Ранкин Дейвис
Право на мълчание (15)

15.

Едва доловима усмивка потрепваше на ъгълчетата на устните й, когато постави телефонната слушалка на мястото й. Независимо че имаше още много жени, на които щеше да продължи да помага, последното отброяване до нейния Голям ден вече наистина бе започнало.

Отиде в дъното на кабинета, коленичи и повдигна ресните на пъстро оцветения китайски килим. Внимателно премести ъгъла на подвижно парче от излъскания до блясък буков паркет и набра комбинацията в цифровото заключване. Хидравличната врата на сейфа се отвори със съскане, тя се протегна и извади една дебела папка. Върна се до шезлонга, подви крака под себе си и седна, стискайки скритото си богатство с доволна усмивка на добре нахранена котка.

Като направиха оправдаването на Артър Мидълтън факт, нейните преследвачи неразумно й бяха предоставили идеалния мъченик за каузата й.

 

 

Пощата продължи да пристига със същата равномерна честота през месеца след оправдаването на Мидълтън. По време на процеса имаше информационна завеса, но това ограничение вече не гарантираше безопасността на Бет. Това не можеше да стори и домът й или поне така изглеждаше. Тя разгледа съдържанието на всекидневната си. Две елегантни канапета разделяха в приемлива пропорция стаята на две части. Едното бе обърнато навътре към мраморната камина. Денят не бе студен, но на Бет й беше постоянно студено, откакто това се случи. По стените нямаше нищо от украшенията на самосъзерцателното изтъкване, типично за шоубизнеса. Вместо това — графики, показващи добър вкус, и една оригинална картина от Шагал говореха за желанието й да бъде независима и дистанцирана от своята кариера. Тя погледна към празната сега спалня, където се бе случило всичко. Да спи в стаята за гости не бе най-доброто решение, но беше по-близо до баща си, ако той имаше нужда от нея, и по-далеч от спомените, които обитаваха спалнята й.

Бет отново съсредоточи вниманието си върху пощата. Тогава почувства физическите последствия от нападението. При резки движения чувстваше прерязване в слабините. Но това беше бял кахър в сравнение със сънищата й. Потрепери и се опита да прогони мисълта за него, за неговата свобода и възможността да го извърши пак. Посланията от „доброжелателите“ я потискаха. Писмата с насърчения, заплахи и клетви, че е белязана завинаги, стигаха от студиото до дома й. Бяха разделени по равно. Много от тях изтъкваха, че моралната нечистотия, с която се занимаваше в работата си, я е довела дотам, а други твърдяха, че е мръсница и е получила каквото заслужава.

Бет реши да отговори на всички. Единственото ограничение беше в количеството, което можеше да поеме за един ден. Теди продължаваше да не се обажда, а присъствието й около студиото бе по-нежелано и от на бясно куче. Оттам настояваха, че една дълга почивка ще й се отрази положително и е „най-доброто за всички засегнати“. Няколко вестника й предлагаха все по-големи суми, за да разкаже историята си. Без съмнение щяха да я накарат и да позира по бельо, ако го направеше. Само Фъргъс остана твърд докрай. Сега той работеше в друг екип, обаждаше й се редовно и я държеше в течение на клюките от телевизията.

— Аз съм, кукло. Тук нещата са по-затегнати и от задника на монахиня. Никой не говори вече за програмата, дори и Теди. Той сега отговаря за едно детско шоу. Жените тук се държат с него, сякаш е херпес на папата отзад. Ще те държа в течение.

В този ден един пакет с надпис „лично“ привлече вниманието й. Беше с големината на стандартен машинописен лист, доста дебел и отвън изглеждаше, че съдържа някакви документи. Тя извади сребърния нож за хартия, „подарък“ от Пакстън ТВ, разряза плика отстрани и извади папката отвътре. Беше много предпазлива. Полицията й бе препоръчала да взема изключителни предохранителни мерки. Те знаеха случаи, в които на капака на плика се залепят остриета, за да порежат нищо неподозиращите пръсти или да наранят ноктите.

Пред нея се разкри съдържанието на папката. Розова съдебна папка, с надпис „Артър Мидълтън“, а под него с удебелени главни букви бе изписана думата „изнасилвач“. Бет отгърна на първата страница. Там имаше една професионална снимка. Беше скорошна, направена с помощта на телефотографски лещи. В резултат се бе получило много добро качество — неяснотите на снимката бяха минимални. Който и да я беше направил, имаше първокласна техника.

