Ранкин Дейвис
Право на мълчание (23)

23.

Тя го намери. Отне й два дни, но го намери. Гърбът я болеше, сякаш беше ударена от боксьор в бъбреците. Столовете с твърди седалки и твърди облегалки не бяха направени според ергономичните правила. Предната нощ бе сънувала, че кара ски сред лавина от книжа. Виждаше с периферното си зрение огромната маса, докато се избутваше с щеките, за да избегне разрушителната й тежест. Като профучаваше по пистата от пейзажа на своя сън, тя почувства, че грамадата се стоварва върху гърба й и докато се бореше да запази нестабилното си равновесие, се събуди изпотена, но и полуразвеселена от съдържанието на съня. Сега остави настрани спомена. Беше го намерила. Измежду хилядите чакащи одобрение проекти и безбройните разкази за местни нотариуси то веднага привлече вниманието й. Бет беше бясна. Трябваше да си го спомни. Това беше първият й ден в Кралския съд по поръчка на вестника. Заместваше отсъстващ колега. Държавата срещу Милтън. Сивият зацапан отпечатък, забравен от 16 октомври 1985. Нейната собствена статия съдържаше новината на онзи ден.

ПРОЦЕСЪТ ЗА УБИЙСТВО „МИЛТЪН“ СПРЯН

Процесът срещу Маделин Милтън, 17-годишна, бе спрян сензационно след намесата на съдията — господин Хънт. Ученият съдия сметнал твърдението, че ответницата е наблюдавала безучастно как баща й, Уолтър Милтън, 57-годишен, умира от сърдечен удар, за недостатъчно, за да бъде осъдена за убийство. Когато произнесе решението си, съдията коментира: „Каквито и морални норми да е нарушила обвиняемата, като не е оказала първа помощ на баща си, тя по закон не е задължена да предприема никакви действия. Защо е решила да не направи нищо — ние сигурно никога няма да разберем. Съдебните заседатели няма върху какво да решават“.

Полицейски източник е изказал предположението, че ако на съдебните заседатели е била дадена възможност да изслушат „другите“ доказателства, нещата са щели да се развият по различен начин.

Бет Гембъл, криминален репортер

Беше невероятно как след толкова време събитията от този ден изплуваха ясно в съзнанието на Бет. О’Брайън, нейният редактор, беше побеснял от копието, което тя представи. Отиването му на някаква среща беше дало възможност на материала да мине между капките и да излезе.

— Всичкото майсторство на развълнувано пеленаче. — Този израз беше използвал той по-късно за статията й.

Бет се замисли над информацията. Тази жена, ако беше същата, е преживяла процес, на който е била обвинена за смъртта на баща си и е била оправдана. Но това се е случило преди години. Каква връзка могат да имат тези събития с Артър Мидълтън и със случилото се през последните няколко дни? Явно имаше още нещо. Въпросът беше къде може да го намери? Процесът беше потънал в цяло десетилетие живот. Дали Маделин Милтън беше останала в околността? Може да е емигрирала и дори да е умряла. Какво беше това, което Бет трябваше да научи от тази история отпреди 10 години?

Тя взе статията. Единствената следа от настъпващия прогрес в библиотеката беше масивният фотокопирен апарат, който клечеше, нещастен и забравен, в съседния ъгъл. Бет даде една монета от 20 пенса, за да плати за копирането, и реши, че всякакво по-нататъшно търсене няма изгледи да даде резултати. Винаги може да се върне, ако другите следи се окажат студени. Кои други следи? Отне й известно време да върне грамадните купчини история на полагащото им се място. А сега накъде? Знаеше, че библиотеките са банки с информация. Номерът беше да знаеш къде да погледнеш.

