Ранкин Дейвис
Право на мълчание (42)

42.

— Исусе Христе! — промърмори Фъргъс за седми път от задната седалка на колата на Бордмън.

Бет от двайсет минути бе потънала в чупливото мълчание на своето откритие. Инспекторът караше и от време на време поклащаше глава, напълно невярващ.

— Спри колата! — каза внезапно тя.

— Защо? Трябва да стигнем до Молину — отговори настоятелно Бордмън.

— Спри колата! — повтори Бет. — Трябва ми малко време.

— Нямаме никакво време. Имай ми доверие, ще оправим всичко. Държиш в ръцете си точните карти. Сега Молину ще трябва да пропусне раздаването.

— Не, не съм готова да ги изиграя. Дай ми двайсет и четири часа.

— Какво те прихвана? Това не ти е някаква шибана репетиция — това е истинският живот — извика Фъргъс от задната седалка. — Получихме каквото искахме, да приключваме с това.

— Точно за това става въпрос. Всичко, което имаме, е условно.

— И какво от това! Трябва да е достатъчно, за да накара Молину да премисли. Освен това неговата заповед е още в теб. Ако не друго, тя ще го накара да погледне сериозно.

— Използвай главата си, Фъргъс. Там е работата, че дори и с Бордмън до нас, той пак може да откаже да ни изслуша. Спомни си, че ти си този, който ми повтаряше да не забравям, че съм избягала. Така че какво струва моята дума срещу тази на някой като Даяна? И това, ако предположим, че той веднага се втурне да я арестува по обвинение в заговор за убийство.

— Ти какво предлагаш? — попита Бордмън, докато спираше колата в една странична уличка.

— Това, което казах — дайте ми двайсет и четири часа.

— Какво ще правиш?

— Трябва да разбера какво е имала предвид, когато каза, че трябва да изпълни последната воля на сестра си.

— Защо?

— Защото това е единственото, което има значение за нея, не виждате ли? Досега беше достатъчно хитра, за да избегне да я заловят. Какво ви кара да мислите, че сега ще спре? Трябва да разбера какво се съдържа в последната дума.

— И как си мислиш, че ще се добереш до нея? — попита Фъргъс.

— Не бих искал да развалям забавлението ти, Бет, но не мога да ти позволя да го направиш. Освен това няма никакъв шанс някой роднина на жената на Палмър-Дент да разговаря с теб — заключи Бордмън.

— Може би не с мен, но си мисля, че има голяма вероятност да говорят с племенницата на покойната.

— Не говориш сериозно! Подозирах, че си малко неуравновесена, но не и съвсем откачена!

— Само ме изслушай, Бордмън.

— Не държа.

— Е, добре тогава, недей, но аз слизам тук и не мисля, че изобщо си в състояние да ме спреш! — отвърна Бет. В гласа й имаше заплаха.

Бордмън я погледна и се почувства като в небрано лозе. Независимо от съучастието му във всичко, което се случи, не можеше да се избяга от факта, че той бе затънал колкото и Молину. Те се гледаха, без да мигат, в очите, докато той се усмихна — по-скоро на куража на тази красива смела жена, отколкото на абсурдно невъзможната ситуация, в която бе поставен.

— Добре, Бет, двайсет и четири часа. Ако дотогава не се върнеш в къщата, в която се криете, сам ще говоря с Молину, а съм сигурен, че не би искала да пропуснеш това. Сега изчезвай от очите ми. И внимавай.

Бет се взря в него за един дълъг миг, преди да се наведе и нежно да го целуне по бузата. Бордмън се изчерви, после порови в джоба на сакото си и извади портфейла. Измъкна една банкова карта и й я подаде.

— Ето, ще имаш нужда от някакви пари. Изтегли ги с нея — каза той срамежливо.

Бет му се усмихна широко: думите бяха излишни. Тя се обърна към Фъргъс, който вдигна вежди, но усети тръпката на вълнението да пропълзява по вените му.

— Тогава да се връщаме на работа, маестро?

— Така излиза, но първо да напазаруваме. — Бет се усмихна и почувства пак адреналинът да нахлува в жилите й. Те отвориха вратите на колата и стъпиха на асфалта. Бет спря и се наведе обратно към колата.

— Какъв е номерът на картата, Бордмън?

— 9999, друго? — отвърна той и подпали мотора на даймлера.

