизвика тишина, която тя вече не желаеше да наруши. Всичките й усилия досега да се позове на общото им страдание се бяха провалили. Струваше си да направи още едно последно усилие, за да счупи леда.

— Мади, това, което той е направил, е грешно. Законът е трябвало да те защити. Но не е и ти си се защитила сама. Ала и ти си извършила грях. Знаеш това, нали?

Младата жена остана безмълвна известно време и когато отговори, гласът й звучеше силно и самооправдателно:

— Кой решава кое е добро и кое — зло? Не ти и със сигурност не аз. Те решават. Само те, без да се позовават на никого и без да се съветват с никого. Ето това е законът. — Тя се засмя. — Видя какво представлява законът, пострада от закона. Както и аз.

— Но, Маделин, законът те оправда.

— Но не ме защити — нито от него, нито от другия. Накрая ме разбра грешно, това е. Винаги разбира грешно, когато става въпрос за нас. — Гласът й беше станал по-силен и по-страстен. Сякаш повтаряше добре заучена мантра, за да подсили вярата си.

Бет опита един последен ход, с който да стигне до здравия разум на жената с оръжието.

— Законът не е съвършен, както и всичко останало. Той ме предаде, но това е цената на справедливото правораздаване.

Мади пак бръкна в чантата си и извади превръзка за уста. Колата започна да забавя, когато тя покриваше с нея устата на Бет. Докато го правеше, прошепна в ухото й:

— Справедлив за кого? — Постави и превръзка на очите й.

Бет чу как Мади се измъкна от пикапа. Скоро той тръгна нанякъде, но накъде?

 

 

Молину знаеше, че нещо се е объркало. Тишината по канала за свръзки потвърди най-лошите му предчувствия. Усети се, че барабани с пръсти по бюрото в командния център. Атмосферата беше осезателно изнервена и усилваше напрежението по лицата на всички в стаята. Тоби си играеше със златната обеца, която украсяваше ухото му, като постоянно я въртеше напред-назад. Усети, че погледът на шефа се спря на него и отпусна ръка върху бюрото си.

— Командире — започна един колеблив глас, после спря. Всички почувстваха напрежението на човека, когато той прочисти гърлото си и продължи: — Прецакаха ни.

— Обясни. — Гласът на Молину се повиши, докато изричаше рязко тази единствена кратка дума.

— Проследихме таксито до посочения адрес. От него слезе една жена. Почака пред дома на Максуел. — Молину само гневно мълчеше в отговор. Оперативният работник продължи: — Тя свали шала от главата си и тогава разбрахме. Веднага се приближихме и използвахме полицейските си документи за самоличност. Било й казано какво да облече и къде да отиде. Мисля, че е подставено лице.

Всички в командния център почти виждаха как смутеният мъж пристъпва от крак на крак, изложен на безмълвния гняв на командира. Накрая Молину проговори:

— Искаш да кажеш, че сте я изпуснали, смотани идиоти такива? Изпратете друг екип обратно до дома на Гембъл. Съмнявам се, че ще е там, но трябва да опитаме. Господи! — Всички в командния център бяха впили погледи в обувките си. Секундите се влачеха и Молину се чуваше как диша дълбоко и тежко. Те пак го направиха. — Където и да е Бет в момента, тя е с тях. Разпитайте жената и нейната агенция. Кажете им, че ще им лепнем позорно име, ако не сътрудничат. — Той огледа екипа. Никой не се осмеляваше да срещне погледа му. — Искам два поста. Единия за Мидълтън и другия — в дома й. Искам да знам веднага, щом се прибере. — Линията беше прекъсната без „дочуване“.

Де Хаус се изкашля и ехото затанцува из стаята.

