Ранкин Дейвис
Право на мълчание (6)

6.

Авеню „Акация“, девет сутринта — леговището на Артър Мидълтън. Как ли щеше да се държи по време на ареста, чудеше се Бордмън. Докато е бил на служба, бе виждал всичко — от гневни отрицания до пелтечещи, сълзливи самопризнания, но се съмняваше, че ще види някоя от тези разновидности днес. Безстрастната жестокост на изнасилването определяше Мидълтън като хладнокръвен престъпник. Той щеше да се надява да му се размине. Нямаше да е лесно да го осъдят, но Бордмън не оставяше лесно престъпниците на мира.

Главният инспектор почука на входната врата. Беше улица като всички други, където и да било. Той се обърна към Осбърн и униформения полицай и им кимна към прикрепения на прозореца на верандата знак.

— Член е на кварталния доброволен патрул. Чудя се кой ли патрулира него?

Къщата беше типична за периода, в който е била построена — трийсетте години: квадратна и незабележителна — като хилядите други в многолюдните лондонски предградия. Няколко ученика преминаха покрай вратата на двора и техните грижовни майки погледнаха любопитно към двамата цивилни полицаи. Бордмън кимна за поздрав, решен да накара колкото може повече езици да се разбъбрят като луди след този арест. Редица от грижливо подрязани миниатюрни иглолистни дървета обграждаше наскоро оформената пътека. Цялата градина свидетелстваше за внимателните грижи на стопанина си. Бордмън се зачуди кой от къщата се грижи за нея. Ако е Мидълтън, то тогава ще има достатъчно време да чете за градинарското изкуство, когато го прибере на топло. Издрънкването на предпазна верига зад него го накара моментално да се завърти.

Когато се обърна, видя една дребна слабичка жена да наднича нервно иззад вратата.

— Госпожа Мидълтън? Госпожа Артър Мидълтън? — Той извади служебната си карта. — Съпругът ви вътре ли е? Искаме да поговорим с него.

Жената не каза нищо. Само остави мрежестата врата бавно да се завърти на пантите си, докато се отвори. Когато отстъпи, за да им направи място, Бордмън забеляза, че по лицето й бе наслоен тежък грим. Кротките й миши кафяви очи бързо се местеха от човек на човек, докато влизаха в дома й. Изглежда, слуховете от работата на Мидълтън бяха верни. Жената затвори вратата зад тях и се засуети около мрежестото перде на прозореца към верандата. Наистина беше странно — сякаш тя знаеше за какво са дошли, но не й се искаше да говори за това. Бордмън се закашля на коридора, а Осбърн източи шия към кухнята.

— Госпожо Мидълтън — настоя той, — съпругът ви, ако обичате.

— Сега ще ви го доведа — каза тя покорно.

— Няма нужда, мила — каза един глас и притежателят му се появи откъм стълбите.

Масивният му гръден кош бе покрит с хавлиен халат в сиво и синьо, от огърлието на който се показваха кичури посивели косми. Бордмън от пръв поглед можеше да види, че е човек в добра форма, напълно способен да извърши нападението над Бет Гембъл. Той не си направи труд за повече предисловия, само изгледа главния си заподозрян с отвращението на свещеник, попаднал в магазин за порнография. Върху квадратното му лице се открояваха очите — бледосини, като на есесовски командир. Те се впериха в Бордмън и отказваха да се отклонят.

— Господин Мидълтън, дали сте ни показания за нощта, в която карахте госпожица Гембъл — заяви направо Бордмън.

Заподозреният се усмихна насила дружелюбно.

— Да. Бих направил всичко, за да ви помогна. Ужасен случай. Разказах всичко на Агнес. — Той кимна към жена си, която изглеждаше много заинтригувана от килима. — Жените не са на сигурно място дори в собствените си домове.

Главният инспектор се завъртя на пети и хвана с пръсти малка снимка от махагоновата телефонна масичка. Погледна пак към Мидълтън, за да види дали неговата привидна искреност бе още изписана на лицето му. Явно беше, че не. Мидълтън мачкаше колана на хавлията си. Хлъзгаво копеле, помисли си Бордмън. Осбърн закрачи към всекидневната и занаднича около вратата.