 

 

Фъргъс нямаше много време за увлечения по други жени, откакто Бет се втурна в живота му. Така че не без опасения стоеше на телефона по молба на Бет и чакаше да чуе глазгоуския носов говор на Мелани Бренан. Това, което някога беше любов, после се превърна в навик, а сега определено беше омраза.

— Какво искаш, ирландско терористично копеле такова?

— Хей, и на мен ми е приятно да те чуя пак, Мелани.

— Я си го начукай, Фин!

— Каква изисканост, какъв чар!

— Какво има? Заключиха ти хубавото момиченце и сега няма с кого да си играеш?

— Да, нещо такова, Мелани, просто си помислих, че и ти може да си малко самотна.

— Пак си помисли. Ако е само приятелско обаждане…

— О, успокой топката, момичето ми, имам нужда от услуга. — Фъргъс кръстоса пръстите си и отдалечи слушалката на една ръка разстояние.

— … свиня… ирландски… пияница…

Фъргъс сбърчи лице и от време на време връщаше слушалката обратно до ухото си. Предполагаше, че вече целият новинарски отдел слуша обидната тирада. Той рискува:

— Виж, не е моя грижа, но ако Теди Максуел се случи да разбере, че поставяш личния си живот пред работата, на мен нищо няма да ми стане. — Той зачака като някой комарджия в Лас Вегас, който иска заровете да спрат да се търкалят.

— Глупости.

— Никак не са глупости, Мелани.

— Добре, какво искаш?

— Ето това е, моето момиче. Дай ми каквото имаш за лейди Палмър-Дент… покойната — добави той, но нямаше нужда.

— Защо?

— Защото Максуел е замислил нова серия за съпругите на изтъкнати политици. Мислехме си, че е най-добре да започнем с нея. — Пак хвърли зара.

— Звучи ми тъпо, но ще ти изпратя нещо по-късно.

Фъргъс знаеше, че няма да го намери, но тя очевидно вече бе влязла в компютър, затова продължи нататък:

— Между другото, кога е починала?

— На 19 септември миналата година, след кратко боледуване. Не е била виждана на публично място от няколко години преди това.

— Така ли? — Фъргъс подсвирна, тъй като знаеше, че „кратко боледуване“ е евфемизмът на аристократите за умствено разстройство или самоубийство. Едно почукване на вратата на хотелската стая прекъсна мислите му. — Трябва да вървя, сладурче. Благодаря. Ще се погрижа Максуел да разбере колко си била полезна. До скоро.

— Не и ако зависи от мен, Фин!

Фъргъс отиде до вратата след второто нетърпеливо почукване и се опули пред гледката на прага. Там стоеше Бет с коса, черна като орхидеите на Даяна, а в ръцете си държеше сякаш всички пътни чанти на света.

— Не стой така, скъпи — въздъхна тя с най-сладкия глас, който беше чувал на сцената или в живота.

Издърпа я бързо в стаята.

— По дяволите! — възкликна той, докато тя изсипваше съдържанието на чантите на леглото.

— Не си ли чувал за декори?

— Бордмън няма да е доволен — каза Фъргъс и побутна бурканчето със сценичен грим.

Бет го издърпа от него и тръгна към банята.

— Едно такси ще дойде след половин час. Ще ми събереш багажа, нали?

— Къде ще ходиш?

— С малко късмет — надвика тя климатичната инсталация — в Камарата на лордовете.

 

 

Фъргъс чакаше в таксито, като само от време на време въздишаше вместо да отговаря на дрънкането на шофьора за всичко — от ролята на политиците до навиците в пиенето на много депутати, които били седели „на същото място, на което си и ти, приятел“.

Бяха изминали час и половина, откакто тръгнаха от хотела в Бейсуотър, и почти седем часа, откакто Бордмън бе изчезнал в лондонското улично движение. Фъргъс започна за първи път да губи вяра, докато не видя Бет да излиза от главния вход. Вратата й беше широко отворена от портиера в зелена ливрея, който свали шапка, когато тя сърдечно махна с ръка.

— Да паля ли, приятел? Май че твоята госпожа се връща — попита таксиметровият шофьор.

— Да — отвърна Фъргъс и се усмихна учудено, когато Бет се вмъкна тромаво в колата. Тясната и много къса пола попречи на движенията й.

— Е? — попита той очаквателно.