Молину се замисли. Бет беше помогнала за това. Капанът е бил планиран. Той се съмняваше, че дори и тя, при всичките й способности, би могла да го организира сама. Ирландецът все още опитваше манджите на майка си, така че не можеха да му го стоварят, а той се съмняваше, че съчувствието — дори и на Бордмън — може да се разпростре чак дотам, че да извърши професионално самоубийство. Бяха я хванали или тя ги беше хванала — или се бяха хванали взаимно. Както и да го опишеше, началниците му щяха да поискат обяснение — и падането на нечия глава. Завъртя стола си и се обърна с лице към Де Хаус.

— Ще се присъедини ли тя към тях?

Не би понесъл критика от учения в този момент. Тонът му беше нападателен и заплашителен. Де Хаус изглеждаше още по-зле. Лицето му беше сгърчено като на мумия, вратовръзката му беше разхлабена, неподходящата по цвят риза — почти извадена от колана.

Слабичкият мъж зае обичайната си поза, затвори очи и скръсти ръце върху кльощавите си гърди.

— Трябва ли да се присъедини? Може би. А дали ще се присъедини? Кой знае колко убедителни могат да бъдат и какви тактики и техники ще предприемат? Моето лично мнение е, че Бет мрази да й казват какво да прави. Характеристиките й още от училище предполагат вродена враждебност към насилствено включване в група или приемане. Да се надяваме, че са нападателни, а не подмолни. В края на краищата са жени. — Той се усмихна саркастично при включването на този обобщаващ полов стереотип. Острите му зъби се скриха, когато затвори бързо устата си. Погледът му беше лукав, сякаш беше предал нещо или някого с думите си.

Молину се бе наслушал и нагледал на Де Хаус. Вече имаше разрешение да проучи жилището му в Оксфордския колеж. Сега щеше да нареди това да се изпълни. Дори и Молину обаче не поставяше под съмнение акуратността на Де Хаус. Всички бяха видели прекалено много, за да не се съгласят.

 

 

Фъргъс беше сигурен, че са го забелязали. Трябваше да са го забелязали. След като излезе от прикриващата пелена на градското улично движение, след като зарязаха първокласните шосета и тръгнаха по виещите се неравни пътеки, един поглед беше достатъчен да ги предупреди за присъствието му.

Така да бъде. Не можеше да си позволи да я изгуби, по никакъв начин. Знаеше как да намери пак мястото, ако се наложеше. Пикапът за химическо чистене тръгна точно по правия път. Той се движеше на половин миля отзад. Фъргъс погледна надясно, когато маневрираше с колата покрай входа, точно навреме, за да види управляваните от електроника врати да се затварят за изгубващата се кола. Входът беше на петдесетина метра от шосето. Нямаше знак, нито табела с име, само две прости крила с високи шипове. Непрекъсната стена ограждаше имението. На нея също имаше шипове, които насилствено откъсваха вътрешността от околния свят.

Малко неравно разширение в подножието му даде първа възможност да паркира и да започне наблюдение, въпреки че нямаше къде да скрие сивия форд. Дланите му се потяха и трепереха. Това не беше подходящо прикритие за обектива на камерата. Размисли какъв избор имаше. Можеше да изчака, докато тя се появи отново — но как можеше да разбере дали е в пикапа? Можеше да влезе вътре и да разбере какво става. Въпреки че перспективата беше неприятна, знаеше, че има само един избор. Губеше време.

Извади няколко предмета от багажника. Провеси бинокъла на врата си, миникамерата с дръжки влезе в големия джоб на ръждивото му яке. Провери симетричния джоб, който беше успокоително издут от флакона с нервнопаралитичен газ. Имаше го от години и се надяваше да не е изветрял. Завъртя ключовете и запали. Всичко изглеждаше мелодраматично, нереално. Остави шофьорската врата леко открехната и започна да разузнава наоколо.

Стари дъбове и ясени препречваха наличната слънчева светлина и я свеждаха до минимум. Това й придаваше някакъв отблясък на горящ натрий, както във войнишките нощни радари в Ирландия. Дори и въздухът изглеждаше пълен с хлорофил. Стената беше поне 3 метра висока. Шиповете над нея не бяха ръждясалите останки от Викторианската параноя. Върховете им съдържаха съвременно обещание за острота и болка.

