Ранкин Дейвис
Право на мълчание (32)

32.

Бет потъна в анонимността на хотела, който беше избрала. Обитателите на „Ърлс Корт“ постоянно се сменяха: млади новозеландци и австралийци, които работеха по баровете и хотелите, за да финансират следващата част от задължителната обиколка на Европа. Бяха дружелюбни, без да се натрапват. Бет се държеше настрана.

Беше тук от седмица, а не беше никак напреднала. Чантата на Маделин се оказа истинско бюро за намерени вещи — вътре имаше пари, бижута и кредитни карти. Първите две щяха да свършат работа, но използването на кредитните карти беше прекалено опасно, освен в краен случай. Мади й бе написала номера на личната си сметка, но Бет знаеше, че използването на това улеснение трябва да бъде далеч от местата, където те биха могли да започнат да търсят Мади.

Първата й задача беше да се отбие в аптеката за боя за коса и очила без диоптри. След като се настани в хотела, тя подстрига косата си и нанесе отгоре къната. Пластмасова шапка за баня скри великолепието на новия цвят по-дълго, отколкото трябваше. Когато я махна, приличаше на проститутка, но беше доволна от резултата. Очилата прибавиха чара на късогледството. Накрая не можа да се познае сама. Не приличаше и на Мади. Ако смяташе да посети апартамента на Мади, не трябваше нито да бъде сбъркана с нея, нито да бъде разпозната като самата себе си.

Мади трябва да беше изтеглила всичките си налични спестявания. Какво ли щеше да си помисли сержантът на участъка, ако беше погледнал в куфарчето на „адвокатката“ и беше видял 5000 лири в брой? Авоарите на Бет бяха недостъпни. Те се намираха в ръцете на полицията, заключени с девет ключа.

Телевизорът в хотела показа картина от преместването й в затвора. Тя пак беше в центъра на новините. Имаше хора от всички медии в западния свят. По време на преместването Мади носеше едно от разпространените анонимни палта, с което бе покрила раменете и лицето си. Репортерите се трупаха като мухи на мед около завардената зона и протягаха високо ръце, за да си осигурят „картината“. Вестниците бяха пълни с догадки. Лагерите се разграничаваха ясно. Те се разделяха между една жена, която я осъждаше, но оправдаваше това, което е „направила“, и всички останали, които заявяваха, че в едно хуманно общество няма място за саморазправа. До момента никой не бе поставил под съмнение виновността й. Бет имаше време преди процеса да ги накара да го направят.

След един-два дни изчакване тя посети библиотеката „Грейс Ин“. Това беше една от четирите, в които трябваше да членуват бъдещите юристи, за да учат за изпитите за правоспособност и след това да практикуват като адвокати. В нея се съдържаше огромно богатство от знание. Беше жизненонеобходимо да налучка скоростта, която да следва. Само тогава можеше да планира правилно разследванията си.

Библиотеката беше великолепен център на познанието. В нея имаше от всички раси и религии по света. Както много други, Бет разполагаше с повърхностни познания по право, но за да получи отговора, от който имаше нужда, й трябваше по-подробно изучаване. Интелигентната библиотекарка негърка беше пълен контраст на колежката си, на която беше налетяла в мрачния Блекхийт. Бет си бе съставила списък с въпроси. Жената й осигури книгите, които щяха да дадат отговорите. Дебели томове с информационни указатели я водеха през консервативния архаичен език на юридическия спор.

Бет пое с благодарност тежките книги. Изкачи се по стълбите към горната галерия, където имаше малка незаета маса. Погледна през прозореца надолу към площада „Грейс Ин“. Млади и по-зрели студенти се разхождаха пред погледа й. Би могла да използва и тяхната помощ. Бет отвори първия том, озаглавен „Наказателен процес“. Обърна на главата за предварително производство. Мади щеше да мине първо през него.