Бордмън се обърна към суетящата се жена, която бе започнала чевръсто да пренарежда семейните снимки.

— Чудя се, госпожо Мидълтън, дали не можем да ви помолим да ни направите по чаша чай?

Тя се скри в кухнята, кимайки с облекчение, че се маха от тях. Бордмън се обърна към заподозрения и го изгледа с бялото на очите си.

— Артър, знаем, че те е изложила публично — прошепна той. — Трябваше да ни кажеш, че я познаваш.

— Но оттогава минаха години — отговори той гневно. — А ако ви бях казал, щяхте веднага да ме обвините. Не съм го направил аз. Бях тук с Агнес. Тя ще го потвърди. — И двамата се обърнаха към дребната жена с уморен вид, която отново се бе появила с чаена лъжичка в ръка. Тя бе вперила поглед в мъжа си, а свободната й ръка притискаше мястото с най-много грим.

— Една бучка или две, господин Бордмън? — попита тя вяло.

Бордмън се усмихна на себе си. Нищо повече не му бе нужно.

— Артър Мидълтън — започна той с изброяването на правата, — не сте длъжен да казвате нищо…

Заподозреният го прекъсна:

— Това съм го слушал и преди. Вижте, само ме оставете да се облека и ще изясним нещата. — Обърна се към жена си и премигна по посока на тавана.

Без да го обсъжда, Агнес Мидълтън се отправи към стълбите и бързо се заизкачва.

Господи, помисли си Бордмън, смачканата жена на Павлов.

Мидълтън снижи глас:

— Ще ви кажа истината. Аз съм чист. Но дали може да се каже същото за Бет?

 

 

Бет спа неспокойно. След всичкото това вълнение беше невъзможно да се почива пълноценно. Фъргъс остана при нея. Теди й се обади по телефона, за да каже, че не може да дойде.

— Трябва вече да са го хванали, гадното копеле — каза Фъргъс, докато гледаше през прозореца.

Някои отоци по лицето й бяха спаднали и тя вече можеше да говори, но все още трудно.

— Трябва да си тръгваш, да си починеш. Аз съм добре, честно. Моля те, Фъргъс, ти се държа повече от приятелски, не ставай сега враг на себе си.

Ирландецът се извърна.

— Нуждаеш се от някого в момента, а аз съм единственият кандидат. — Укорът към Теди увисна във въздуха между тях.

Дойде й прекалено много. Слабините й горяха, цялото й тяло пулсираше като някаква месеста, току-що избухнала звезда, а сега и Фъргъс й разваляше настроението с Теди. Прав беше, но не му беше тук мястото да критикува избора й на партньор, независимо колко скапан се бе оказал той. Тя се пресегна и позвъни на алармения звънец. Фъргъс се изправи и я загледа. След минута дежурната сестра се втурна в единичната стая.

— Какво има?

Очите на Бет бяха пълни със сълзи. Тя каза рязко:

— Имам нужда да остана сама. Имам нужда от почивка. Можете ли да убедите приятеля ми, че всичко ще бъде наред?

Сестрата погледна към ирландеца в очакване на отговор.

— Много добре. Разбрах отлично — каза той и се запъти към отворената врата. — Имаш ми телефона. Знам колко е зает Теди. Довиждане, Бет. — И тихо затвори вратата.

— Приятелят ти ли беше? — попита сестрата. Бет поклати глава. — Обикновено не греша — промърмори жената и излезе от стаята.

Най-накрая Бет остана сама. Усети как умората започна да я надвива и тя потъна в оздравителен сън. Само една случка наруши спокойствието й. Чу се шум от отваряне на врата. Видя през натежалите си клепачи как тъмнокоса жена внимателно остави на болничното й шкафче порцеланова ваза с една черна орхидея. Погледна към явно спящата Бет, усмихна се тъжно и излезе от стаята. Преди отново да потъне дълбоко в сън, Бет си помисли, че трябва да разбере коя е жената и да й благодари за жеста.

