Ранкин Дейвис
Право на мълчание (24)

24.

Помещението миришеше на стари предмети. Вещите вътре, произволно наредени, очертаваха историята на училището за слепи. Стари поводи на кучета водачи лежаха захвърлени, а техните притежатели бяха отдавна мъртви. В една стойка за чадъри имаше няколко бели стика. Бет забеляза липсата на нащърбени хокейни стикове и на стари ракети за тенис и се намръщи на себе си. Разбира се, че няма да има, за какво евентуално биха послужили на слепите? От помещението лъхаше на разочарование. Тя се отърси от потиснатостта, която предизвикваше мрачната атмосфера. Зад затворената врата на склада осъзна, че има поне един час, докато директорката я прекъсне. Нямаше никаква представа какви са отношенията между директорката и Маделин. Жената можеше да е осведомена, че Мади няма братовчедка, кой знае? Това беше първото нещо, което хрумна на Бет. В края на краищата хората не бяха ли забелязали колко си приличат? Не беше ли време да се възползва от приликата? Не вярваше, че преследването й от Маделин не беше свързано с тази прилика и от това заключение я побиха тръпки.

Трите сандъка бяха спретнато подредени. Очевидно тя нямаше много вещи. Тези три вместилища съдържаха свидетелствата от миналото на Маделин Милтън, но Бет се нуждаеше от снимка, за да потвърди самоличността й като жената от клуба по стрелба.

В първия сандък имаше дрехи: бельото от „Маркс & Спенсър“ влизаше в голямо противоречие с елегантността на жената от ресторанта. Шарените чорапи и ярко оцветените зимни ръкавици сякаш принадлежаха на друга личност, а не на изисканата особа, която Бет познаваше. Дебели пуловери и вълнени клинове допълваха ансамбъла.

Разтвори втория сандък. Училищни свидетелства и удостоверения за взети годишни изпити и тестове за напреднали започваха разказа за образованието на Маделин. Първокласно музикално образование, завършено с отличие, допълваше картината. Бет очакваше да намери удостоверения и медали по стрелба, но такива нямаше. Изведнъж назъбеният край на стара снимка се изплъзна от многобройните дипломи. Бет я взе. Не беше типична семейна снимка. Едно момиче, може би около 11-12-годишно, гледаше мрачно към фотографа, а чертите му бяха изкривени от нещастие. До него стоеше крехка жена, чието настроение отговаряше на настроението на момичето. Бяха снимани с лице към слънцето. Не присвитите очи привлякоха вниманието на Бет, а дългата сянка, която фотографът хвърляше върху двучленната група. Изглежда, семейната история бе запечатала тъжен момент. Бет беше сигурна, че това е тя. Училищната портиерка беше права. Ако момичето се усмихнеше, приликата щеше да е очебийна. Гърбът на снимката беше надписан с изящен, но колеблив почерк: „Мама, август 1980“.

Бет продължи да рови във втория сандък, но не намери почти нищо интересно. Не изпитваше срам от това свое действие. Маделин беше влязла в живота й без покана, тя й връщаше жеста. Освен това тя или те искаха Бет да види това. Но защо? Погледна часовника си. Времето бе излетяло. Тези два сандъка й бяха отнели половин час, а с изключение на снимката, нищо друго не я приближаваше до истината в проучването за жената.

Третият сандък беше по-малък от другите и беше заключен. Бет порови в дамската си чанта и извади многофункционално шведско армейско ножче, което първият й издател й беше подарил на раздяла. „Ще ти потрябва някой ден“ — беше й обещал той. И както обикновено, оказа се прав. Ключалката на сандъка беше така направена, че да издържа на силен фронтален напън, и към нея беше прибавен и тежък катинар. Пантите на задната страна бяха нейният шанс да проникне. С бързи движения подбра подходящото острие и започна да развива скрепяващите болтчета. Не преставаше да се изненадва от това, че често беше по-лесно да влезеш пред задната врата, която никога не беше подсигурена като предната.