Започна с най-простия източник — телефонния указател. Когато намери томовете му, забеляза, че там се съдържат адресите на 87 души с името „М. Милтън“ от големия лондонски район. Това щеше да й отнеме време. След това Бет прехвърли набързо и избирателните списъци на района. Ако тази жена беше все още наоколо, тук трябваше да се посочва местонахождението й. От мухлясалия документ изскочиха девет имена с различни адреси. През 1985 година Маделин е била на седемнайсет години. Щяла е да има право да гласува следващата година. Въпреки че Бет знаеше, че общинските избори можеха да й дадат съответната информация, по-вероятно беше списъците за общите избори да помогнат за напредъка на разследването й. Това намали избора до четири души. Като действаше по интуиция, тя сравни тези четирима с адресите, открити в телефонния указател. Трите съответстваха, един — не. Отиде до телефонния автомат в коридора и се обади на трите съвпадащи номера. Резултатът от трите разговора беше изключването на трите имена от списъка.

На единствения останал адрес — М. Милтън, училище „Триволи“ — не съответстваше телефонен номер. Допитванията показаха, че е изключен от телефонния указател.

Бет прекалено добре познаваше несговорчивостта на телефонистките по отношение на такава поверителна информация. Тя се върна във вътрешността на библиотеката. Библиотекарката демонстрираше жизненост колкото един натюрморт. Все още диреше просвещение по страниците на романа. Единствената следа, която Бет имаше, беше училището.

Местният пътеводител „От А до Я“ й показа местонахождението му. Беше на не повече от две мили оттам. Бет имаше усещането, че е предопределено да го открие — още един етап от пътуването през живота на Маделин. Тя събра издирената информация и тръгна към изхода. Пътят й я отведе до библиотекарката. Бет можа да прецени от малкото останали страници от книгата, че тя почти бе приключила с любимото си занимание.

— Браво на екзистенциалистите — прошепна Бет и окончателно си тръгна, за да продължи собственото си разследване.

 

 

В командния център беше тихо. Молину се занимаваше с разни чиновнически задължения. Те му помагаха да прогони демона на апатията. Чувстваше се така, сякаш е забравил нещо важно. Усърдно се съсредоточи върху липсващото звено. Засега не успяваше да определи същността и значението му. Знаеше, че ако мисли за него, то никога няма да изплува. Ако го избуташе назад в мозъка си, щеше да изскочи неканено в най-неподходящия момент.

— Няма да повярвате какво количество материал е прехвърлила, сър. Какво да правим?

Той се замисли. През последния ден и половина не бяха никак напреднали.

— Ще изпратя един екип да прегледа всички документи. Казахте, че е използвала копирния апарат? — Оперативният работник потвърди този факт. — Може би така ще успеем да намерим това, което искаме. Трябва да има инфрачервени следи. Междувременно не я изпускайте. Незабавно се обаждайте при всяко развитие на събитията. — Молину завъртя стола си. — Тоби! — Операторът леко извърна глава. — Някакви нови съобщения?

Той поклати глава.

— На „траурния“ фронт всичко е спокойно, сър. Ще ви държа в течение.

— Добре, момче — каза искрено командирът.

— Сър, те вече веднъж смениха стила. — Молину разбра, че Тоби имаше предвид неточния анонс на последното убийство, смяната на времето и вестника. — Ами ако го направят пак? Нашата алармена система е настроена на библейски цитати. Те могат да се откажат от тях.

— Де Хаус казва, че няма. Това е част от основната стратегия, планирана от началото до края, и аз съм съгласен. Цитатите са част от нея. — Ето това беше, поздрави се той. Де Хаус беше липсващото звено. Мозъкът му се завъртя по кръговото движение на спомена, докато не пристигна на желаното местоназначение. Но нямаше и следа от жълтото флагче, което беше въвел. Той преписа рапорта и изпрати съдържанието му във ВС, отдела за вътрешна сигурност. Няма да навреди да прегледат човека, заключи той.