Фъргъс се върна пеша до вратата. Надяваше се да има някаква пролука, някаква дупка, възможност да влезе, без да се излага на опасността да прескача стената. Пропълзя още няколко метра, преди да се изправи, скрит зад една колона, плътно следващ маршрута на Бет. През бинокъла огледа пътя от ляво надясно, като следваше ленивата дъга на неговата траектория, преди да се изгуби зад масивните дървета. Стана му ясно, че който и да се намираше зад тези стени, не искаше да бъде наблюдаван.

За времето, което разузнаването му отне, не премина нито едно превозно средство. Изолацията на това имение не беше случайно стечение на местните обстоятелства. Той внимателно се върна по следите си, с надеждата че точно е отгатнал маршрута. След пет минути слезе през подканващо отворената врата на наетата кола, повървя още към двеста метра и се заоглежда за удобно за изкачване дърво. Клоните бяха твърде високи, за да може да скочи до тях. Имаше нужда от платформа. Колата беше идеална за целта. Не беше направена за каране по черни пътища и за драскотините по боята щеше да се наложи да дава някакви обяснения. Накрая я установи под един стар дъб. Фъргъс беше доста по-тежък от последния път, когато като хлапе се бе катерил, за да бере ябълки в градината у дома си.

С малко усилие успя да намери един клон, от който да продължи наблюдението си. Къщата като че ли беше в стил крал Джордж. Тя сякаш се бе втренчила в него и го предизвикваше да се приближи. Големите квадратни прозорци отпращаха слънчевите лъчи обратно към лещите на бинокъла. Пред главния портал имаше две коли. Едната беше пикапът от химическото чистене, който откара Бет. Другата, паркирана диагонално, беше за цветя. Фъргъс погледна часовника си. Тя стоеше вътре от 25 минути. Не се виждаше никакво движение.

Някакъв звук го накара да извърне глава наляво. Беше от триенето на гума в раздрънкан метал и идваше от едно сиво бентли, което се движеше с показно достойнство към къщата и накрая спря внушително пред внушителната сграда. Караше го облечен в ливрея шофьор. Той отиде да отвори задната врата, от която се показа висока елегантна жена. Фъргъс можеше да види сивия цвят на косата й и черния й костюм, но от лицето й не бе в състояние да различи нещо повече от профила. Изглеждаше му познат, но не можеше да отиде по-далеч и да определи самоличността на притежателката му заради разстоянието между тях. Напрегна очи в опит да фокусира зрението си, после изруга собствената си глупост.

— Мамка му, колко съм загубен! — Беше извършил най-големия операторски грях — камерата беше още в джоба му.

Фъргъс засне каквото можеше да се види. Знаеше, че после фотоувеличението можеше ясно да покаже това, което не се виждаше с невъоръжено око.

Първо ги чу и после ги видя. Кучета. И бяха близо. Трябва да са влезли през портата. Слава богу, че беше преместил колата, иначе досега да са я видели. Лаенето стана по-настоятелно и по-близко. Нямаше много време. Чуха се гласове, после една команда: „Намерете го!“.

Той слезе от дървото, докато пъргавите животни, освободени от каишките, с ръмжене се втурнаха през гъстите храсти. Камерата му падна в избуялата растителност и покривът на колата под крака му хлътна.

— Няма време! Няма време! — измърмори той панически, докато скачаше от последните няколко метра. Дръпна вратата и погледна неразбиращо към мястото за ключовете. Нямаше ги! — Господи! — Започна да потупва джобовете си за ключовете, сякаш дрехите му горяха и се опитваше да ги загаси. Не ги беше махал, след като премести колата. — По-спокойно, човече, можеш да пукнеш тук. — Наложи си да бъде последователен и чу подрънкването на ключовете в нещо метално. Извади ги, когато първото куче скочи.