Ранкин Дейвис
Право на мълчание (11)

11.

Фъргъс се подкрепи набързо с една бира и паркира караваната си върху двойната жълта улична маркировка през две преки от съда. Колата струваше по-малко от парите, които му бяха нужни, за да я освободи от вечното й тракане. Небето пак се беше изсипало и улицата беше мокра, когато той закрачи тежко по нея. Като завиваше зад ъгъла, провери в портфейла си за опърпаната журналистическа карта, която задигна от един пиян драскач преди година. Никой, най-малко Мидълтън, нямаше да му попречи да е близо до нея, когато тя дава показания. Знаеше, че изложението на правните доводи на двете страни щеше вероятно да заеме цялото сутрешно заседание и ако съдеше по тълпите навън, изглежда, че процесът започваше бурно.

Спря за миг да погледа папараците, които осветяваха със светкавиците на фотоапаратите си зловещата фасада на съда. Те снимаха, без да подбират, всички, които влизаха в сградата. Почувства прилив на гняв, че Бет трябва да бъде център на този карнавал и професионалната му ирония отстъпи пред чувствата му към нея.

Фъргъс се промъкна през тълпата фотографки. Апаратите им висяха като древни амулети от шиите им. Един отегчен гард му препречи пътя. Показа фалшивата карта на безразличния пазител и си запроправя път към претъпкания сектор за журналисти. Изгледа Мидълтън, който седеше с наведена глава на подсъдимата скамейка. Репортерите около него се умълчаха, когато секретарят започна да чете клетвата на съдебните заседатели.

След четирийсет и пет минути обвинението вече наближаваше заключителната част на встъпителното си слово. Фъргъс знаеше, че всеки момент ще повикат Бет да даде показания.

Разказването на историята не беше толкова ужасно, колкото тя се бе опасявала. Бет го бе правила толкова пъти пред приятелите си и в полицията, в някои случаи въпросите бяха еднакво безмилостни. Случката бе оживяла в сънищата й — те бяха най-страшни. Днес реши да облече тъмносиня рокля от „Шанел“ с изчистена кройка. Нея беше обличала на всяка успешно завършила служебна среща през последните три години. Служеше й като талисман срещу злите сили. Но по време на кръстосания разпит не можа да я предпази. Това, за което не бе подготвена, беше ожесточеността. Въпреки мекушавия си вид, адвокатът на Мидълтън впери в нея напрегнат поглед, преди да започне атаката си.

— Кажете ми, госпожице Гембъл — започна той и придърпа тогата плътно към отпуснатото си тяло, — чувствали ли сте някога вина или срам заради тях? — Бет се почувства объркана от мъглявия въпрос.

— Кого имате предвид?

Адвокатът снижи гласа си до тъжен шепот:

— Хората, чийто живот сте разбили заради зрелището пред публиката си. — Когато произнасяше последната дума, той се извърна леко от нея в посока към съдебните заседатели.

Бет почувства гняв — не тя беше обвиняемата.

— Те — започна тя с премерен и спокоен глас, — ако под „тях“ разбирате героите на програмите, разрушават сами живота си с това, което причиняват на други хора. — Спря за малко и пак продължи: — Те нямат нужда от моята помощ.

Адвокатът й се усмихна прекомерно широко.

— Саморазрушението е едно — поясни той. — Публичното унижение — съвсем друго — добави агресивно. В тона му се бе стопила и последната капка здрав разум. — Балансът, съотношението между прегрешението и наказанието, което те получават за него, не може да е несправедливо. Това не ви ли притеснява? — попита адвокатът с неискрен интерес в широко отворените очи, или поне така се стори на Бет.

Тя се изправи в цял ръст.

— Аз правя репортажи, а другите ги тълкуват както намерят за добре.

Адвокатът поклати бавно глава и снижи гласа си до по-внимателен тон:

— Моля, отговорете на въпроса, той е съвсем прост. Това не ви ли притеснява?

Бет сви рамене и веднага съжали. Изглеждаше като незаинтересованост, а това беше последното нещо, което изпитваше по отношение на журналистическата си отговорност.