Накрая, след внимателните й усилия, болтчетата излязоха. Тя вдигна капака, който сега висеше хлабаво на катинара, и погледна вътре. Беше дневник от 1985, годината на смъртта на бащата на Маделин. Ясно доловимият звук от стъпки по лъснатия дървен под навън прекъсна търсенето й. Нямаше време да завие обратно болтчетата. Блъсна последния сандък към другите два и пъхна дневника отзад в колана на джинсите си.

— Коя сте вие? — попита една жена. Грубият туид, от който беше направен костюмът й, казваше на Бет всичко, което имаше нужда да знае.

— Вие трябва да сте директорката.

Жената се заоглежда из помещението за някаква следа от вмешателство, без да обръща внимание на забележката на Бет.

— Коя сте вие? Разбира се, не сте братовчедката на Маделин! Повиках полицаите, те ще дойдат тук скоро. Взехте ли нещо? Това са лични вещи на член на персонала — ценен член на персонала. — Директорката понечи да се наведе над третия сандък.

Бет се сети, че все още държи снимката.

— Съжалявам, канех се да взема назаем само това. Трябва да я намеря — каза тя и я подаде на невъзмутимата жена с надеждата, че ще отвлече вниманието й от сандъците.

— Имате ли нещо против да претърся чантата ви? — Директорката протегна голямата си като на дървар ръка.

Бет вдигна рамене и подаде платнената чанта. Извърна се неловко, чувствайки малкото тяло на дневника да се притиска към горната част на таза й. Жената няма да настоява да претърси и нея, но полицаите можеха да го направят. Започна да отстъпва по малко към вратата, а разгневената учителка си мърмореше нещо, докато преглеждаше съдържанието на чантата.

— Може ли да поговорим в кабинета ви? — попита Бет, като се отдалечаваше с ясното съзнание, че трябва да предотврати разкриването на „разбития“ сандък.

— Ще чакате тук! — Както Бет се бе надявала, директорката я последва, като се спря, за да заключи склада. — Тази глупава жена би повярвала на всичко — изсъска тя, като си спомни лековерността на портиерката. — Ето. — Пъхна чантата в ръцете на Бет. — Ще чакаме заедно полицията. После ще се разберем какво търсите.

Тя усили крачката.

— Имам нужда да я намеря.

Директорката трябва отдавна да бе подминала шейсетте, но с лекота се справи с увеличаването на скоростта.

— Това момиче има нужда да бъде оставено на мира!

Наближиха приемната. Бет с облекчение видя, че с изключение на притеснената портиерка, там нямаше никой. Сега или никога. Знаеше, че после ще съжалява, но разбираше, че и от арест за джебчийство нямаше никаква полза. Спря за миг и остави по-възрастната жена да се сблъска с нея. Лек удар в гърба на учителката завърши маневрата — директорката се строполи на земята.

— Съжалявам — каза Бет и побягна покрай окаменялата портиерка. Изскочи през предната врата на алеята. Никаква следа от полицаите и нито един свидетел на тръгването й. Поне така изглеждаше. Докато бягаше към собствената си кола, не забеляза синия салуун.

Единият от мъжете вътре вдигна слушалката.

— Сър, засякохме обаждане в местната полиция за обект номер едно. Трябва да са й казали, че са на път. Тя избяга преди пет минути, следвана от жена, която приличаше на борец. И аз бих избягал.

— Само фактите, втори пост — прекъсна го Молину. Презираше начина, по който хората му се отнасяха към Бет.

— Сър — изкашля се агентът, за да си възвърне някакво подобие на сериозност. — Тя се движи на юг, отправила се е по посока на дома си.

— Трябва да говорим с жената от училището. Някой от първи пост да влезе като полицай, откликнал на обаждането й, й спрете местните полицаи. Разберете какво е търсила.

Той прекъсна линията и включи интеркома.

— Добсън, когато разследвахме онова момиче Милтън, посетихме ли жилището й?

— Посетихме го, командире. Нощно претърсване. Нищо не намерихме в апартамента й.

