Ранкин Дейвис
Право на мълчание (31)

31.

Малко след 7 и 30 сутринта Фъргъс влезе в малка провинциална вестникарска агенция. Сградата изглеждаше прекалено красива, за да бъде предназначена само за продажба на вестници. А и цялото село беше като излязло от ловно списание. На главния вход се размина с един мъж и неговото куче. Мъжът носеше лъскави високи ботуши, незацапано с тор облекло — като истински жител на провинцията. Спря за момент и изгледа Фъргъс от главата до петите. Кучето му сякаш повтори действието.

— Господи! — промърмори той. — Тук и кучетата дори са сноби.

Агенцията беше подредена в срамежливия стил на непрофесионалния специалист по всичко. Беше паметник на добрия вкус, но и на неговото разточителство. Червенобузата собственичка зад щанда му хвърли подозрителен поглед. Фъргъс знаеше, че е имал и по-добър вид.

— Добро утро! — започна той и приглади надолу скъсания си пуловер. — Имате ли телефон, който бих могъл да използвам?

Погледът й се плъзна през стаята към старомодното устройство.

— Не работи.

За него беше очевидно, че го лъже. Може би и той би направил същото при подобни обстоятелства. Придърпа надолу ръкава на якето си, за да прикрие импровизираната превръзка на китката, където го бе докопало кучето.

— Жалко. — Жената изглеждаше доволна, че той й повярва, без да вдига много шум. — Има ли тук таксиметрова компания или някой местен, който може да ме откара до гарата? Има ли гара наоколо?

— На две мили оттук — отговори тя, после отиде до вратата и я отвори. — Първата миля вървете направо, после втората вдясно по селскостопанския път. Няма да я пропуснете. — Не беше добре дошъл тук. — Да не сте претърпели някакво произшествие? — Посочи му с ръка кървавата превръзка.

— Не, не беше произшествие. — Беше имал късмет. Съвсем малко закъсня с търсенето на ключовете на колата, но тяхното подрънкване от допира с метала на флакона с нервнопаралитичен газ го бе спасило. Стремителната атака на първото куче го бе проснала без дъх на земята. После то се вкопчи в ръката му. Беше мъчително. Трябваше да задържи звяра, за да извади спрея от джоба си, да махне капачката и да напръска със съдържанието му очите на животното. Второто куче обикаляше наоколо и търсеше къде да го захапе, Фъргъс трябваше да извърти кучето, което беше върху него, както беше заръфало китката му, за да се предпази от ново нападение.

Първото куче зави от болка, когато спреят опари очите му. Фъргъс нямаше друг избор. Човешките гласове бързо се приближаваха. Второто куче получи останалата част право в муцуната. После го довърши със страничен удар по главата със стойката на камерата, която вдигна от земята. Животните побесняха. Ослепени от атаката му, те се нахвърлиха едно срещу друго, като се хапеха и ръмжаха ожесточено. Битката се развихри до вратата на колата. Не можеше да си позволи да бъде въвлечен пак в нея. Фъргъс чуваше как ги викат стопаните им, а в този случай бяха стопанки. Той напусна бойното поле пеша, като се опитваше да спре кръвта. Предполагаше, че в къщата има и други кучета, които щяха да подушат кръвта и да го намерят. Късметът нямаше да му се усмихне втори път.

Останалата част от нощта прекара в скитане из полята. Не спираше да се движи и да се ослушва за звуци от преследване. Раницата му, в която бяха паспортът на брат му и собственият му портфейл, остана в багажника на колата. Разполагаше само с дребни пари и палеца си. Усилията му да спре някоя кола на стоп се оказаха безпредметни. В това си състояние Фъргъс приличаше на скитник от американските прерии. През нощта, прекарана в канавката, непрекъснато сънуваше зъбите на кучетата, а ръката му болезнено пулсираше.

— Добре ли сте? — Въпросът на жената го върна обратно от спомените. — Искате ли да повикам полиция?

Той й изпрати най-хубавата си усмивка. Ако все още беше с брадата, тя щеше да ги повика веднага щом той влезе. А сега щеше да ги повика веднага щом излезеше.

— Не, наистина съм добре. Имахме ергенско парти. Малко се пообърка. Те ме оставиха и тръгнаха към Лондон.

Тя закудкудяка разбиращо, сякаш дори и към едно кървящо плашило може да се прояви разбиране, щом са замесени хора от Лондон.

Когато минаваше покрай усмихнатата и успокоена продавачка, очите му се спряха на познато име върху първата страница на един таблоид.

— О, не! — промърмори той. Порови из джобовете си и на дъното им намери малко количество дребни монети. — Ще взема това. — Взе един брой и внимателно й предложи точната сума.

— Всичко е наред. Изглежда, че се нуждаете от всяко пени, което имате. — После се сети и посегна към стъкленицата с увитите във фолио сандвичи. — Вземете това. Ако дойдете при… — огледа го от горе до долу — … по-добри обстоятелства, ще ми оставите парите.