Бордмън остави Осбърн да се занимава с формалностите по регистрацията на задържането на Мидълтън заедно със сержанта от предварителния арест в управлението. Той трябваше да реши какво да предприеме след това. Сигурен беше, че Мидълтън лъже. Дали да направи очна ставка с няколко души, между които да постави заподозрения? И ако я направи — дали Бет ще разпознае изнасилвача, или човека от репортажа, или просто шофьора на лимузината? Мислите му бяха прекъснати от рязко почукване на вратата. В стаята влезе Осбърн.

— Какво да правя с Мидълтън, Гъв?

— Най-добре намери няколко момчета за очна ставка. Ще ми трябват девет ски маски. Ще го направим като по учебник — колкото по-обективно, толкова по-добре.

Осбърн повдигна вежди и излезе да уреди очната ставка. Не беше обичайно за шефа му да действа така педантично, когато изглежда толкова сигурен в заподозрения. Бордмън вдигна телефона и се обади в криминалната лаборатория. Звъненето продължи, докато търпението му се изчерпа и той остави слушалката. Трябваше пак да се погрижи за това по-късно.

Очната ставка изискваше известно време за организиране. Зависеше и от това колко добре ще се чувства Бет, за да може да присъства, и от готовността на Мидълтън да сътрудничи. Ако той откажеше, щеше да се наложи да срещне само двамата — него и Бет. Това ли е човекът, който те изнасили? Би било точно толкова грубо и недвусмислено, а нейният отговор щеше да го освободи или да го изпрати зад решетките за петнайсет години. Не, надяваше се, че Мидълтън ще прояви разум. В момента той разговаряше с адвоката си. Невинаги беше едно и също.

Бордмън излезе от кабинета си и отиде да разговаря със сержанта от предварителния арест. Намери Банкс да драска съсредоточено нещо на дъската пред първа килия. А в нея имаше още един пиян тийнейджър. Бордмън винаги се бе възхищавал на Банкс и помогна много за скорошното му повишение.

— Вътре е с адвоката си, сър.

— Остави ги още пет минути и след това искам стая за разпит. Може ли това да се уреди?

— Няма проблеми. Приготвил съм ви номер две. Това ли е вашият човек?

— Вероятно — отговори Бордмън. Не беше в настроение да прави предположения. Поне засега, нещо му подсказваше, че най-важното тепърва предстои.

Сержантът видя как главният инспектор отвори вратата на стаята за разпит и изчезна вътре.

 

 

След пет минути на вратата се почука и Осбърн, Мидълтън и адвокатът му Клод Милтън влязоха. Милтън излъчваше увереността на успеха. Чертите му бяха масивни, с изключение на хлътналите зачервени очи, които премигваха зад дебелите стъкла на очилата. Те седнаха, лентата бе поставена в магнетофона и разпитът започна. Бордмън гледаше напрегнато. Мидълтън изглеждаше спокоен, а адвокатът му — богат и самоуверен. Ако зависеше от него, Бордмън веднага щеше да предяви обвинение срещу всички адвокати в конспирация за извращаване на правораздаването само защото принадлежаха към споменатата професия. Той кимна на Осбърн да започне с формалностите на разпита, които после щяха да са важни за съда, ако случаят въобще стигнеше дотам. Бордмън мислено обеща на Бет, че ще стигне и тайно се надяваше, че появата на Мидълтън пред съдията ще бъде след доказване на вината и без той да трябва да се кълне пред съдебните заседатели.

— Това е запис на разпита на Артър Мидълтън, живеещ на авеню „Акация“ №45, Финчли. Това вие ли сте? — попита Осбърн.

— Аз съм — отговори Мидълтън.

Осбърн продължи с изброяването на присъстващите в стаята и пак му изреди правата.

