Ранкин Дейвис
Право на мълчание (39)

39.

Първият наставник на Бордмън в полицията — един сприхав сержант с дрезгав глас — го беше научил на най-важната тактика в разследването: подготовката. Без нея той никога нямаше да залови нито Звяра от Блекхийт, нито Саймън Торндайк, автомобилния изнасилвач. Може и да беше досадна, но вършеше работа.

Той погледна надолу към компютърните разпечатки пред себе си. Сержант Добсън беше получил достъп — доста нелегално и за голяма радост на по-младите офицери — до наличната информация за Женското благотворително дружество. В по-голямата си част това беше банално, но добронамерено четиво. То съдържаше данни за дарения и разпределението на тези пари по различни сродни организации, които дружеството покровителстваше. Нямаше нищо, което да изглежда нередно.

Съпругата на Бордмън му помогна в отегчителното къртовско ровене из натрупаните книжа. След четири дни работа те не бяха стигнали по-близо до тайната на имението Пийгроув. Допитванията му до Националния тръст потвърдиха, че имотът е бил даден под наем на благотворителното дружество преди три години.

Този факт го доведе до адвокатите, занимаващи се с благотворителността, които имаха специалната привилегия да не разкриват имената на обвързаните с тази дейност. Жената адвокат, с която разговаря, беше враждебна като тигрица, когато защитаваше тази информация. Бордмън реши, че тя е или много принципна юристка, или знае нещо за въпросната група. Дори и при това подозрение той не беше в състояние да принуди адвокатката да направи разкрития, още повече че тя си вършеше работата както трябва.

Фиона, както обикновено, го накара да спре и да премисли пак какво точно търсеха.

— Но не става ли въпрос точно за това? — започна тя, като разпръсна копия от досиетата на убитите мъже пред него. — Ние подозираме, че благотворителното дружество е замесено в убийството на тези мъже. То се занимава и с жертвите на изнасилванията, независимо дали престъпниците са осъдени, или не. Ами ако имената на жертвите на оправданите фигурират в списъка на получателите на даренията? Няма ли да е озадачаващо, ако от всички жертви на изнасилвания в страната тези са избрани специално да получат помощ?

Бордмън веднага разбра накъде бие тя. Ако можеше да докаже, че има връзка между тези две неща, тогава тя не можеше да бъде пренебрегната. Това означаваше, че те имат достъп до организацията. Заеха се с трудоемката задача да прегледат огромния списък от жени, на които благотворителното дружество е помогнало през последните три години, и се учудиха на широтата на работата му. Пред него стояха имената на толкова много трагични жени, чиито изнасилвачи са били оправдани. Фиона се оказа права. Те бяха тук — всичките. Всяка една бе получила средства да посещава курса по психотерапия в имението Пийгроув. Всяка бе посещавала курса, но нито една не се появяваше повторно в документите като нуждаеща се от допълнителна помощ.

Тогава Бордмън провери още едно име в списъка: Маделин Милтън. Схемата беше същата. Тя дори потвърждаваше плащането на таксите в клуба по стрелба в графата „Възстановяване“.

— Дотук добре — промърмори той на себе си. — Може да сме прави, но това не е доказателство. — Обърна се към усмихнатото лице на жена си. — Ако опитам да се свържа с коя да е от тези жени, те ще се затворят в себе си. Имат много малко основания да се доверяват на полицията.

— Винаги съм се виждала като активист на благотворителността — потвърди неговите мисли жена му. — Как работя неуморно за обществото и браня пенсията на стария си съпруг.

— Трябва да сме внимателни. Няма да поемам никакви рискове с теб.

— Те сигурно ще оценят едно посещение от представител на тръста, който просто иска да види как се справят. Бордмън, ти само избери обекта — да не е някоя млада идеалистка, а аз ще се маскирам възможно най-предпазливо.

Тя излезе от стаята, а той прегледа книжата по случаите, търсейки най-подходящата кандидатка. Патрик Майкъл Дън е бил намерен мъртъв в леглото си в Бристъл на 21 август 1994 година. Бившата му съпруга, Тереза, 44-годишна, е била в местната католическа църква в предполагаемото време на убийството. Дори и следствието в Бристъл нямаше да нарече един свещеник лъжлив свидетел на алиби. Това беше първото убийство. Бордмън се надяваше, че е изминало достатъчно време, за да не бъде тя подозрителна към посещението. Отбеляза си адреса и провери на картата. Можеха да стигнат дотам за по-малко от два часа.