— Понякога фактите, последствията, могат да не се поддават на контрол. — Опита се да обясни и споменът й я върна в по-мъчителни дни. Тогава последствията бяха ужасяващи. Героят на нейната програма се беше обесил още преди тя да се излъчи. Бет потръпна, когато си припомни почернялото лице и подутия език. Беше така наредил всичко, че тя да го открие. Езикът му сякаш се плезеше на нея. Все още ясно виждаше въжето, стегнато здраво около дебелия врат на измамника. Той бе постигнал своето, програмата никога не се излъчи, но Бет никога не забрави как го бе намерила. Споменът можеше да потъне в паметта й, но никога нямаше да изчезне напълно.

— Да приема ли, че понякога съжалявате за това, което правите?

Тя кимна, щом подпухналият образ на обесената звезда на нейното „шоу“ се върна в целия си ужас — краката на мъртвеца бяха най-много на 10 сантиметра от спасителния под.

— Много съжалявам.

— Какво можете да направите, ако изобщо е възможно, за да изкупите вината си? — Въпросът бе последван от вдигане на едната вежда към мъжете съдебни заседатели.

Това е немислимо, помисли си Бет. Тя веднага насочи вниманието си към съдията, господин Уулмингтън. Съдебните зали бяха придали на лицето му бледност, която Бет бе виждала по лицата на възрастните съдии и преди. Не човек, а същинска мечка гризли, с грамадни ръце и репутация на суров човек. По-скоро фитилът му беше прекалено къс, а не запалителният механизъм — развален. Засега седеше с безизразна физиономия, дори не трепна при неприличното предположение в гласа на адвоката. С леко помръдване на перуката си даде знак на Бет, че трябва да отговаря. Тя се помъчи да запази самообладание.

— Много малко бих могла да направя — отговори тя през здраво стиснати зъби.

— Точно така, госпожице Гембъл, защото в преобладаващото мнозинство от случаите нямате възможност да изкупите вината си. Затова трябва да е наистина радост за сърцето ви, когато се удаде случай — наведе се към нея — да възстановите баланса по ваш си начин.

Как си позволява, помисли си тя и по бледите й страни се разля червенина.

— Разбирам накъде биете, но грешите. — Погледна за кратко разпитващия в очите, докато гласът на съдията, дрезгав от безразличие и злоупотреба с пури, прекъсна разговора им.

— Госпожице Гембъл. — Бет се обърна към изпитото лице на магистрата. — Оставете съдебните заседатели да преценят накъде бие, те затова са тук. — Погледна и двамата и се усмихна. — Това е съд, а не телевизионна програма. — Бет бе поразена от преднамереността на последната забележка, но реши да не й отговаря.

— Благодаря, милорд — каза Стивънсън и почти недоловимо кимна към съдията. — И така, госпожице Гембъл, два различни вида семенна течност са намерени в тялото ви при прегледа, така ли е?

— Знаете, че е така — сопна се тя, раздразнена от тази безцеремонност. — Но ако може да обясня… — Той вдигна ръка и прекъсна отговора й.

— Всичко с времето си, госпожице Гембъл. Вие всъщност доста дълго време не бяхте обяснили и на полицаите, нали?

Намекът в гласа му беше възмутителен, но Бет бе предупредена, че по този въпрос ще бъде атакувана от защитата. Тя сведе поглед към ръцете си, които трепереха от напрежение.

— Беше ми прекалено неудобно. Поне в началото.

Стенографката записа отговора й в шифрограмата, докато той погледна косо към съдебните заседатели и продължи:

— А не ви беше неудобно да осъществите полов контакт с продуцента си на задната седалка на лимузината.

Тя се изчерви отново и го поправи:

— С приятеля си. — Прозвуча по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— Присъстваше ли още някой по време на акта? — Бет се бореше със себе си, за да спре погледа си, който се отклоняваше по посока на втренчената в нея физиономия на Артър Мидълтън. Адвокатът театрално проследи накъде гледат очите й. — Точно така — коментира той.

Бет почувства как адвокатът изпита удоволствие от отговора й, точно както тя си спомни, че изпитваше удоволствие по време на трудно интервю, когато гърлото на жертвата оставаше незащитено и тя можеше да го докопа.

— Вие сте… как да кажа… съвременна жена, импулсивна, човек на мига? — Бет го изчакваше да зададе смислен въпрос. — Вземате решение какво да правите и го реализирате, независимо от последствията. Съгласна ли сте с това кратко описание на вашия характер?