— Господин Бордмън — започна адвокатът, — на вниманието ми бе предоставено вашето намерение да включите моя клиент в процедура за очна ставка. — Бордмън потвърди. — Това не е необходимо и след като чуете разказа му, сигурен съм, че ще се съгласите. Сега, господин Мидълтън, бъдете така добър да разкажете на инспектора…

— Главния инспектор — прекъсна го Бордмън.

— … Както и да е — сви рамене той, — подробностите от онази нощ.

Бордмън скръсти ръце на гърдите си, пренебрегвайки всички семинари за езика на тялото, които бе посещавал през годините. Знаеше, че това, което му предстоеше да чуе, нямаше да му хареса.

Мидълтън се наведе напред.

— Това ще означава край на брака ми, но трябва да ви кажа истината. Разпознах Бет Гембъл веднага щом господин Максуел й отвори вратата, за да влезе. Тя не погледна към мен, но изглеждаше с приповдигнато настроение — вълнение, адреналин, наркотици — не знам. Оставих ги в хотела за награждаването и зачаках.

— Как се почувствахте, като я видяхте, след това, което ви беше причинила? — попита Бордмън.

— Объркан, предполагам, но това беше преди толкова време. В друг живот, когато и аз бях друг. Казаха ми да ги взема след три часа. Разбира се, не бяха готови. Видях светкавиците, които ги следваха, докато влизаха в колата. И това не беше всичко, което видях. — Спря за малко, после продължи: — В лимузината има затъмнено стъкло, което отделя шофьора от пътниците. Но те не знаеха, че на таблото има ключ, който прави стъклото прозрачно от страна на шофьора. Известно време бяха тихи, но накрая любопитството ми надделя. Сега искам да не бях му се поддавал. Когато погледнах — какво да видя! Те го правеха. Чукаха се на задната седалка на колата.

Бордмън трепна. Сега разбра за какво го беше излъгал Максуел в болницата.

— Не можех да очаквам подобно нещо…

— Колко време ги гледахте? — попита Бордмън.

— Тя е много привлекателна жена. Гледах, докато можех. Но също така и карах, господин Бордмън. Не исках да причинявам неприятности на другите по пътя.

Бордмън се вгледа в очите на Мидълтън, за да разбере дали говори сериозно. Изглеждаше съвсем убедителен.

— Не им отне много време. Както и да е, те свършиха и той запали пура, после се скараха.

— За какво се караха, господин Мидълтън? — вметна Бордмън, стана и се заразхожда в далечния край на празната стая.

— Не разбрах точно. Той й казваше да си знае мястото и че той е движещата сила на програмата. Господин Максуел изглеждаше много ядосан, а и госпожица Гембъл впоследствие — също. Предполагам, затова свърши всички онези работи.

— Онези работи? Какво е свършила госпожица Гембъл? — При този въпрос гласът на Бордмън се извиси.

— Ами нека ви разкажа всичко по реда си. Господин Максуел ми каза да чакам пред ресторанта. Щял да се забави около час. Тя вече бе влязла. Нямаше и двайсет минути и той се втурна в колата и ми нареди да го откарам у дома. Беше бесен, мърмореше си нещо под носа за наградата и каква шибана кучка била тя. Закарах го у тях. Беше много пиян. Попитах какво да правя с младата дама. Обадих се по радиостанцията в централата за инструкции. Това е отбелязано. Казаха ми да се върна за нея. Очевидно не се случваше за първи път. Върнах се и изпратих съобщение, че колата й я чака.

— Но защо? Погледнете какво е направила с живота ви! — каза Бордмън. Гласът му бе пропит от недоверие.

— Тя спаси живота и брака ми, господин Бордмън. Ако истината не беше излязла наяве, досега да съм загубил Агнес. Не, това беше най-малкото, което можех да направя при тези обстоятелства. По обратния път тя ме заговори. Каза колко мило било от моя страна да се върна за нея. Каза, че не би могла да си представи, че ще е сама в нощта след награждаването и дали не бих искал да се кача за едно питие! Отговорих, че трябва да прибера колата и след това да си ходя вкъщи. Тя попита защо да не се върна след това. Тя е красива жена. А аз съм нормален мъж. Вие бихте ли отказали?