То решаваше дали е спазена процедурата, за да предадат обвиняемия пред Кралския съд за съдебен процес. Процес за убийство можеше да се разглежда само от Кралския съд. Излизаше, че има два начина, по които можеха да се развият събитията. Или да се приеме, че има достатъчно данни и законен повод, или след юридическа консултация доказателствата да се оборят като негодни според изискванията на закона. Бет се надяваше, че Мади няма да каже нищо, което да доведе до оборване на доказателствата, нито пък ще се съгласи да се яви в съда. Знаеше, че обвиняемият не може да бъде принуден да седне на подсъдимата скамейка. Веднъж беше отразявала процес, в който обвиняемият отказа да се яви в съда, и беше поразена, че съдията е безсилен да разпореди това. Тази информация бе пусната в употреба по време на дългия й телефонен разговор с Мади. След още малко четене Бет откри, че съдът може да я осъди в нейно отсъствие, ако имаше достатъчно доказателства и тя бе съгласна с тяхната достоверност.

Следващата й задача беше да разбере какъв е срокът от такова съдебно разпореждане до неговото влизане в сила. Ето какво било. Имаше минимален срок от един месец от решението до изпълнението му. Това се правеше, за да се даде време на защитата да получи от обвиняемия разяснения по доказателствата. Тя обаче прочете, че този период може да се съкрати от защитата, ако тя се откаже от правото върху него. Бет не искаше да я държи в очакване нито ден повече, отколкото беше необходимо.

Правото на мълчание беше под заплаха от доста време. Дори и тези, за които се знаеше, че му даваха предимство пред всички други права, бяха разколебани и се изкушаваха да приемат различно отношение. Във всички юридически списания имаше аргументи за и против. Изглежда, че доказването на вината, което преди се е считало за задължение на обвинението, в момента, ако липсваше предупреждение от защитата, се наричаше „процес от засада“. На Бет не й изглеждаше правилно, не би могло да бъде. Но засега правото все още бе в сила.

Накрая тя проучи проблема с отсъствието от съда по време на процеса. Той беше жизненоважен. Ако Мади бъде принудена да влезе в съдебната зала, всеки журналист би разбрал, че не е Бет. Нейните собствени смътни спомени се нуждаеха от подкрепата на прецедент. Бяха документирани много процеси, състояли се в отсъствието на обвиняемия. Някои бяха отсъствали от разглеждането, когато са виждали, че нещата не се развиват в тяхна полза. Други просто бяха отказали изобщо да се появят. Съветът й към Мади се оказа правилен. Бет почувства нещо повече от облекчение. Извади си копия от информацията, която й трябваше.

Канеше се да си тръгне през главния портал на библиотеката, когато го видя. Графитеносивият, добре скроен костюм добре прилепваше по стройното му тяло. Стивънсън беше с вратовръзка и две бели ивици на яката, характерни за адвокатите, и заедно с един колега отиваше да обядва в ресторанта на съда. По време на нейния кръстосан разпит той беше изключителен. Всъщност тя вярваше, че благодарение на него съдебните заседатели оправдаха Мидълтън. Точно той беше човекът, който трябваше да я защитава. В края на краищата за адвокатите нямаше морални задръжки в съда, те просто изпълняваха задълженията си. А Стивънсън беше изпълнил своето с апломб. Сега щеше да работи за нея. Тя си представяше изумлението му: да му падне в ръцете най-прочутият случай за убийство на десетилетието. Клиентът, когото беше представлявал, е застрелян от жената, която беше победил. Нямаше да може да откаже. Също така нямаше да може да посети клиентката си. Това щеше да е идеалният урок. Освен това, ако станеше още по-лошо и тя нямаше доказателства за невинността си, Стивънсън беше най-подходящия адвокат, когото можеше да има подръка.

Бет трябваше да намери къщата. Къщата, в която беше разговаряла с Орхидеената жена, беше ключът към загадката. Орхидеената жена е същината на процеса. Но как? Бет беше със завързани очи. Шосетата и променящите се звуци по тях й бяха подсказали малко за местонахождението. Промяната от гладък макадам към неравен селски път можеше да стане във всяка една посока след напускането на дома й. Тя мислено се пренесе в пикапа при Мади.

После й се прииска да се ритне. Как можа да бъде толкова глупава? Те искаха да убият Мади, защото тя знаеше местонахождението. Защо Бет не я беше попитала? А сега сигурно вече е в самостоятелна килия. Беше невъзможно да установи отново контакт. Беше се престарала.