Мидълтън излизаше от сексшоп, това се разбираше от неоновата реклама. Бет задиша по-отсечено и в гърдите й се надигна гняв. Спря за малко, за да пийне минерална вода и да помисли, после се съсредоточи върху следващия документ: формуляр за поръчка от датски вносител на садистична порнография. Мидълтън бе поръчал „Удряй и чукай“, „Списъкът на Шиндлер“ (изнасилването и изтребването на евреите) и „Гадното копеле“. Колко подходящо! Датата на поръчката съответстваше с датата на процеса. Малко фотокопие бе прикрепено към бял лист хартия. Като го обърна настрани, тя видя, че това е неговата издадена преди пет години членска карта за киноклуб за възрастни „Нимфа“. Бет знаеше за репутацията му.

Останалата част от документацията беше доста обемна. Тя съдържаше описание на брака на Артър, не брачното му свидетелство, а истинската история за семейния му живот с Агнес Мидълтън. Многобройни документи, писмени клетвени декларации, заявления и молби до съда да я предпазят от поредния побой. Списъкът на телесните повреди беше ужасен. Три пъти счупване на носа, многобройни насинявания на очите и безбройни натъртвания бяха основанията за молбите й. Съдебното решение в края на всяка сърцераздирателна пледоария за помощ завършваше картинката: „Молбата е оттеглена от ищцата“. В пет отделни случая бе събрала почти достатъчно сила, за да сложи край на малтретирането. И всеки път смелостта явно не й е достигала. Като си спомнеше държането на Артър по време на процеса, Бет можеше да разбере защо.

Най-накрая имаше един отделен лист, написан с най-изтънчения почерк. Бет беше сигурна, че е предназначен за нея. Беше китайски папирус, изящен и красив като посланието върху него. А буквите, изписани отгоре, напълно съответстваха на великолепието му. Бет почувства, че това послание е истинската цел на пакета. Беше цитат от Книгата на Езекил, 14:44.

Каквато майката, такава и дъщерята.

Нямаше нищо друго. Никакво обяснение, никакво име, само това изречение. Как е успял някой да получи тази информация? Би могла да е Агнес, но Бет се съмняваше в това. Съдебните документи показваха подчинението, в което я държеше Мидълтън. Присъствието й на процеса потвърждаваше, че нищо не се е променило. Ако не беше тя, тогава кой би могъл да е?

Бет разглежда книжата още известно време. Сами по себе си те нищо не доказваха. Съдебните дела почиваха на публични факти. Членството в порнографския клуб беше уязвимо, но не и незаконно. Поръчката на видеофилмите — също. Библейската препратка беше неразгадаема. Майка й беше починала, когато тя навърши шест години. Не вярваше, че може да се отнася за нея. Тя символизираше нещо, заключи Бет, но какво?

Заглавието на папката показваше, че изпращачът знае истината за нощта на нападението. Ако е така, защо той или тя не се разкриваше? Този ден изтощи Бет. Последните месеци си бяха взели своето. Чувстваше от време на време пристъпите на мигрена да пропълзяват в основата на шията й. Събра книжата в папката и я постави в сейфа на пода.

Апартаментът, в който се бе чувствала толкова уютно, сега й беше чужд. Фъргъс й предложи да се премести, но я възпрепятстваха особените нужди на баща й. Инсталирането на специалното оборудване, от което имаше нужда, за да се справя с ежедневието, без напълно да загуби достойнството си, беше отнело месеци работа. Знаеше, че трябва да стиска зъби заради баща си и да не забелязва потискащия дом, като се зарови в работа. Лутането в дебрите на работата беше нейният начин да преживява дните.

След няколко часа настоятелното звънене на телефона я извади от оскъдното й съсредоточение. Бет отиде до телефонния секретар. След кратко забавяне той автоматично записваше обажданията, като й даваше възможност да се намеси и да прекъсне поредния порой от обиди от поредния „доброжелател“. Тя натисна копчето за прослушване.

— Бет, Теди е. — Гласът му бе натежал от сериозност. — Трябва да се видим. Имаме да свършим някои неща, да поговорим за нещо неотложно. Запазих маса при Марко за осем и половина. Ако не получа отказ, ще очаквам да те видя там. Чао.

В думите му нямаше много топлота. Достатъчно добре го познаваше, за да си направи извода, че не се отнасяше за тях, а само за нея. Обаждането с нищо не облекчи главоболието й. Трябваше ли да отиде? Последния път, когато го видя — малко преди присъдата, предложението му за вечеря я отблъсна. Сега, след мъчително преминалите месеци, смяташе, че е правилно да му каже какво бе означавал за нея фактът, че той не я подкрепи. Освен това тонът му беше зловещ. Тя позна в него деловия му стил. Това означаваше, че става въпрос за телевизионната компания и включваше нейното бъдеще в нея, ако изобщо имаше такова след кървавия инцидент. Знаеше, че ще съжалява, че е отишла, но се чувстваше неспособна да устои на интригата в гласа му. Теди я познаваше добре, но той познаваше онази старата, вятърничава Бет, която умря в нощта, когато Мидълтън оскверни тялото й. Щеше да отиде, но при свои собствени условия. Без сцени, без караници, само една делова среща за кариерата й.