Бордмън не вярваше на ушите си. Копелето се опитваше да докаже, че е било по взаимно съгласие.

— Ами Агнес и бракът ви, за който сте толкова благодарен, че Бет го е спасила? — засече го той.

Мидълтън поклати глава.

— Боя се, че за това ще трябва да отговарям пред Създателя, господин Бордмън. — Те го чакаха да продължи. — Върнах се. Тя беше много пияна. Каза ми, че е уморена от разприте с господин Максуел и не би ли могла да се сгуши в мен. Е, как можех да реагирам? Любихме се без предпазни средства. Не знам какво ме прихвана. Това продължи около час. После си тръгнах. Чувствах се ужасно заради случилото се.

— Тогава — каза Бордмън, като повиши глас — откъде са се взели раните й?

— Какви рани? Беше добре, когато си тръгнах. — Мидълтън плъзна поглед по лицата им, после го сведе надолу. Започна да поклаща бавно глава и накрая възкликна: — Мислех си, че е той, но не можех да бъда сигурен. Когато потеглях, стори ми се, че видях господин Максуел да слиза от такси. Тогава се зачудих защо. Сега знам. Не искам да кажа нищо повече, преди да се посъветвам.

Но Бордмън вече беше чул достатъчно.

След два часа двамата с Осбърн бяха в същата стая, но срещу тях седяха други двама души. Не беше им отнело много време да влязат в следите на Максуел. Закъснението бе причинено от настояването му да присъства правен съветник. Отдавна бяха отминали дните, когато Бордмън можеше да го разпита и да продължи нататък и без адвокат.

— Искам да отбележа — каза защитникът на Теди Максуел, — че моят клиент е дошъл доброволно в полицейския участък.

Той беше тънък като глист. Вятърът развяваше костюма му за хиляда лири от „Савил Роу“ около хилавото му тяло като пране на въже за простиране. Беше адвокат на богатите и известните и не би дошъл тук като обществен защитник.

Погледът на Бордмън се плъзна по пластмасовата маса и се впи в киселото изражение на телевизионния продуцент. Не изглеждаше да е дошъл доброволно. Бръмчащата ролка записа празния коментар на адвоката.

— За което сме му благодарни. — Гласът на Бордмън бе пълен с ирония. Потоците от обяснения, с които Максуел го заля, когато му се обади и го помоли да се срещнат, още отекваха в ушите му. Този човек имаше проклет нрав.

— Господин Максуел — започна Бордмън, — не сте длъжен да казвате нищо, ако…

— Какво е това, за бога? — попита Теди.

— Точно така — прекъсна го уверено адвокатът. — Какво е това? Не сме информирани, че това е официален разпит.

Бордмън помълча.

— Изреждам правата на клиента ви за негово добро. Напомням му, че не е длъжен да казва нищо, ако не иска. За ваше сведение — отвърна той на адвоката, — сигурен съм, че вашият клиент вече веднъж ме излъга. Предупреждавам го, за да не повтори тази грешка.

Адвокатът погледна към Теди в очакване той да отрече. Но той остана безмълвен, само очите му го издаваха.

— Господин Максуел — каза тихо адвокатът, — съветвам ви да слушате внимателно въпросите и също така внимателно да отговаряте, ако изобщо искате да отговорите.

Теди кимна ядосано.

Бордмън довърши изреждането на правата и продължи:

— Бет Гембъл, вашата приятелка и колежка е била нападната и изнасилена в дома си. Същата вечер вие сте били с нея, така ли е?

Той кимна.

— Господин Максуел — скастри го Бордмън, — лентата не може да запише клатенето на главата ви. Моля да отговаряте.

— Да — отговори той троснато. — Бях с нея, докато не се скарахме в ресторанта и аз си тръгнах.

— Случи ли се нещо във времето между напускането на церемонията и пристигането ви в ресторанта?

Максуел вдигна вежди.

— Много добре знаете какво имам предвид, нали, господин Максуел? Зададох ви същия въпрос в болницата.