— Претърсването само в апартамента ли беше ограничено?

— Да, командире, екипът спази буквално инструкцията от заповед №165.

Молину изстена. Времето на инициативата беше отдавна отминало. Горчивината му идваше, от факта, че заповед „№165“ беше негова. Беше виновен, колкото и останалите, ако Бет е била по-пространна от тях. Молину усещаше, че временното прекратяване на убийствата имаше някаква цел. Големият ден сигурно изискваше огромно количество тихо усилие от страна на противника. Всички опити да проследят някаква улика бяха пропаднали. Компютърните програми бяха започнали да пушат от претоварване с информация и от дългата работа.

Екипът му все още се наблюдаваше от съображения за вътрешна сигурност, но до този момент резултатите бяха отрицателни. Не беше изненадан. Хората бяха подбрани след най-щателни интелектуални и физически тестове. Произходът им беше проучен две поколения назад. А сега личният им живот беше под 24-часово наблюдение. Но от това имаше нужда. Предателството можеше да се спре само в зародиш, където и да беше. С течение на времето щеше да го открие. Резултатите от проучванията на вътрешната сигурност за Де Хаус и Бордмън досега не бяха ги навели на никакви явни следи, но те бяха още в самото начало и бяха засегнали само финансовите им дела. Засега не беше поискал разрешение да се порови по-дълбоко в живота им, но ако ситуацията се влошеше, щеше да го направи.

Молину отиде до компютъра, предназначен за проучване на благотворителните организации. Компютрите имат миризма, реши той. Те воняха на хладна ефективност. Включи визуалното дисплейно устройства и се загледа в танца на изображението при търсенето на повече информация. Компютърът продължи да припява през програмата за благотворителните дружества. Броят им беше съкратен до 92. Усъвършенствания като това му даваха малко увереност, че вървят по правилния път. В миналото агенти ходеха на крака да събират информация. Той беше един от тях. Те пресяваха и преценяваха доказателствата в момента на намирането им. Но те, както и той, имаха усет, вкус и инстинкт. Компютрите имаха чипове. Светът тогава беше по-голям, но по-прост. Той се откъсна от съзерцанието си и се върна към настоящите проблеми.

Имаше две жени — Бет и Маделин. Разкритията за Големия ден се криеха между тях. Организацията целеше да свърже тези две жени. Когато това станеше, той щеше да наблюдава, но да не се намесва, не още. Бет имаше информация, от която той се нуждаеше. Имаше два начина да се сдобие с нея. Първият — да се свърже с Бет, въпреки че Де Хаус го разубеждаваше да не го прави, и вторият — да изчака и да прецени по действията й какво е открила. Вторият му изглеждаше най-точният път за действие. Бакън се бе съгласил и бе информирал министъра на вътрешните работи за всичко — сякаш той нямаше и без това достатъчно политически натиск на гърба си заради затворническите бунтове.

Всички операции бяха задействани или напредваха — ако можеше да се каже така. Чудеше се какво беше това, което Бет намери в училището и което я накара да си тръгне така внезапно. Чувстваше, че я познава така добре. Едва ли щеше да си тръгне, без да е постигнала някакъв успех. Какво беше докопала Бет и защо?

Бет Гембъл седеше зад кухненската си маса с дневника на Маделин пред себе си, на който имаше малка ключалка. Тя барабанеше с пръсти по масата и се вглеждаше в личния документ. Като малко момиче Бет също беше записвала в дневник личните си мисли и би била ужасена, ако те някога станеха публично достояние. Размислите й за момчета, попсъстави и нерадостния чергарски живот биха разстроили баща й и биха я накарали да потъне в земята. Това беше различно. Това беше годината от живота на Маделин Милтън, в която е била обвинена в убийството на баща си. Бет не очакваше вътре да се съдържат наивните лутания на разкъсвана от любов гимназистка. Но все пак беше лично. Кой й даваше правото да се промъква вътре и да опустошава съдържанието му като някаква драскачка от таблоид? Мади — заключи тя тъжно.

