Ранкин Дейвис
Право на мълчание (28)

28.

След като свалиха превръзките на очите и устата й, Бет слезе от пикапа и подметките й заскърцаха по чакълената пътека. До нея вървеше безмълвният шофьор. Къщата беше великолепна в простотата си. Нейните идеално симетрични пропорции бяха триизмерно свидетелство за една отдавна забравена, по-великолепна епоха. Когато застана под навеса, голямата порта се отвори и една доста напрегната на пръв поглед жена, облечена семпло по провинциалната мода в пуловер, жилетка от същата материя и карирана пола, се усмихна от прага.

— Добър ден, госпожице Гембъл. — Погледът й беше втренчен, но гласът й беше мил, а това още повече объркваше Бет. — Влезте, моля. Последвайте ме.

Когато тръгна, Бет чу, че от църквата отброиха часа. Ударите бяха два. Погледна часовника си и видя, че църковните камбани бяха един час напред.

Бет беше преведена през квадратен салон и широк коридор с изтъркан студен каменен под. Докато вървеше, видя многобройни малки стаи от лявата страна, във всяка от които имаше скупчени жени, някои с наведени глави, други — с все още безумни погледи.

Жената с жилетката забеляза интереса на Бет и каза просто:

— Групова терапия. В момента повече от трийсет жертви са под нашите грижи. Оттук, моля.

Тя я поведе нататък покрай една голяма кухня и после излязоха във вътрешен двор с високи стени. Бет отгатна, че това е задната част на имението.

Една обикновена врата се отвори пред нея и само след две крачки Бет застана пред грижливо гледан викториански парник с буйна зелена растителност, притискаща се по стъклата. Изглеждаше, сякаш се простира безкрайно напред. Кулата на купола му се извисяваше в небето. Бет влезе, щом я подканиха, и почувства как пропитият с влага топъл неподвижен въздух я стисна за гърлото. Вратата се затвори след нея. Тя пое дълбоко дъх, за да могат дробовете й да се адаптират към атмосферата вътре. Дървеното обзавеждане наоколо се простираше, докъдето поглед стига и докъдето зрението не можеше да различава стотиците пъстри цветове, разпръснати безредно по наситената месеста зеленина. Миризмата на влажно дърво се смесваше със силния им парфюм в главозамайващ коктейл, който тя поемаше с всяко вдишване. Изведнъж чу леко шумолене и отляво, зад цветната стена, един глас каза:

— Орхидеите са въздухолюбиви цветя, госпожице Гембъл. Те поемат влагата от атмосферата. Някои хора наистина го намират за малко задушно. Моля ви, не страдайте мълчаливо, ако по някакъв начин се чувствате зле. Това са най-капризните природни същества. — Гласът капеше като сироп през пролуките на зеления хаос.

— Същества? — Това беше единственото, което се сети да каже.

— Точно така. Виждате ли, такива думи като „растения“ или „цветя“ просто не отразяват индивидуалността на орхидеите, тяхната страст и преди всичко — тяхната цел. Но за да постигнат целта си, те първо трябва да уредят всичко друго.

Слухът на Бет следваше гласа през пътеката. Над нея висяха като нарисувани фойерверки кошници с още по-наситени и богато оцветени екземпляри.

— Орхидеите са особени във всичко. Ето това ги прави толкова интересни, Бетани. Може ли да те наричам така? — Бет усети, че не се очаква отговор. — И те като хората не могат да разцъфтят, докато светлината, температурата и храната им не са в идеална хармония.

— Сигурно трябва огромно търпение, за да ги отглеждаш.

— Бих предпочела да мисля за това повече като за любов, Бетани. — С тези думи жената, скрита зад гласа, се появи иззад ъгъла.

Двете стояха една срещу друга. Бет не можеше да види лицето на домакинята си, защото бе скрито зад красиво избродиран воал, увит върху бледокремава сламена шапка и прибран на дипли около шията и раменете. След миг жената леко докосна воала и каза:

— Мухите са толкова досадни, а аз прекарвам доста време тук вътре. Намирам го за безценен. — Бет подозираше нещо друго, но не го каза. Жената се приближи и Бет можа да види забулените черти на лицето й — изящни високи скули и широко волево лице.