Фъргъс никога не можеше да разбере англичаните. Тази жена беше още един пример как подозрението може да се превърне в любезност, без да има някакво реално обяснение.

— Ще го направя. Благодаря.

Той знаеше, че сега тя ще повика полицията. Отиде до една пейка на малката селска полянка, отвори сандвича и вестника и зачете.

Мили боже, Бет, какво направиха те с теб?

Снимка на Бет от добрите времена илюстрираше новината за нейния арест за убийството на Артър Мидълтън. Той прочете два пъти статията и тъжно пое към гарата. Сега вече не можеше да й помогне. Самият той се нуждаеше от помощ и Ирландският клуб беше единственото място, където можеше да я намери. Фъргъс смачка с отвращение вестника и го хвърли в очакващата паст на коша за боклук.

Влакът пристигна след час. Утринното слънце не бе успяло да премахне ужасния студ, който пронизваше до кости схванатото му тяло. Той се качи с ясното съзнание, че няма пари, няма паспорт и няма власт да промени това, което се бе случило. Ако ще го арестуват като пътник без билет — така да бъде. Едва ли беше същото, като да те арестуват за убийство.

 

 

Цветята я успокояваха. Тя се погрижи за деликатните им нужди и провери овлажнителя.

— Къде е Маделин? — Гласът й проряза въздуха, както кънките на фигурист — девствен лед.

— Изчезнала е.

— Тя е опасна. Не можем да я използваме повече.

Мълчанието на другата присъстваща в стаята беше знак, че заповедта ще се изпълни. Ароматът на цветята пронизваше изисканата оранжерия.

— Ами онова момче — Маккейб?

Другата жена, изглежда, си отдъхна, че преминаха на темата, за която знаеше нещо.

— Полицията мисли, че смъртта е свързана с наркотици. Той е бил известен пласьор. Но приемат обстоятелствата за подозрителни. Тяхната хипотеза е разрив между пласьорите, след който той е бил принуден да се самоубие.

Орхидеената жена обмисли информацията.

— Ами липсващото оръжие?

Събеседничката й сви рамене.

— Нашият източник от Отдела за убийства каза, че в апартамента на Маккейб не е намерено нищо освен куршумите в дървенията.

— Взе ли дневника на Мади от дома на Бет?

— Да, имаше малък проблем, но се погрижихме за него. Както стана ясно, всичко е наред. Той така и така умираше.

Тя се обърна да помирише една орхидея, която висеше като сълза от ръба на вазата.

— А ирландецът?

— Потъна в земята. Погрижихме се домът му да се наблюдава, както и работното му място. Ако се появи, готови сме за него.

— Ами нашите съперници?

— Де Хаус казва, че операцията е преустановена. Нямам причина да не му вярвам.

Тя се наведе напред и снижи глас:

— Трябва да пазим тези неща в тайна. Големият ден наближава. Няма да позволя да му попречи каквото и да било. — Насочи вниманието си към мъхестата черна орхидея и докосна кадифената й повърхност. — Скоро.

 

 

Сега всичко зависеше от времето и от наличието на малко късмет. Бордмън удържа на думата си. От посещението му насам Бет седеше с лице, извърнато от прозорчето за наблюдение, и всеки път, когато я проверяваха, тя само махваше с ръка. Сержантът от предварителния арест беше информирал тила й, че в 14 и 30 ще й бъде предявено обвинение в убийство, а в 15 часа ще бъде преместена в затвора. Директорът е бил уведомен за молбата й за самостоятелна килия и неохотно се е съгласил. Планът й трябваше да бъде приведен в действие във времето между тези две събития.

Случилото се в клуба по стрелба й беше дало идеята. Сега щеше да види дали ще проработи. Бет отказа предложените й чаши чай и предпочиташе да крие лицето си към стената от целия персонал на участъка. В 2 следобед дойде новата смяна и новият сержант направи обиколката си. Тя все още държеше лицето си към стената и по същия начин показваше, че е добре.

В два и половина дойдоха да я вземат. С наведена глава и разпусната коса, която почти напълно закриваше лицето й, Бет изслуша прочитането на обвинението. Подканиха я да отговори, но тя само поклати глава. Почти се извърна, когато чу гласът на Бордмън да й нарежда да се върне в килията си.

— Скоро ще пристигне затворническата кола. Трябва да проведа един разпит в мъжкия затвор. — Почувства ръката му на рамото си, този път целяща да й вдъхне увереност. — Късмет, Бет! — каза той искрено. — Ако имаш нужда от нещо…

Тя поклати глава. Сега имаше нужда от помощта само на един човек.

Бет бързо тръгна обратно. Времето течеше. Отекна звукът от заключването на ключалката и тя пак беше вътре. По нейна преценка беше 2 и 40 и се замоли затворническата кола да не пристигне по-рано. Дали тя щеше да дойде? В това беше въпросът. Всичко щеше да се срине, ако не й стигнеше смелост. Бет й бе обяснила, че тук за нея е по-безопасно, отколкото навън. Ужасът й я беше хвърлил в паника. Възможно беше тя да е сплашила Мади… Къде ли беше тя? Необичайният звук от потропване на високи токчета върху линолеум се приближи. Бет се върна в обичайния си ъгъл в килията. Вратата се отвори пак.