Трябваше да намери къщата. Ако го направеше, можеше да си възвърне документа. Без него нямаше никакво оръжие, с което да води битката. Но как? Бет седеше в люлеещия се стол до хотелския си прозорец и възстановяваше пътуването си с пикапа за химическо чистене. Беше сигурна, че са пътували на юг по протежението на Темза. В паметта й изникна споменът за приглушения равен глас на екскурзовод, който посочваше забележителностите на пътуващите по реката туристи.

По нейна преценка пътуването беше продължило почти час. Първата половина беше изпълнена с типичните резки поврати през натовареното движение на столицата, втората — с равно придвижване през провинцията. Бет преценяваше, че средната скорост на пикапа е била 30 мили в час. Това правеше радиус на пътуване между 25 и 30 мили.

Тя поклати глава. Територията беше голяма. Дори и да можеше да направи такова огромно претърсване, тя не знаеше какво търси. Беше почти 11 вечерта. Включи радиото на Би Би Си, за да свери часовника си и зачака пиковете за точно време. Те дойдоха след 40 секунди. Бет беше доволна, че подаръкът за 21-ия й рожден ден на китката вървеше точно.

Точното време, това беше… Не точното, а неточното. Бет си спомни неправилното отброяване на църковната камбана, когато слезе от багажника на пикапа за химическо чистене. Звуците от църквата се чуваха в къщата, може би беше на не повече от миля разстояние. Ако можеше да познае църквата, претърсването на околността край нея би я довело до къщата и до Орхидеената жена. Колко църкви имаха часовникови кули? И по-същественото — колко имаха часовници, изостанали с един час?

Нуждаеше се от някои неща, за да продължи разследването си. Бет изключи радиото и потупа джобовете си за ключовете от стаята. Беше намислила нещо ново.

Фъргъс помириса изпаренията от захранваната с бензин отоплителна система. Беше уморен. Ръката още го болеше. Един от неговите сънародници беше уредил да му бият инжекция против тетанус. За тях беше просто, не като тежките ранявания, на които бяха свикнали. На това място не се задаваха въпроси. Ако някой питаше защо, тогава беше външен човек, а ако беше външен човек, никой не му се доверяваше.

Стаята му беше до котела в избата. Сънят, за който копнееше тялото му, се осигуряваше от прост нар, който можеше да бъде сгънат и скрит моментално. Лежеше на него от два дни. Щяха да го оставят да лежи, докато не се оправеше.

Когато се събуди от дългия си сън, барманът Били го очакваше с една купа топла супа.

— С нас ли си, Фърг? Сложи това в корема си. — Той пъхна топлата купа в потящите се ръце на Фъргъс.

— Знаеш, че го мразя. Нямаш ли лазаня?

Барманът се закикоти.

— Този живот в телевизията ще те направи истински лигльо. Пийни си, после ще ударим по едно мъжко питие на бара. — Приведената му фигура тръгна нагоре по стълбището, което се тресеше повече от него тази сутрин. — И се изкъпи. Миришеш на умряло куче.

Фъргъс се подуши. Старецът беше прав. Нищо чудно че другите пътници във влака от онова ужасно място бяха отворили прозореца и се бяха извърнали далеч от него.

Имаше късмет с кондуктора. Самият той беше ирландец и с намигване подкани Фъргъс да излезе, после го заведе в своето купе да пийнат по една бира и да си поприказват. Прекараха пътуването в разговор за хубавите барове и жени от изстрадалата им родина. Той преведе младия мъж през намръщените пътници, които пътуваха към работните си места, самодоволни и чисти, и му даде петачка.

— Почерпи се с два-три скоча за сметка на Британските железници.

Фъргъс даде парите в метрото, защото знаеше, че всеки таксиметров шофьор щеше да го изхвърли с ритник в задника. Не се осмели да се прибере вкъщи. Дори не се предполагаше, че трябва да е в страната. Сега паспортът на брат му беше в ръцете им. Той телефонира вкъщи и го посъветва да съобщи в полицията, че е откраднат — постоянно се случваха подобни неща. И оттогава спеше.

Чудеше се дали Бет успява да се справи в затвора. Беше свикнала на изпитания, но затворът беше друго нещо. Веднъж беше влизал там и знаеше.