Тя протегна ръка и махна на Бет да дойде при нея:

— Приближи се.

Инстинктивно се подчини. Не изглеждаше точно като команда. Не беше самонадеяна, но излъчваше увереност. Взе протегнатата ръка на жената и се вгледа през воала, за да зърне цвета на кожата й или поне неясните очертания на очите. Те мълчаливо стояха с почти допрени стъпала няколко секунди, след това жената пак заговори:

— На живо и дори по-красива. Имаш кожа на ангел и очи на Жана д’Арк. Ти си истински смела жена, Бетани Гембъл.

— Защо бях доведена тук?

— За да си помогнеш.

— Имам ли нужда от помощ?

— Има моменти, в които всички имат нужда от подкрепа, но много хора са или прекалено горди, или прекалено уплашени, за да я поискат. Твоят живот се промени.

— Би могло да се каже.

— И признавам, че интересът ми към последните ти действия е повече от бегъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита остро Бет, но събеседницата й вече беше започнала да се извръща от нея и да се носи бавно към центъра на парника. Бет бързо я последва. — Маделин нуждае ли се от твоята помощ?

Жената плавно спря и въздъхна.

— Бедната Маделин! Страхувам се, че още се нуждае, както много други, доживотно приковани в робството на мъжката лъст. Прерязването на тези окови е деликатна операция. — Поклати тъжно глава. — За някои като Маделин изходът към свободата не се появява достатъчно скоро. И коя съм аз да се меся в техния път?

— Ако приемем, че знаеш, че тя се разхожда наоколо с револвер, висящ от омагьосаните й вериги, бих казала, че вече си се намесила. Въпреки че само господ знае що за утешение е това. — Бет сама се изненада от внезапния гняв в гласа си.

— Правиш много предположения, но едно от нещата, които каза, е вярно. Господ му е дал име. Божествено възмездие.

Думите увиснаха в горещия застоял въздух.

— Искаш да кажеш, че насърчаваш отмъщението? Знам историята й.

Жената вдигна бавно глава от розово-виолетовия цвят, който разглеждаше.

— Зависи от гледната точка. Твоята може да е различна от моята. Тук си, за да разбереш това, нали?

— Вече не знам. Довеждането ми тук под дулото на оръжие не предразполага особено към трезво мислене. — Бет видя как зад воала се прокрадна дружелюбна усмивка.

— Да, извинявай. Не можех да бъда сигурна, че ще дойдеш.

— Едно писмо с покана можеше да свърши работа.

— Но, Бетани, ти вече получи моята покана — каза жената, без да откъсва очите си от нейните.

Внезапно мислите на Бет препуснаха обратно към досието, което беше получила и което съдържаше истината, криеща се зад фасадата на живота на Артър Мидълтън. Спомни си документите и попита направо:

— Как получи достъп до тези книжа?

— Нали журналистите са готови да влязат в затвора, но да не разкрият източника си? — Бет не отговори. — Сега аз съм твоят източник и очаквам от теб същата лоялност. Ако някога възникне ситуация, в която се чувстваш принудена да издадеш някои от тайните, които се каня да ти доверя, това ще лежи на съвестта ти. Ще бъдеш съдена според твоите собствени критерии и в този миг пътищата ни ще са се разделили завинаги. — Думите се понесоха в необикновената горещина.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой знае какво ни готви бъдещето? — почти веднага дойде отговорът. Тонът му остави у Бет впечатлението, че говори с човек, който винаги с точност е знаел какво му вещаят звездите. Но странно, не можеше да се отрече, че в гласа на жената имаше неподправена загриженост, породена от чувство, което Бет не можеше точно да определи.

— Предполагам, че имаш различна ценностна система.