Тоби прие отговора и се върна към работата си. Молину погледна часовника си. Бордмън трябваше да дойде в кабинета му след 15 минути. Този спретнат полицай го тревожеше. Анализаторските му способности бяха отлични, работата му беше безупречна, но Молину усещаше у него намек за неодобрение към избора на Бет Гембъл за уловка. Точно по тази причина му беше отредена незначителна роля в операцията. Бордмън беше подал оплакване срещу провеждането на процеса чрез секретен рапорт. Но той беше накъсан на парчета заедно с оригинала му. Сега Молину искаше да се възползва максимално от необичайните познания на Бордмън за Бет. В края на краищата разследването на изнасилването беше негово. Тя изненада всички тях с изобретателността си. Чудеше се дали и Бордмън изпитва същото удивление.

Интеркомът просъска.

— Командире, посетителят ви е тук.

Молину събра документите в разтворената папка и се отправи към компютризираното лоно на командния център, после се изкачи с асансьора при чакащия полицай.

— Бордмън, благодаря ви, че дойдохте. — Мина покрай него, без да му подаде ръка за поздрав. — Влезте и седнете. Чай с бисквити за двамата. — Беше отворил вратата на кабинета. Влезе, без да държи вратата отворена за госта си, и седна.

— Нещата не вървят по план, нали? — осмели се да каже Бордмън, докато сядаше. — Ако вървяха, нямаше да ме повикате пак.

— Госпожица Гембъл малко ни изненада. Това учудва ли ви?

Лицето на Молину беше непроницаемо. Бордмън се опита вместо това да разгадае по гласа му, после приглади косата зад дясното си ухо. Молину разпозна този жест от предишните им срещи. Той означаваше, че Бордмън се кани да се съпротивлява.

— Ако имате предвид дали вие сте способен да подценявате интелигентността, отговорът е да. А що се отнася до Бет — не, не съм изненадан ни най-малко.

— Обяснете.

— Ключът е в отношението й — от първия момент, в който я разпитах в болницата, до процеса срещу Мидълтън. Тя показа изключителна сила и ясна мисъл. Способността й да ни насочи към него чрез стария видеозапис е илюстрация на отличната й памет. Тя няма да се откаже.

— Да се откаже от какво?

Бордмън потърси за кратко очите на командира и продължи:

— Тя е преди вас. — Очите му искряха. Беше сигурен, че е прав. Бордмън се огледа из стаята. — Преди всичко това и при оня звяр долу… — челото на Молину се сбърчи при споменаването за „секретния“ команден център — … тя ви показва как се прави. — В гласа му имаше неприкрита радост.

— Не забравяйте положението си, Бордмън. Вашето отношение ме разочарова. Поканих ви, за да помогнете. Не видяхте ли снимките от последното убийство? — Това мрачно припомняне изопна лицето на инспектора. Молину изигра картите си. — Тя е по следите на една жена на име Милтън — поне така мислим ние. Тя е жертвата от замесения процес. — Видя как Бордмън присви устни при споменаването на оправданите насилници и продължи: — Бих искал да навлезете в дълбочина и да откриете всичко, което можете, за тази Милтън и какво знае Бет за нея. Информационните банки ни дават само схемата и нищо повече. — Бордмън изглеждаше изненадан. — Искам да изровите всичко за нея чрез познатите й.

— Какво имате предвид под „познати“?

— Проблемът е, че тази Милтън е изчезнала след оправдаването на Маккейб. Тя е ключ към загадката точно толкова, колкото и Бет Гембъл. Трябва да ви предупредя, че тя не е единствената, която ни е изпреварила.

— Предателство? — попита главният инспектор.

Молину поклати глава в опит да прогони това неизбежно подозрение.

— Опитваме се да го проследим. Ако можех, бих изгонил всички жени от екипа, но не вярвам източникът да е там или поне не е по никакъв начин сред основните хора. Удвоили сме силите при Бет. Мисля, че е време вие двамата да се срещнете случайно. Дръжте ме в течение — за всичко.

Видя как спретнатият полицай тръгна да излиза от кабинета, после извади касетата с техния разговор от скрития магнетофон, за да я прибере на сигурно място. Тогава той заговори по системата за комуникация.