— „Баркли, Баркли, Лайтфут и Смедли“, моля. На „Чансъри Лейн“ — заяви Бет. Новият й глас започваше да дразни Фъргъс.

 

 

Трийсет минути по-късно Фъргъс разтвори пръстите си, които бяха изтръпнали от дългото стоене свити в юмрук.

Бет седеше срещу него, пийваше кафе и дъвчеше дебел резен шоколадов пай с орехи, обилно полят със сметана. Отдавна не я бе виждал толкова оживена. Под влияние на младата жена и неговото сърце скоро заби в ритъм с нейното.

— Засега добре — каза тя и доволно примлясна с червените си устни, които рязко контрастираха на потъмнялата й кожа и черната коса. На Фъргъс вече не му правеше впечатление дали е руса, кестенява, с черна коса или брюнетка. Той нежно се пресегна да избърше едно петно от сметана на горната й устна.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Тя му се усмихна.

— Никога преди не съм те чувала да говориш така, Фъргъс.

— Никога преди не съм попадал в такова положение. Ти какво очакваш?

— Знам, но вече сме близо, чувствам го.

— Да, аз също, само че винаги съм притежавал странния усет да знам кога да подам топката, Бет. На това тук отдавна му мина времето. — Той разпери пръсти.

— Но този път няма кой да я поеме, Фъргъс, не виждаш ли? Става въпрос за моя живот и трябва да отида докрай. Със или без теб — добави тя и го изгледа, но веднага й се прииска да не беше го правила. — Извинявай — каза по-меко.

— Няма нищо. Нямам претенции, че знам как се чувстваш, но главата ми вече се пръска.

— Ами събери си ума и ми помогни да измисля какво да кажа, като вляза. — Тя стрелна очи към голямата черна врата от другата страна на улицата — входът към кантората на адвокатите на семейство Чалмолей.

Бет беше решила, че ако може да разбере кой е движил правните дела на семейство Чалмолей, напълно е възможно същите хора да са продължили да работят за лейди Палмър-Дент.

— Не те разбирам — каза Фъргъс.

— Тя по рождение е богата жена, Фъргъс. Нейните семейни пари едва ли са оставени в ръцете на Палмър-Дент.

— И ти предполагаш, че тези адвокати се занимават с изпълнението на завещанието й?

— Сега трябва да побързаш.

— Добре, но да се опитваш да ги убедиш, че ти си осиновената дъщеря на Даяна, е малко пресилено. Искам да кажа, че ти не знаеш нищо за нея. Те може вече да са се срещали с нея. Прекалено рисковано е, Бет.

— Мислиш ли, че е вероятно? Мег Шелдън ми каза, че Даяна и сестра й не са си говорили с години. Ако разривът е бил толкова дълбок, не мисля, че през последните двайсет години някой от тези там е зървал изобщо Даяна, а какво остава за нейната южноамериканска дъщеря.

Фъргъс трябваше да признае, че това изглежда съвсем логично, особено в светлината на високомерието на Даяна от завръщането й насам.

— Сигурна ли си, че това са адвокатите?

— Искрено се надявам да е така, защото вдигнах скандал в централния офис на Камарата на лордовете.

— О, не! Кажи ми, че не е вярно, Бет?

— Страхувам се, че е вярно. Казах им, че лорд Чалмолей не е проявил почтеността да отговори на писмата ми относно нашата скорошна автомобилна катастрофа и че съм дошла лично да получа компенсацията си. Те не искаха да ги държат отговорни, че поставят в неудобно положение Негово Благородие и накрая се споразумяхме да получа името на семейните адвокати, с които без съмнение бих могла да стигна до някакво приемливо решение.

— Господи, не си загубила способността да се будалкаш, Бет.

— Веднъж станеш ли звезда, оставаш си такава! — каза тя скромно.

 

 

Бет прекоси фоайето на кантората на „Баркли, Баркли, Лайтфут и Смедли“. В приемната седяха няколко млади мъже, облечени в различни нюанси на синьото, които придаваха на цялото пространство някакво мастилено усещане. Всички без изключение се вторачиха в наперената походка на Бет, докато тя се приближаваше до администраторката, която услужливо й се усмихна. Според табелката на ревера й казваше се Сара Пийкок.