Надяваше се, че ще успее да удържи положението и да избегне още един креслив двубой: последният завърши с изнасилването й.

Погледна часовника си и установи, че има четири часа до срещата, а се нуждаеше и от малко почивка. Придърпа пеньоара си по-плътно и тихо отвори вратата на стаята, в която спеше баща й. Той лежеше, неподвижен и посивял, и дишаше слабо. От месеци беше така. Специалистите казваха, че нищо не може да се направи. Болестта го разяждаше и беше необратима. Не очакваха да изкара много.

Отгърна края на завивката, за да му даде възможност да се разхлади, избърса слюнката от брадата му и отиде към стаята си, за да се опита да поспи.

Нямаше нужда от помощта на будилник, не беше спала, а минутите капеха тежко като водни капки. Като стана, чу Лоти, болногледачката на баща й, да му бъбри с ясното съзнание, че от него не се очаква никакъв разумен отговор.

— Лоти, ще излизам тази вечер. Остави подслушвателната уредба включена. Ако нещо се случи, пейджърът е в мен. — Болногледачката гледаше децата на един френски дипломат почти всяка вечер. Близостта на апартамента му до дома на Бет правеше съчетаването много лесно.

— Добре, Бет. Баща ти и аз току-що обсъждахме правата на жените — извика Лоти. — Винаги ли така е обичал да спори?

Бет се усмихна, защото знаеше, че обсъждането е било монологично.

Душът и гелът на „Шанел“, с който се намаза, облекчиха схващането в шията й. Ако ще я уволняват, поне да ухае неустоимо.

 

 

Дъждът барабанеше настоятелно и чертаеше фигури по покрива на черното такси. Шофьорът правилно беше отгатнал настроението на пътничката си — пътуването премина в мълчание. То завърши пред южняшката фасада на ресторанта. Бет премина бързо през влажния въздух навън и влезе в розовия блясък на фоайето. Модни посетители седяха на честърфийлдските канапета и отдаваха почит на майсторството на главния готвач, въпреки че не бяха вкусили още и хапка от храната му.

— Не че има някакво значение — прошепна си тя.

Когато метрдотелът взе кремавия й шлифер, тя погледна часовника си и с удоволствие забеляза, че е старомодно точна. Бет бе придружена до масата. Метрдотелът се движеше гъвкаво като живак. Извитите му оперетни мустачки помръдваха, като говореше:

— Господин Максуел е вече тук, госпожо.

Тя го видя в гръб. Беше се облегнал напред и превитите му рамене почти докосваха ушите.

— Масата ви, госпожо. — И метрдотелът погледна към втренчения Теди. После изцъка с език на нежеланието му да стане на крака, за да я посрещне и отдалечавайки се, измърмори едно „Добър апетит“, в което неискреността се долавяше по-ясно от значението на думите.

— Е, Теди, направо на въпроса. — Бет смяташе да бъде делова.

Тя го гледаше как извади клечките от безплатната ресторантска кутийка, запали няколко и се загледа в краткото им горене.

— Те ми дадоха детска програма. — Ужасно съжаляваше, но само себе си. Клечките образуваха малка тлееща клада. — Детска програма… на мен, носителя на БАФТА! Жонгльори, пъпчиви певци и водещи. Начало — пет сутринта. Знаят, че не си лягам по-рано от три.

— Всички трябва да се приспособим към това, което се случи — отвърна рязко Бет, чувствайки, че първоначалното й решение да запази спокойствие се изпарява в присъствието на този самовлюбен грубиян.

Той бързо вдигна очи, разтревожен от студенината в гласа й.

— Но аз нямам никаква вина.

Значи това било. Бет пое въздух, преди да заговори:

— А кой има вина, Теди? Защото има само още един вероятен виновник на тази маса. За това ли е всичко, самосъжаляващо се копеле такова? Ти си по-зле и от смахнатите фанатици, които ми пишат. Не можеш да се справиш с това, което се случи, и искаш да обвиниш мен. — Гласът й постепенно се повишаваше.

Теди леко се подсмихна в извинение към останалите посетители.

— Не му е тук мястото — промърмори той.

— Мястото за какво? За прехвърляне на вината? За съобщението за освобождаване? — Тя чу дрезгавия лай на нещастието в гласа си. — Защото ми мина много през главата, Теди. Бяхме близки, не като женени или нещо такова, но някога бяхме партньори — в работата и в леглото.

— Говори по-тихо, по дяволите! — заповяда й той през леко стиснати зъби. — Знаеш ли колко е трудно да се получи маса тук?

Бет погледна бившия си приятел.