— Молину е. Обект номер пет „Док Грийн“ си тръгна. Дръжте го под око. Името му е Бордмън. Забравете името му, запомнете кодовото му наименование. — Беше отчасти откровен с Бордмън, когато заговори за това, че предателят не е от основния екип. Това означаваше, че трябва да внимава за периферен играч. Засега това означаваше Де Хаус и самият Бордмън. Който и да беше, рискуваше да загуби повече от пенсията си.

 

 

Училището „Триволи“ се оказа нещо повече, отколкото името му предполагаше. Металната табела на фасадата даваше пълното описание: „Училище за слепи“. Намиращ се в близост пътен знак показваше вероятността от пресичането на невиждащи хора. Дворът беше подреден и добре поддържан. Красотата на неговите цветове оставаше невидяна от учениците, които се разхождаха из него. Бет беше паркирала пред входната му врата. Тя мина пеша по алеята към павилиона на портиера, който се намираше учудващо далеч от самата порта. Предположи, че сградата е от времето на крал Джордж. Кубичната й простота контрастираше с изобилието на заобикалящия я пейзаж. Преддверието беше обикновено, но пълно с достойнство, и ако се съдеше по пустотата му, учениците бяха в час. Написани на Брайлово и на обикновено писмо знаци я отведоха до портиерката на училището. Жената на средна възраст изглеждаше спокойна като училището.

— Бих искала да говоря с директорката — помоли Бет.

— При мен няма отбелязана уговорка. Спешно ли е?

— Би могло да се каже. — Гласът й беше колеблив и несигурен. Реши да рискува: — Става въпрос за Маделин.

Портиерката моментално се надигна.

— Срещали ли сте я? Добре ли е? — Загрижеността на жената изглеждаше истинска. — Толкова се тревожехме след процеса. Тя просто изчезна.

За какво говореше тя? Процесът е приключил преди 10 години.

— Процесът?

— Процесът за изнасилването… Това ужасно момче Маккейб. Той пак се разхожда на свобода, нали знаете?

— Не, не знаех. — Мозъкът на Бет трескаво затърси връзките. Беше чувала името на момчето и преди. Изведнъж някакво лостче щракна и я върна в съда „Бейли“: обявяваха началото на процес, Държавата срещу Маккейб, и една жена с тъмна коса беше отведена до съдебната зала. Връзката между веществените доказателства, оправдателната присъда, изчезването на Маделин. Или беше боядисала косата си, или носеше забележителна перука в клуба по стрелба. И в двата случая — това беше следата, по която Бет трябваше да тръгне. Окопити се и осъзна, че любезната жена бе потънала в мълчание.

— А тя каква ви е, скъпа моя?

— Братовчедка.

Портиерката я оглежда известно време.

— Да, виждам приликата, като оставим цвета на косата. Знаете ли къде е? Всичките й вещи са в склада.

— Месеци наред бях в чужбина — излъга изобретателно Бет. — Много малко знам за това, което се е случило. Чувствам се толкова виновна. Можете ли да ми помогнете да я намеря?

Суетливата портиерка се замисли.

— Директорката в момента е заета. Среща с началството. Ще се освободи до час. Можете ли да изчакате?

— Разбира се — отговори Бет и продължи стеснително: — Има още нещо. Споменахте за вещите й… Може ли да ги видя? За мен това ще означава много. Може би ще ми помогне да я намеря.

Жената бе неуверена. Бет изглеждаше самото нещастие, всеки момент щеше да се разплаче. Най-накрая, след като погледна часовника си, за да не я изненада директорката, портиерката омекна и даде разрешение.

— Да, предполагам, че не може да навреди. Елате насам. — Нареди прецизно пощата и я поведе към дъното на училището. — Много близки ли бяхте? — попита дребната дейна жена. Стигна до склада и го отключи.

— Бяхме, много отдавна. Чувствам, че пак ще станем.

С любезна усмивка жената показа невзрачните сандъци, които съдържаха тайните в живота на Маделин Милтън.

— Наистина се надявам да я намерите.

Да, помисли си Бет, аз също.