— Не беше същият въпрос. Попитахте дали сме правили секс преди церемонията и аз казах „не“. Това е самата истина.

Бордмън забарабани с пръсти по бялата повърхност на масата и зачака отговор на въпроса си. И накрая го получи.

— Добре, чукахме се в колата по пътя за ресторанта. И какво от това?

— Можехте да спестите на криминалната лаборатория дванайсет часа работа, ако ми го бяхте казали още в началото.

Максуел сви рамене.

— Е, и? — Изглеждаше доволен от малката си победа.

— Може би това ще ви заинтересува повече, господин Максуел. Скарването ви с Бет е било доста разгорещено. Бихте ли се съгласили, че сте човек с буен темперамент?

— Зависи от провокацията — отвърна той категорично и нагло впери очи в Бордмън.

— Скарването е било заради наградата, нали?

— Не точно, беше заради прекомерната амбиция на Бет.

— Но то ви накара да изскочите от ресторанта и да я изоставите сама да се прибира.

— Е, и? Тя не е малко момиченце, Бордмън. А и точно това заслужаваше.

Поколеба се, преди да зададе следващия въпрос. Гласът му беше силно подвеждащ:

— И само това ли заслужаваше, господин Максуел, или щеше да последва още нещо?

Очите на Теди се стрелнаха между Бордмън и адвоката.

— Какво искате да кажете? Какво иска да каже той? — гневно попита Максуел слабия мъж.

— Обяснете — поиска адвокатът.

— Защо отидохте в дома й, господин Максуел? Да се извините? — Тонът, с който Бордмън направи това предположение, беше ироничен. — Не ми правите впечатление на човек, който лесно се извинява. Е?

Теди наведе поглед към ноктите си и заразглежда кожичките около тях, сякаш очакваше да намери отговора там.

— Вижте какво, Бордмън. — Сега тонът му не беше толкова агресивен. — Изтрезнях и осъзнах, че съм сгрешил. Не можех да шофирам, затова поръчах…

— Такси? — предположи Бордмън. Теди изглеждаше раздразнен от намесата му. — Защо не й се обадихте и не й обяснихте? Щеше да е по-просто.

Максуел поклати глава.

— Не, Бет щеше да разбере, че съм аз и нямаше да вдигне телефона. Не за първи път се караме така.

— Така че вие отидохте да се извините. Прав ли съм да мисля, че е било със сигурност след полунощ?

— Да, не съм си гледал часовника, но мисля, че беше малко по-късно. Накъде биете, инспектор Бордмън?

Това беше първият знак на уважение, показан от Теди през цялото му вземане-даване с него: той вярваше, че главният инспектор бие нанякъде.

— Когато пристигнахте, видяхте ли някого друг?

Максуел изглеждаше озадачен.

— Не, влязох направо. Вратата беше отворена. Точно тогава предположих, че нещо не е наред. И после я намерих… — Гласът му заглъхна и той потрепери, сякаш за да се отърси от спомена за последвалото откритие.

— Господин Максуел, длъжен съм да ви съобщя, че е направен един арест по случая. Заподозреният твърди, че е оставил Бет в добро здраве и като си е тръгвал, ви е видял да идвате.

— Какво, по дяволите, е това? — измуча той. — Да не би да искате да кажете, че аз съм го направил? Свети Исусе Христе, това да не е някакво инсценирано следствие?

— Запазете спокойствие, господин Максуел — нареди адвокатът му. — Не е казал нищо, вие го казахте. А вие това ли имахте предвид, главен инспектор?

Бордмън примлясна.

— Това със сигурност може да се предположи в съда от защитата — предупреди той. — Помислих си, че ще е честно да дам на господин Максуел възможност да го обмисли предварително.

Никой в стаята, включително и самият Бордмън, не вярваше на обяснението, което току-що бе дадено. Всичко беше замислено така, че да смачка фасона на наглия американец. И Максуел, и адвокатът го изгледаха остро, докато си тръгваха.

Бордмън се замисли дълбоко над поведението на Теди — дори и да казваше истината, щяха ли съдебните заседатели да му повярват?