— Ти нямаш нужда от маса, Теди, имаш нужда от нов живот. Знаеш ли колко е трудно това да се получи? — Най-накрая сълзите бяха избили. След всичко, което си обеща, след дълбоките въздишки на задната седалка на черното такси тя се бе смачкала, след като той се държа точно както бе очаквала. Бет беше бясна на себе си, че се оказа такава лесна плячка. Имаше нужда да е някъде другаде, далеч от него. Беше глупачка, че дойде, и истинска сантиментална глупачка, че се разплака. Като стана, салфетката й падна на пода. Теди се опита да я хване във въздуха, но успя само да бутне една чаша върху порцелановата чиния, където тя се счупи с трясък във внезапно настаналата тишина в ресторанта. Тя бързо се обърна и се отдалечи.

Неодобрителните погледи на останалите посетители я изпратиха до дамската тоалетна. Вътре в нея тежкият венециански мрамор беше в съзвучие с останалата голяма суета. Но това, което Бет видя, по никакъв начин не усили нейната собствена суета. Тя отвори с рязко движение чантата си и разбра, че е забравила пакета с книжните кърпички. Посегна към купа памучни кърпи, струпани до мивката.

— Те са прекалено груби за твоята кожа — промърмори мек глас с акцент от околността на Лондон. Към нея се протегна една копринена носна кърпичка. Тя я взе и попи очите си. Като изчисти размазаната очна спирала, зрението й започна да се прояснява. В огледалото се отразяваше една жена, която се усмихваше срамежливо. Руса коса и сини очи завършваха фигурата й, която имаше подобни на Бет пропорции, а и вкусът им на обличане също изглеждаше еднакъв. Въпреки че гласът на жената звучеше спокойно, неволните поклащания на тялото, докато говореше, издаваха неловкостта на ситуацията. Тази непозната беше плашлива почти като необязден жребец.

— Много мило от ваша страна. Толкова е неловко да се караш пред хора.

— Някои неща трябва да се вършат пред очите на обществото. Това е единственият начин — отвърна жената на извинението на Бет. — Не искам да се натрапвам, но мога ли да направя нещо за вас? — попита тя.

— Не, с това трябва да се справя сама. — Бет погледна изцапаната кърпичка. — Вижте какво направих. Нека да я изчистя…

Жената поклати глава и отвори вратата, за да си тръгне.

— С нищо не трябва да се справяш сама, Бет. — Вратата се затвори заедно със споменаването на името й.

Разтревожена, Бет набързо оправи грима си и се върна в залата. Може би я беше разпознала от телевизията или от вестника, но в гласа й имаше нещо доверително, близост. Осъзна, че и на нея жената й изглеждаше позната, но не можеше да направи връзката. Теди не беше помръднал, въпреки публичното унижение. Тя се върна на мястото си и потърси жената из залата. Имаше няколко вечерящи двойки и група бизнесмени, които гледаха в тяхната посока, но от русата жена нямаше и следа.

Теди беше бесен. Той наведе брадясалото си лице към нея. Това имаше за цел да внесе нотка на интимност, но не успя.

— Ефектно напускане, Бетани. Трябва да те предупредя, че скоро може да напуснеш за по-дълго от сега.

Чертите по лицето й се изопнаха.

— Теди, ако имаш предвид нас двамата…

Той се намеси, вече по-спокоен. Господи, нима смяташе да изпада в откровения след всичко това?

— Не съм дошъл тук да говоря за нас двамата. Дойдох да те предупредя за бъдещето ти в компанията. Предизвикала си загуба на доверие у инвеститорите. Ръководството е изнервено и договорът ти се преразглежда. Днес разбрах, че са го изпратили за правна консултация, за да видят дали скорошните ти проблеми са влезли в противоречие с някои от клаузите за професионална етика. Аз не мисля така, нито пък те и затова са го изпратили на адвокатите си. Не можеш да си позволиш още една грешка. А сега — да поръчваме!

Подаде й менюто. Като го оставяше на масата, забеляза, че през цялото време беше стискала кърпичката. Бет отвори пъргаво чантата си. Погледът й бе привлечен от бял лист хартия вътре. Не беше там, когато ровеше за хартиените салфетки. Теди беше скрит зад менюто си и мрачно обмисляше перспективата за живот, прекаран в разправии с дребни рошави животинчета и малки противни дечица. Бет измъкна бележката от мястото й и я изглади върху вътрешната част на менюто си.

Прекършената тръстика Той няма да досчупи и горящия лен няма да напои.

Исая, 42:3

Отдолу бяха написани името на клуб по стрелба и часът 10 и 30 сутринта. Тя познаваше почерка от папката с надпис ИЗНАСИЛВАЧ, но не и автора или поне не още. Утре, в клуба по стрелба, може да намери разрешението.