— Моята ценностна система? — Жената пак започна да се разхожда. — Моята ценностна система е Божията ценностна система. Тя е съвършена в замисъла си. За разлика от процедурите, прилагани от властите, заради които правораздавателната система е оставена без защитата на тези, които претендират, че я прилагат.

— Кои?

— Полицията, адвокатите, съдиите… понякога и тези, които творят законите, законодателите. Те всички могат да се намесват в нея и често я оскверняват. Не виждаш ли, че законът не може да действа както трябва, след като вече е погазен? Нека ти кажа кой закон признавам аз. Това е Божият закон, природен и божествен. Правото на защита, правото на неприкосновеност, правото на неоскверненото тяло, правото на свобода да се разхождаш по улиците и тротоарите без страх.

— Ако се чудиш какво мисля за теб — нищо по-различно от това, че се мислиш за съдията и съдебните заседатели, взети заедно.

— Не си права, Бетали, защото Бог е моят съдия. И какви други доказателства искаш за извратеността на нашето правораздаване? Погледни звяра, който те изнасили. Щеше ли да се разхожда на свобода, а теб да те заклеймят като мръсница, ако истината беше допусната в съда?

Последното изречение разтърси Бет и тя притвори очи при спомена. Когато пак ги отвори, на пейката пред нея лежеше един лист хартия. Тя погледна към жената, която й беше обърнала гръб и се пресягаше към една висока лавица. Бет я чу да казва през рамо:

— Прочети го, ако искаш, ще ти се стори интересно.

Бет взе листа и го обърна. Беше бланка на Градската полиция „Скотланд Ярд“ и носеше гриф „Строго секретно“.

Прокара поглед по прегледно напечатаните четири абзаца. Беше копие от основанията за оправдателната присъда на Артър Мидълтън, в което споменаваха името й и това на Теди Максуел. Вълна от гняв, като след ядрена реакция, се надигна в нея. Извърна се, но жената беше изчезнала.

Точно срещу Бет имаше тясна свързваща врата, която водеше към по-малък шестоъгълен парник. Тя я отвори рязко и веднага я блъсна изгарящата топлина вътре. Жената стоеше вдясно от нея и докосваше фуниевидните очертания на крехка бяла орхидея.

— Какво, по дяволите, става! — Треперещата ръка на Бет държеше пред нея листа.

— Шшшт! — нареди строго жената. — Веднага затвори вратата!

Бет се овладя и посегна към дръжката. В това време през стъклената стена забеляза четири кучета — добермани или ротвайлери, не можеше да бъде сигурна от това разстояние — да тичат през поляната, следвани от няколко жени. В това място имаше някакво подводно усещане за опасност.

— Нали виждаш, точно хората, които трябва да ни предпазват от утайката на обществото и от злото, не са по-добри. Променят нарочно посоката на правораздаването и така унищожават обекта и целта му. — Тя сграбчи листа от Бет, сгъна го внимателно и го постави върху шкафчето от борова дървесина пред тях.

Бет се вторачи в него, като трепереше цяла от гняв. Трябваше да вземе този документ, но начинът, по който протичаше разговорът, явно не предполагаше, че е вероятно да й позволят да си тръгне с него, ако въобще й позволят да си тръгне. Размисли върху възможността да го сграбчи и да избяга, но видът на онези кучета скоро я разубеди.

— Защо аз? Защо моето дело?

— Ти си капан, Бетани, а Мидълтън е стръвта.

— Капан и стръв за кого?

— За мен.

— Не разбирам.

— Властите поставят под съмнение валидността на моята правораздавателна система и верни на своята покварена същност, очакват, че ти ще представляваш прекалено важна възможност за нашата кауза, за да те пропуснем. Така че те осигуряват оправдаването на твоя насилник. Можеш ли да повярваш, че някой би поискал да ти причини това след всичко, което си изстрадала?

— Не може да е вярно.

— Да, но е вярно. И всичко това — за да бъдат сигурни, че ще ме въвлекат в безумната им игра без правила.

— Но защо теб? Помагала ли си на други като Маделин?

Жената погледна към Бет.