Бет се поколеба, преди да отговори. Усещаше, че нещата й се изплъзват. Трескавото писане от сектора за журналисти моментално спря.

— До известна степен, но не по начина, по който предполагате.

— Но аз все още нищо не съм предположил. — Съдебните заседатели следяха втренчено сцената. Паника започна да обзема Бет. — Не ви ли интересуваше дали шофьорът ще ви види, или няма да ви види как правите секс?

— Не мислех, че може.

— Но той ви е видял. Може би точно това сте искали, може би фактът, че ви гледа, ви е възбуждал? — Бет беше прекалено ужасена от предположението, за да отговори. — Когато господин Мидълтън е разпитан в полицията, той е казал всичко за случката в колата. Казал е истината и сега вие потвърждавате, че разказаното от него се е случило? А? А?

— Да. — Бет почти шепнеше. Съдебните заседатели с любопитство очакваха отговора й. Тя чувстваше леденото излъчване на женските очи от техния сектор.

— И така, вие не казахте на висшия полицейски служител, който разследваше вашето — той спря за един по-дълъг момент — така наречено изнасилване, че вие сте се насладили — езикът му похотливо претъркаляше думите — по-рано на сексуално общуване?

Цялата съдебна зала едновременно затаи дъх. Бет се почувства омърсена и се ядоса на това.

— Тогава не ми изглеждаше важно — отвърна му тя и усети неадекватността на отговора си. След него Стивънсън само поклати глава и това действие беше по-красноречиво от какъвто и да е коментар или следващ въпрос. Съдебните заседатели, засрамени заради нея, отклониха погледите си, а тя в отговор наведе очи.

— Отношенията ви не са били, как да кажа, толкова дружески в ресторанта, колкото са били в колата. На масата вие сте влезли в креслив словесен двубой с вашия проду… о, извинете, вашия приятел, нали така?

— Вижте, двойките винаги се карат.

— Но очевидно не когато се съвкупяват — отвърна той язвително.

Гласът на съдията прекъсна напрегнатия момент:

— Господин Стивънсън, моля, избягвайте да коментирате показанията преди заключителната си пледоария пред съда. — Погледна неодобрително към Бет. — Каквито и да са изкушенията.

Тя почувства безсилен гняв. Ноктите на дясната й ръка се бяха впили в дланта. Трябваше да продължи да се контролира.

— Неразбирателството ви е било такова — продължи адвокатът, — че той, става въпрос за Теди Максуел, е излетял от ресторанта и ви е оставил да се прибирате сама.

— Не, това не е вярно.

— Не е, така ли? — зададе той риторичен въпрос. — Само от добро сърце, в противоречие със строгите нареждания на Теди Максуел, рискувайки прехраната си заради човек, който го е лишил от нея вече веднъж, Артър Мидълтън се е върнал за вас. Трябва да сте му били много благодарна?

Гласът на Бет се втвърди и тя заплашително просъска:

— Не чак толкова благодарна.

Стивънсън се усмихна на отговора й, но в очите му вече нямаше насмешливост.

— Всички знаем за какво става въпрос, нали така? — Лицето му беше сурово като опустошен от буря чукар. — Трябва да сте били ужасена, когато това чудовище — той се извърна и изгледа клиента си, който изглеждаше истински поразен — е разбило вратата и ви е нападнало?

Бет очакваше този въпрос.

— Той не е разбивал вратата ми, но наистина ме нападна — заяви тя твърдо.

— Как тогава — попита Стивънсън, а писалката в ръката му, готова за записване, се зарея над бележника — е влязъл вътре? Два различни екипа от полицаи за оглед на местопрестъплението са преровили апартамента ви с всякакви съвременни научни средства. Как — изправи се в цял ръст, който се видя на враждебно настроената Бет съвсем незначителен — е влязъл той тогава, ако не сте му отворили вие?

— Не знам — отвърна тя, истински объркана от този проблем. — Мислих върху това. Всичко, което мога да предположа, е, че съм оставила чантата си на задната седалка на колата, докато съм била на церемонията по награждаването. Той сигурно я е преровил, намерил е ключа, извадил си е същия и после го е използвал, за да влезе.

Бет гледаше Мидълтън. Беше негов ред да сведе поглед към скута си. Сега тя вече беше сигурна, че точно така е станало.