Със здраво пристегнат около преждевременно посивялата си коса шал, Тереза Дън излезе от изповедалнята за трети път тази седмица. Беше едва вторник. Не че имаше ненаситно желание да върши грехове, имаше само един голям грях, който не можеше да си прости. Свещеникът твърдеше, че отдавна е опростена от Господа, но Тереза не споделяше неговата убеденост.

Придърпа тънкия си шлифер около себе си и се смръщи срещу слънчевата светлина на бристълското небе. Не беше се стопляла, откакто чу новините от полицията. Вървеше с наведени очи, страхувайки се някой непознат да не види ужасния грях, който тежеше на душата й. Имаше време да спре в рибарския магазин за малко парче треска, после щеше да тръгне обратно към своето убежище и да се моли да забрави това, което беше извършила. Беше преминавала много пъти по маршрута от църквата през рибарския магазин и после към къщи. От онзи ден нататък го правеше ежедневно, с малки изключения. Последното нещо, което очакваше, беше посетител.

На Фиона Бордмън й беше топло в старомодните дрехи, които бе избрала. Полата от плат с диагонална сплитка и подходящият жакет я правеха да изглежда по-едра и по̀ домошарка, отколкото беше. Тя чу, че собственичката на къщата се приближава, обърна се и видя една дребна слаба жена, чието лице бе почти напълно покрито от простия кафяв шал, да се появява с ключа в ръка.

— Госпожа Дън?

Кротката женица кимна, без да вдига поглед, и мушна ключа в познатата ключалка.

— Не съм дошла да ви продавам нещо, дошла съм да ви помогна.

— Да не сте от бюрото за безработни? Казах ви за чистенето. Аз съм почтена жена, не като някои други наоколо. — Като каза това, тя вдигна очи и огледа съседните къщи. — Не е хубаво за една почтена жена такива като вас, облечени по този начин, да се появяват пред вратата й.

Фиона забеляза, че в гласа й няма нелюбезност. Думите й бяха съвсем обикновени, не изразяваха мнение.

— Не, аз съм от имението Пийгроув.

Ръката на жената моментално се стрелна към шията, където Фиона видя молитвена броеница над острото деколте на блузата. Тереза започна да мънка.

— Всъщност дошла съм само да си поговорим, да видя как се справяте, това е всичко. Няма от какво да се страхувате.

— И тя така казваше.

— Кой и какво казваше?

— Вие знаете, вашата шефка. — Тя се засуети около ключалката и бутна вратата. — Кажете й това, че има по-страшни неща от нейното възмездие. Не съм казала нищо, Господ да ми прости, и няма да кажа, но повече нямам място в тази дяволска работа.

Фиона видя в очите на жената ожесточение.

— Кажете на Даяна, кажете на моята кървава лейди, че проклинам деня, в който се вслушах в нейната омраза.

Дребната жена се стрелна покрай нея с изненадваща мощ и тресна вратата с всичката сила, която се съдържаше в настръхналото й тяло. Фиона помисли да почука на вратата, но здравият разум й каза, че Тереза Дън щеше да остане толкова безответна на почукването й, колкото и на всякакви по-нататъшни въпроси.

Когато се върна при колата, Бордмън я изчака да седне на мястото си.

— По едно време си помислих, че ще ме разкъса на парчета. Добре че не влязох вътре. Бог знае какво щеше да ми сложи в чая. И това при положение че си направеше труд да бъде по-мила, а не тръгнеше директно с електрическата дърворезачка!

Докато караше обратно към Лондон, Бордмън изслуша разказа на жена си.

— В гласа й имаше омраза, сякаш не се страхуваше от нищо, което този свят може да й причини, за да направи живота й още по-злочест, отколкото е в момента.

— Сигурна си, че я нарече „Даяна“ и „моята лейди“?

— Абсолютно. Изстреля го с толкова злоба, сякаш мразеше самата титла.

— Трябва да е някоя важна клечка в тръста — заключи Бордмън. — Ако е титулувана, ще е спомената като дарителка. Бет вече проведе някакво разследване в тази посока. Да се върнем при нея и да видим дали може да подреди парчетата от мозайка.

Той се пресегна и стисна ръката на жена си.

— Бордмън, нали не ме покровителстваш?

— Не, просто съм благодарен.

Колата продължи пътуването си от една отчаяна жена към друга.