Фъргъс се изкачи по паянтовите стълби към вътрешността на клуба. Не беше клуб за джентълмени в британския смисъл, но можеше да се похвали с повече джентълмени, отколкото „Уайтс“ и „Гарик“ събираха заедно на годишните си събрания. В клуба беше тихо. Грубо скованите столове, подпирали гърбовете на стотици буйни мъже и младежи, бяха пропити с бирена пяна и осеяни с откъснати копчета. Кротка група мъже в ъгъла прекъсна разговора си, когато той влезе в полезрението им, после всички кимнаха и се заеха пак с работата си.

Той тръгна към банята, отвори вратата и влезе. Тя беше във викториански стил и безупречно чиста. Камерата беше още в него. Прибра я, след като удари с нея кучето в главата. Филмът можеше и да се е повредил от удара. Възпроизвеждащото устройство със сигурност беше счупено. Трябваше да намери някакво устройство, за да го прегледа както трябва. Трябваше да разбере коя е жената от лимузината. В състояние беше да намери отново къщата, но те може би очакваха да го направи. Сигурно го очакваха и този път нямаше да има толкова късмет. От раните му сълзеше лимфа — добър знак, че зарастват. Използва чистата кърпа, която, както във всички добри барове, висеше от един пирон, за да избърше остатъците от сапун по лицето си. Брадата му пак поникваше.

Фъргъс влезе отново в клуба. Гаровият часовник, който беше сменил местонахождението си от гара „Кингс Крос“ в нощта, когато Републиката се класира за първи път на Световните финали по футбол, му показа, че остава един час до отварянето. Обикновено сега се вършеше работа. Една халба и една малка чашка го очакваха на бара.

— Познаваме ли се, господине? — попита Били, като поставяше питието си на бара. — Да пукна, ако това не е Фърг Фин, завърнал се от нищите.

— Ти по-добре знаеш, старо копеле, ти си живял достатъчно дълго тук.

Старецът се развесели от грубата закачка. Това беше начин на поздрав, в който имаше повече топлота от хиляди „Как сте?“.

— Да ме е търсило едно момиче — англичанка? — попита Фъргъс и отпи.

— Значи за това е всичко? Трябваше да се досетя, че си обръснал хубавата си брада заради жена.

Младият мъж го изгледа втренчено над ръба на чашата.

— Хиляди извинения — каза Били и вдигна ръце. — Не, няма никакво съобщение. Няма да питам повече, но един съвет от по-мъдрите. Ако нейният старец е способен на това, по-добре стой надалеч.

Фъргъс сви рамене. Искаше му се да е толкова просто.

— Фърг, добре дошъл си тук. Можеш да останеш толкова дълго, колкото можеш да обещаеш, че няма да докараш неприятности.

Фъргъс кимна. Обещанието беше тържествено като клетва в църква.

Тишината се нарушаваше само от мърморенето на групата в ъгъла. Всеки признаваше на другия правото на мълчание. Накрая Фъргъс проговори:

— Имам нужда от някои неща, Били. Заем от фонда, малко дрехи.

Били беше доста свикнал на подобни молби.

— Дългове или истински заем?

Докато обмисляше, барът сякаш потъна в още по-дълбока тишина.

— Истински заем. Може да отнеме известно време. Трябва да взема някои неща.

— Колко истински? Предполагам, че не става въпрос за официален бизнес? — Били вече беше замесен в неприятностите на Фъргъс и можеше да пита каквото си поиска. А дали ще получи отговор зависеше от това колко отчаяна е нуждата.

— Истински. Няколко хиляди. Може и да е официален, но не знам защо.

Били подсвирна, като чу сумата, после кимна с разбиране към проблема му.

— Това е положението — започна той. — Ще видя какво може да се направи. Вашите се обадиха. Издънката с паспорта е в ръцете на съответните власти. — Гласът му беше пълен със сарказъм при този намек за имиграционните служби.

Докато Фъргъс се сдобиеше със средства, за да може да тръгне, нямаше какво друго да прави, освен да седи и пие. И той пиеше. Вдигна тост за Бет. Безмълвното вдигане на чашата накара разбиращия барман да вдигне своята в отговор.

— Която и да е тя — прошепна Фъргъс.