— Отишла съм и по-далеч. Разполагам със значителни средства и съм избрала да използвам парите си в името на това, в което вярвам. Спорът свърши, започнаха действията. Бих искала да мисля за себе си като за ключар на жени като теб. Мога да отворя портите към свободата — тази свобода, която ти позволява да избягаш от лапите на вината, внушена ти от предателството на системата към теб, когато ти казват: „Не ти вярваме, госпожице Гембъл. Не сте били изнасилена, вие сте просто още една мръсница, която си е поискала всичко, което е получила…“.

— Но Маделин…

Преди Бет да може да каже нещо повече, жената грубо я прекъсна:

— Какво за Маделин? Тя е просто още един пропуск на системата. Никога не са я взимали предвид. — После омекна: — Денят, в който си била избрана, е било решено, че Маделин никога няма да получи и най-малък шанс за справедливост, защото нейното дело е неразривно свързано с твоето. Те са пропуснали да видят това и сега Маделин е като неуправляем изстрелян снаряд, готова е на всичко. Тя дори не се подчинява и на моя контрол.

— Как си разбрала всичко това?

— Пак си пъхаш носа там, Бетани.

— Добре. Ако приемем, че полицията е скалъпила процеса срещу Мидълтън, за да те вкара в някакъв капан, защо просто не стоиш настрана от мен?

— Защото ти е отредена специална роля.

— Не ме разбирай погрешно, но ако си мислиш, че съм съгласна да се държа като някаква пионка, по-добре да преразгледаш стратегията си. Това просто няма да стане.

— Но то вече става, не виждаш ли? Изборът ти беше отнет от властите, не от мен. Те се стремят към вмешателство. Те не могат да позволят на нашата система да съжителства с тяхната. Тяхната неспособност да признаят чистотата на отмъщението вече няма почва в обществото. Мога да чуя отчаяните писъци наоколо. На никого не е позволено да се защити сам от престъпните хиени, били те наркопласьори, взломни крадци или джебчии. Ако направиш нещо, за да ги спреш, те наказват. Е, стига толкова. Настъпи моментът и аз ще застана начело с твоя помощ.

— Мисля, че не ме чу.

— А аз мисля, че ти не ме чу: нямаш избор.

— Каква е моята „специална роля“?

— Всичко с времето си.

— Говориш със загадки. Аз искам факти.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да.

— Някога имах сестра. Вече нямам. Тя ми беше отнета от един мъж, който поквари морала й и я откъсна от мен. Сега той ще си плати за греховете.

— Извинявай, но мен това какво ме засяга?

— Скоро ще разбереш.

— Защо не сега?

— Защото първо трябва да изпълня Последната воля на сестра ми.

Изведнъж вратата зад тях се отвори с трясък и вътре се втурна същата жена, която беше посрещнала Бет на стъпалата. Другата рязко вдигна поглед.

— Какво?

Това беше шансът на Бет: бе забелязала отворена торба с тор за саксиите, небрежно подпряна в основата на голямото старо шкафче. Обърна се с гръб към него и бутна сгънатия лист по повърхността на шкафчето, като се молеше да е паднал в торбата.

— Има пробив в системата за сигурност.

Жената с жилетката подаде на другата един паспорт. Другата го погледна набързо и го хвърли към Бет. Тя го отвори и се закова на място при вида на името Рори Патрик Фин.

— Някой твой приятел, предполагам?

Бет панически сви рамене и тогава ръцете й бяха извити назад. Какво, по дяволите, ставаше? Трябва да е бил Фъргъс. Какво се е случило с него? Мозъкът й объркано се гърчеше.

— Отведете я оттук. И се погрижете с приятеля й да се свърши веднъж завинаги. Нищо лично, Бет. Както и всичко останало.

Бет беше издърпана и отведена извън парника от две яки жени. Когато стигнаха до главната постройка, една ръка, увита в ленена носна кърпа, я хвана през устата и носа. Отзад някой диво извика:

— Претърсете я, преди да я оставите!