След известно колебание го отвори рязко и разгърна страниците му, в търсене на първите изписани редове. Намери ги след празните страници за първите две седмици.

15 януари 1985. Това е първото вписване в новия дневник, отбеляза Бет и зачете.

Тя излинява като снимката. Кожата й е като книжна салфетка, използвана книжна салфетка. Ракът я прави да изглежда като оризова хартия. Коледа, както обикновено, мина по тихия си рутинен път на „семейния“ празник. Няма да доживее до следващата. Има късмет. Това ли имам предвид?

Бет прелисти празните в по-голямата си част страници на тетрадката. Маделин не беше от хората, които редовно водят дневника си.

1 февруари. Днес пристигна инвалидната количка. Отвратителна е. Груб твърд метал и седалка, която не предлага никаква надежда за комфорт, също като това ужасно място. Той сякаш изсмуква живота и от двете ни. Когато тя се отпуска върху количката и се преструва, че може да види градината през късогледите си очи, той се разхожда наперено из къщата. Аз я разхождам с нея из градината, а вчера тя дори се усмихна, но знам, че се чувства виновна. Както и аз.

Бет знаеше колко трудно е да гледаш близък инвалид, но не и на седемнайсетгодишна възраст. Тъжният нещастен живот на това момиче изглеждаше недоизказан, сякаш вече се беше предала или ще се предаде, когато и майка й го направи. Разлисти нататък.

1 април. Много глупаво е да умреш в такъв ден. Тя го направи. Моята бедна, тъжна, болна, нещастна, разсипана, хубава, слаба, красива, мила, измъчена майка е мъртва. Позвъниха, за да кажат, че ще дойдат по-късно за инвалидната количка. Очевидно е част от ресурсите им. Той дори не заплака. Само издаде напред брадата си и се опита да хване ръката ми. Каза: „Сега ще бъде по-щастлива. Може би“.

Бет не харесваше това, което прочиташе между редовете на този дневник. В него Маделин сега беше сама срещу този мъж, бащата, в чието убийство е била обвинена по-късно. Чувствата на Мади към него не личеше да са топли, а неговите към нея изглеждаха обезпокояващи. Тя продължи да чете нататък, предчувствайки неизбежното. Процесът на Маделин беше през октомври 1985. Смъртта на баща й трябва да е била няколко месеца по-рано, като се вземат предвид обичайните проверки и отлагания на делата. Тя разрови дневника, докато не намери следващия отчаян текст.

22 май. Само шест седмици след смъртта на мама. Чувствам се на четирийсет години. Баща ми ме кара да се моля по време на това, това е неговият начин да го превърне в „ритуал“. Никога не ме гледа в очите, говори ми изотзад. Или аз, или той.

Време е, чувствам го. Лекарствата му за сърце приличат на аспирин.

Нямаше други вписвания. Нямаше и нужда от тях. Ако четеш както трябва, историята ставаше ясна от само себе си. Бет имаше нужда от повече подробности. Искаха от нея да открие нещо в нещастието на Маделин. Имаше още, много повече. Трябваше да има.

Тя извади копието от статията, която беше писала след края на процеса срещу Маделин, и усети кухата, зле изразена пристрастност в нея. Върна се мислено назад и си представи полицая, „полицейския източник“, който отклони написаното от безпристрастността към своята собствена подшушната „присъда“. Беше покрит с пърхот страстен пушач и седеше отпуснато пред съдебната зала. Квадратните пръсти на ръката, с която държеше цигарата, помръдваха, когато се вайкаше за „другите доказателства“. Паметта й направи услуга и в нея изплува името му: детектив сержант Форсайт.

Бет погледна към дневника. На корицата имаше избеляла снимка на селска градина. В него се съдържаше една отчаяна изповед. Тя го остави в сейфа на пода. Първо попадна до папката с данни за Мидълтън. После, без да знае защо, го отмести от мръсната му биография и му намери собствено място.