— Много по-лесно е просто да отворите собствената си пътна врата и да поканите втория за вечерта любовник през нея, не сте ли съгласна, госпожице Гембъл?

— Той не ми е бил любовник!

— Но негова семенна течност е намерена във — наблягам — във вашето тяло.

— Той ме изнасили! — Бет почувства, че губи контрол над нервите си и започва да се обърква.

— И не само негова семенна течност е била във вашето тяло. И половият секрет на мъжа, с когото сте се скарали толкова жестоко, също е бил там. Мъжът — гласът му се извиси в отровна инсинуация, — който ви е намерил. Мъжът, който е бил изпръскан с вашата кръв, когато е пристигнала линейката. Силният и влиятелен мъж, който държи в ръцете си вашата кариера. Той завиждаше на успехите ви, нали?

— Виновно е шампанското, а не Теди. Той обикновено не се държи така.

— Но това не е била обикновена вечер. Знаете, че нападателят ви е използвал в престъплението статуетката от наградата БАФТА. Не е ли вярно, че наградата е в дъното на скарването ви с господин Максуел?

— Не само това, беше…

— По-дълбоко? По-сериозно?

Гласът й отново се превърна в сподавен шепот:

— По-сложно.

— Такива, предполагам, са и фактите по това дело. Не ви отне много време, за да откриете господин Мидълтън на видеозаписа? Направо късмет. Имам документирани свидетелските показания пред обвинението на вашия оператор. Той заявява, че записът с господин Мидълтън е намерен в рамките на пет часа. Забележително, като се има предвид какво е казал още — че сте имали за преглеждане над сто ленти, нали?

Бет само клатеше глава, беше прекалено бясна, за да говори.

— Защото когато двамата сте си говорели, преди сексуалния контакт, той ви е разказал как пътищата ви са се пресекли и при какви обстоятелства. Какво сте му причинили и как е била унищожена кариерата му в банката. Прекалено добре сте знаели къде да търсите, как да се опитате да опазите Теди от собствения му нрав. В края на краищата — кой ще повярва на един таксиметраджия, с такова престъпление в досието като лов на проститутки?

Прокурорката подскочи.

— Да не би вече да е време за заключителните пледоарии и аз да съм проспала останалата част от делото?

Съдията изслуша саркастичната забележка.

— Господин Стивънсън, моля да се опитате да зададете поне един-два въпроса. Това би ускорило напредването на процеса.

— Как биха реагирали журналистическите среди — обърна се той към претъпкания репортерски сектор, — ако някой от тях е обвинен в такова престъпление? Ами те ще го разкъсат на парчета, преди още делото да е влязло в съда. Точно както е правила и вашата програма.

— Не го е извършил Теди! Той не го направи! — Бет посочи обвинително с пръст. Тя видя как жените от Отдела за подпомагане на жертвите кимват одобрително, а Мидълтън поклати недоверчиво глава.

— Мога ли да ви поздравя за това ваше представление, госпожице Гембъл? — коментира лукаво Стивънсън, след като сви презрително устни при нейното избухване. С това я постави в шах за останалата част от неприятното преживяване.

Бет смени тона на отговорите си с мрачна монотонност и както се полага, отвръщаше само с да и не. Всичко дотук я накара да се почувства евтина, без да знае защо. Срамуваше се от нещо, което нито беше извършила, нито имаше вина за него.

Мъчението продължи още известно време. Накрая Стивънсън й се усмихна почти дружелюбно.

— Нямам повече въпроси. — Когато той тръгна към мястото си, Бет се отпусна, но изведнъж той пак се надигна. — Още нещо, госпожице Гембъл, и се надявам да бъдете откровена пред съда в отговора на този въпрос. Спал ли е приятелят ви с вас след онази нощ?

Бет понечи да отговори. Залата все още приличаше на вакуум, пълен със скверност.

— Не, просто…

— Благодаря — прекъснаха я веднага. — Само едно „не“ е достатъчно. — Той се обърна към Мидълтън, кимна му мрачно и седна.

— Имате ли някакви уточняващи въпроси, госпожице Монкрийф?

Прокурорката се поколеба. Максимата „Никога не задавай въпроси, на които не знаеш отговорите“ просветна за миг в мозъка й, но тя продължи нататък:

— Защо не?