— Добър ден, госпожо. Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Наистина се надявам да можете — отвърна Бет на много правилен английски със загатната латиноамериканска тайнственост в съответствие с външния й вид. — Идвам, без да имам уговорка. — Чувстваше, че краката й като две клечки кибрит са готови да се счупят.

— Ами ако бихте могли да ми кажете в най-общи линии какъв съвет ще искате, може би ще успея да ви уредя помощта на някой от адвокатите, но се боя, че те всички са много заети.

— Много мило от ваша страна, но виждате ли, не съм сигурна, че някой би могъл да ми помогне. Аз съм Ийв Чалмолей, дъщерята на лейди Даяна. Доста е деликатно. Знам, че вашата фирма представя чичо ми, лорд Чалмолей…

— О, приемете извиненията ми, милейди — прекъсна я Сара. — Сигурна съм, че господин Смедли ще се ужаси, ако не сме го информирали, че сте ни посетили. Той от партньорите се грижи за семейните дела — продължи тя с почти затворнически шепот.

Бет се опита да скрие изненадата си, въпреки че устата й беше пресъхнала и сметаната, която бе погълнала в кафенето, вече се бунтуваше в стомаха й.

Сега нямаше връщане назад. Сара вече говореше по телефона със секретарката на Смедли и след няколко минути Бет беше настанена на удобен зелен кожен диван в ъгловия кабинет на Смедли, откъдето се откриваше прекрасна гледка към градините на „Линкълнс Ин“.

Смедли беше адвокат от старата школа, с буйна чисто бяла коса, обграждаща най-лъскавото теме, което Бет бе виждала някога. Докато я разглеждаше, седнал на дивана толкова небрежно, колкото позволяваше приличието, той бавно и целенасочено разбъркваше чая си.

— Да подредим нещата. Това е необичайно. Знаех, разбира се, че Даяна е осиновила момиченце, докато е била на мисионерска работа, но заради начина, по който се развиха нещата, не съм и сънувал, че някога то ще седи в кантората ми и ако ми позволите — ще я прави доста по-приятно място.

— Благодаря ви, господин Смедли. Виждате ли, тъй като майка ми се върна в Англия, а аз останах в мисията, бях в пълно неведение за останалата част от семейството. Майка ми никога не е говорила за него. Сега тя страда и аз не знам към кого да се обърна.

— Да, истинска трагедия. Аз, разбира се, не съм нито чувал, нито виждал майка ви от много, много години.

— След като — е, предполагам, че трябва да я нарека покойната ми леля — почина, изглежда, че майка ми трябва да се бори с все по-големи трудности. През тази година е посетила мисията само веднъж и не беше в състояние да се върне сама, толкова е объркана.

— Тя в състояние на compos menti ли е?

— Какво?

— В състояние ли е да контролира всичките си умствени способности?

— О, не, точно обратното, и това е причината да дойда да търся вашия съвет. Напоследък много настоява, че трябва да влезе в ролята на, как го наричате вие, изпъл…

— … нителка, драга. Изпълнителка. Но се страхувам, че бедната ви майка може би страда повече, отколкото предполагате. Виждате ли, завещанието на покойната ви леля вече е изпълнено. Всъщност аз бях един от изпълнителите.

— О! — възкликна Бет с искрена изненада. — Тогава съм ви загубила времето.

— Лейди Даяна беше, разбира се, много изненадващо спомената като наследница.

Мисълта на Бет се втурна назад, окрилена от надежда.

— Така ли?

— Да. Доста любопитно наследство, състоящо се от ключ, който, изглежда, е за стария замък Клийтсуърт Хол, семейната резиденция. Но тъй като цялото имение премина в ръцете на сегашния лорд Чалмолей, вашия чичо, нямаше начин собствеността да е завещана от вашата леля. Освен това тя стои празна от много години. Сякаш си спомням, че в младостта си момичетата прекарваха там много часове в игри. Когато ключът беше предаден, ние всички предположихме, че това е някакво последно послание. Всъщност аз лично го изпратих на майка ви в имението Пийгроув. Надявам се, че го е получила, каквото и да е значел.

— Никога не ми е споменавала.

— Боя се, че тук не мога да ви помогна. Тя със сигурност е посетила замъка, защото управителят на Клийтсуърт й е помогнал да изнесе някои стари кашони с вещи преди около година, но не мисля, че те са имали някаква стойност.

— Чудя се — каза Бет, загледана в красивите градини навън. — Чудя се…