— Вашата адвокатка е дошла да ви види, госпожице Гембъл. Ще я приемете ли? — Предположи, че следващото изречение на сержанта е насочено към нейната „адвокатка“. — Отказва да се вижда с всички други. Господин Бордмън даде разрешение.

— Ще я приема — прошепна дрезгаво затворничката.

— Можем ли да останем насаме? — попита другата жена. Гласът й бе нестабилен и в края прозвуча повече като молба, отколкото като безцеремонно нареждане.

— Няма да има проблеми, но скоро ще я местят. Пет минути — това е всичко.

— Благодаря ви, сержант, оказахте ни голяма помощ — отговори Маделин Милтън.

Вратата се затвори след тях.

— Господи! — задъха се Мади и се стовари като спукана гумена топка върху твърдото легло. — Коленете ми трепереха. — Гласът й се снижи до тих шепот: — Дали ще стане?

Бет вдигна пръсти до устните си и я накара да млъкне.

— Да. Сега говори по служба, високо и ясно. Ти си ми ядосана.

Мади свали кестенявата перука и разпусна собствената си коса, която беше толкова дълга и мръсна, колкото се бяха уговорили.

— Знаете ли, госпожице Гембъл, за нашата фирма вие сте по-скоро тежест, отколкото печалба. — Мади свали сакото на черния си официален костюм и го подаде на Бет. Полата и чорапогащникът бяха разменени по подобен начин с разсъблечената вече репортерка. — Чудим се дали изобщо още искаме да работим за вас.

Бет се усмихна, за да насърчи нервната жена, която сваляше бельото си.

— Всъщност старши съдружникът ме информира, че ако откажете да ни дадете някакви инструкции, ще развалим договора.

Бет наблюдаваше как Мади навлече раздърпаната роба върху вече треперещото си тяло.

— Съвсем ли отказвате да разговаряте с мен?

Бет напъха стъпалата си в обувките. Това се оказа малко болезнено.

— Госпожице Гембъл, предупреждавам ви, че започвам да губя търпение.

Бет трескаво се гримираше приблизително като Мади, която пък с един тампон премахваше своя грим.

— Е, що се отнася до нашата фирма, можете да си лежите тук цял ден.

Бет отиде до жената и я прегърна.

— Тук ще си в по-голяма безопасност. Запомни, дръж главата си наведена и поискай палто, за да закриеш лицето си. Отиваш в самостоятелна килия. Ще ти бъде трудно и самотно, но не трябва да им сътрудничиш по никакъв начин. Не им позволявай абсолютно нищо. Това се отнася и за посещенията, и за разпитите. Ако някой, който ме познава добре, види както трябва лицето ти, всичко е свършено. Имай ми доверие, Мади. — Тя оправи косата на Мади и я придърпа върху лицето й.

Момичето я сграбчи за ръката.

— Ще се върнеш ли? — прошепна тя.

Бет я погледна в очите. Те бяха пълни със страх и отчаяние.

— Да, ще се върна. Може би няма да е много скоро, но те няма да те търсят тук. Ще е трудно, но ще останеш жива. А сега кажи, че повече не си ми адвокат.

— Добре тогава — извика тя, когато Бет тръгна към вратата и почука на нея. — Вече не сме ваши адвокати. Сержант, ще ме пуснете ли да изляза, моля?

Мади отиде в дъното на килията, щом стъпките я предупредиха за пристигането му. Тя извърна глава така, че той да може да види само дрехата й. Прозорчето се отвори. Той надникна вътре.

— Нали ви казах, че няма да имате много късмет. Все едно, колата е тук, за да я вземе. — Нещо привлече вниманието му, докато тя се отдалечаваше. — Почакайте, госпожице — извика той. Бет почувства, че краката й се заковаха за лепкавия под. — Не можете да оставите това при нея. — Подаде й черното куфарче и тя пак тръгна.

— Благодаря.

— Странно, не е толкова хубава, колкото по телевизора.

И ти няма да изглеждаш добре, ако си преживял каквото преживях аз, помисли си Бет. Когато премина през приемната на участъка, забеляза, че един мъж я гледа. Просто я гледаше, без да помръдва, от отворената врата. Бордмън леко се усмихна и се съсредоточи пак върху вестника пред себе си. В този момент той вдигна едната си ръка към ухото, имитирайки телефонно обаждане. Тя излезе от участъка.

Ято фоторепортери беше наобиколило затворническата кола. Две яки надзирателки заплашително си проправиха път през тях. Колата щеше да откара Мади на сигурно място. А сега трябваше да се свърши малко работа. Те няма да я търсят. Нещата се бяха преобърнали. Тя щеше да ги търси.