Бет преглътна тежко и каза:

— Теди се чувстваше виновен заради това, което се случи.

Звукът от молива на стенографката прозвуча като бръмченето на нашествие скакалци в ушите й.

— Нямам повече въпроси — каза прокурорката.

Чу се гласът на Стивънсън, който прошепна, както се шепне на сцената:

— Много разумно, с последния й причинихте достатъчно вреда.

Бет излизаше от съдебната зала, когато чу квесторът да разпуска съда до следобедното заседание.

Фъргъс се чувстваше безсилен. Чакаше пред съдебната зала и мрачно дърпаше от една смачкана, ръчно свита цигара. Когато Бет се появи, той прочете отчаянието по лицето й. Изгледа зяпачите в коридора на това мерзко обиталище на правната нищета и хвърли на пода фаса, докато тя се приближаваше бавно към него и после тежко отпусна глава на гърдите му.

— Беше ужасно. — Бет преглътна в опит да потисне треперенето в гласа си. Той почувства, че губят битката, когато тя потръпна от допира му. Изглеждаше му прекалено крехка за такива огромни груби ръце.

— Това, което казаха за мен, за Теди… — Трепетът в гласа й изчезна, когато тя взе инициативата в борбата с емоциите си. — Фъргъс, какво да правя сега?

Той й подари най-хубавата си усмивка, тази, която пазеше за най-важните хора в живота си.

— Ние двамата трябва пак да се захванем за работа, момичето ми. — Бет замълча за малко, за да размисли върху неговата добрина. Усмихна се, но не можеше да говори. — Всичко свърши.

Бет се замисли върху последствията от една оправдателна присъда за нейното бъдеще. Преглътна надигащата се от стомаха й жлъчка и каза тихо:

— Само че аз не мисля така.

Отърси се от себичната си презаангажираност и вместо това се сети за баща си. Той я бе учил винаги да бъде честна, беше възпитал в нея непоклатима вярност към тези, които я заслужават, и тя живееше според тези ценности. И още — беше я научил да се бори за правдата, а не просто за изгодното. Тя отново благодари, че болестта му го предпази от възможността да бъде наранен от този процес и жестоките му обвинения. Щеше да направи това, което е добро според неговите разбирания, каквото и да се случеше. Дори и само заради паметта на един човек, който лежеше в капана на разложението в здрача на дните си. Тя изтри последните самосъжалителни сълзи и грейна срещу Фъргъс с най-окуражителната си усмивка.

— Както и да се произнесе съдът, аз знам каква е истината. — Гласът на Бет вече не звучеше като на изплашено момиченце. Беше придобил силата на жена. Като се оглеждаше около съда, тя забеляза кротката съпруга на Мидълтън. Лесно я разпозна от снимките във вестниците. Погледите им се срещнаха за миг, после Агнес наведе очи към земята и заситни надалеч. — Както и ти, Агнес — прошепна тя, — както и ти.

 

 

След по-малко от три часа показанията на Бет бяха написани дума по дума на двойна разредка — като страниците на филмов сценарий — и стояха в ръце с идеално оформени маникюри. Очите, които пробягваха по текста, бяха ясни и сериозни, дълбоко хлътнали в застаряващото лице, което някога е имало безупречна кожа, покриваща деликатно оформени скули. Лъскавата черна коса, осеяна със сиви кичури, бе опъната нагоре от широкото чело и се събираше в пристегната плитка.

Тя хвърли документите на махагоновата масичка и погледна навън към хълмистото поле, което обграждаше къщата. Пейзажът бе осеян с шубраци и разпокъсани петна от култивирана красота. Редиците на храстите съдържаха обещания за тайни зад гъстите клони, но никоя не беше толкова тъмна, колкото онази, която бе запечатала в измъченото си съзнание.

Странстването й бе започнало и както добрият Бог обеща, пътеката се разчистваше с всеки изминат ден. Никой вече не можеше да я спре. Тя бе едновременно впечатлена и учудена, че намери приятел в лицето на Де Хаус, и въпреки че никога не би могла да позволи неговата жажда за знания да прерасне в близост, осъзнаваше колко му е задължена. Сега, когато беше намерила Троянската блудница, проблемът не се състоеше в това как да я заведе до водата, а как да я накара да пие от нея.