Ранкин Дейвис
Право на мълчание (22)

22.

Бет извади фотокопието върху току-що почистеното си бюро вкъщи. Знаеше, че търси някаква прилика, някаква връзка между всичко, което се случи, и благотворителното дружество. Много дружества оправдаваха името си и развиваха дейност, която, общо взето, подпомагаше определена кауза. Други — не. Бет нямаше никакво съмнение в коя категория попада това УБД. Разбира се, можеше и да греши. Може би предположението й, че буквите означаваха „благотворително дружество“, бе неправилно. Като се имаше предвид поведението им, би трябвало да означават „Училище за безчовечни демони“, но се съмняваше. Които и да бяха, те имаха достъп до важни фондове и източници. Предимствата да се представят за благотворително дружество бяха огромните данъчни облекчения и тихото благоприлично съществуване. Ако беше права, нямаше да е тихо и благоприлично още дълго време.

Като прегледа списъка, скоро стесни търсенето до избора между три дружества, които имаха точните инициали. Първото беше „Уингроувско благотворително дружество“. Беше регистрирано през 1917 година и бе основано от майор Майлс Уингроув след смъртта на сина му при Сом. Основните му цели бяха образователни: „За образованието на онези млади хора, които са загубили родителите си по време на войната“. Бет се съмняваше, че има някаква връзка, заради скрития намек за огнестрелни оръжия. Премина по-нататък и погледна за кратко следващото — „Работническо благотворително дружество“^[1]. Изключи го, но не беше много сигурна защо.

„Женско благотворително дружество“, е, това наистина галеше ухото. Беше регистрирано през 1985, декларираше, че благотворителните му цели са повишаване на образованието на жените и преквалификация на онези, които не са се провалили, а са били принудени да напуснат работа. Дори за неизкушеното око на Бет тази цел изглеждаше малко завъртяна. Най-услужливо бяха оставени адресът и телефонът. Списъкът на Управителния съвет се състоеше от обичайните дами със сламени шапки, любителки на сутрешното кафе: лейди Кристин Бакъл, председател, лейди Саманта Кокс Елизабет Чалмолей, лейди Даяна Ийв… бяха изброени още няколко имена. Те трябваше да означават нещо. Тя се вгледа в тях за известно време, но механизмът отказваше да заработи.

Телефонът прекъсна съсредоточаването й. Телефонният секретар се включи.

— Бет, моля те, вдигни телефона. Няма да ти отнема много време. — Бет разпозна гласа на жената от клуба по стрелба.

— Маделин Милтън истинското ти име ли е?

— Все някога трябваше да застанеш лице в лице с него. Трябваше да го видиш, когато е слаб, а ти — силна. Мина добре.

— Но как…

— Казах ти, нямам много време. „Блекхийт Бъгъл“, Бет, оттам започна всичко.

Слушалката в ръката й запращя, а сигналът й показа, че разговорът е приключил.

„Блекхийт Бъгъл“. Какво общо имаше с това първият вестник, в който Бет беше работила? Единственото нещо, което започна оттам, беше кариерата й. Не беше се сещала за този вестник от години. Беше хубаво време, невинно, доколкото отразяването на човешкото страдание може да бъде такова. Ясно беше, че те искаха от нея да проследи нещата обратно до „Блекхийт“. Ще го направи, но по своите правила, не по техните.

А в щаба на Молину телефонното обаждане беше предизвикало друго разследване. Те знаеха, че това ще бъде още едно упражнение по преодоляване на препятствия.

— Някаква следа?

— Пак от телефонна кабинка.

— Съберете ми всичко, което знаем за… как му беше името?

— „Блекхийт Бъгъл“, шефе. Няма да ни отнеме много време да намерим подробни сведения за известен вестник като този — добави горчиво Добсън.

— Остави сарказма и ми намери информацията. Трябва да знаем на какво си играят сега — нареди Молину, осъзнавайки леденото отношение на Добсън, откакто публично беше понижен за сметка на Тоби, който сега стана първи помощник на командира.

— А те наистина си играят — добави пристигналият току-що Де Хаус.

Молину не го беше чул да влиза в командния център. Ученият стоеше и мигаше над очилата си, които бяха едновременно и защитната му стена, и слабото му място.

— С кого — с нея или с нас? — предизвика го Молину.

— И двете, разбира се. И наистина са доста добри в това. — Де Хаус изглеждаше уморен. Лицето му през последните няколко дни от разследването беше придобило сив цвят като при морска болест. Молину усещаше неговата тревога, причинена от продължителната му обвързаност с тази операция. Също така забелязваше, че беше минало известно време, откакто за последен път си беше правил труд да се изкъпе и да се обръсне. Де Хаус постави куфарчето си на бюрото, отвори го и извади някакъв документ. — Ето, командире, доклада ми. Или може би вашата застраховка? — Той изчака каменното изражение на Молину да се пропука.

— Ще видим.

Молину взе документа и го заключи в чекмеджето си.

— Няма ли да го прочетете? — Де Хаус изглеждаше раздразнен.

— При мен е, това е достатъчно. Значи съществува.

Дребният човек се огледа из стаята. Всички оперативни работници седяха пред модемите си, увлечени в търсенето на повече информация. Той се приближи до Молину и снижи гласа си до тих шепот:

— Вие наистина вярвате, че това ще се провали!

Молину се съсредоточаваше върху други проблеми или поне създаваше такова впечатление.

— Какво ще направи тя с информацията, която има, Де Хаус? Ако се свържем с нея за това, дали ще избяга, или ще остане? — Облегна се удобно в мекото си кресло.

Айвън де Хаус, изглежда, водеше някаква вътрешна битка. В очите му беше изчезнало вълнението от преследването. Те блестяха като очите на умираща под ударите на рибаря риба. Под ударите на убийствения чук за риба.

— Тя ще продължи, докато не разбере всичко или докато опитите й не бъдат спрени. Ще нарежда парчетата, докато цялостната картина се появи, и после ще я разгласи публично. Вие какво очаквате? В момента не се доверява на никой друг, освен на оператора си. А и няма причина да го прави. Системата подло я предаде. Ако се свържем с нея, тя ще иска да знае за какво е избрана и как е избрана. Имате ли желание да й обясните защо е било необходимо да се намесим в процеса?

Молину не изглеждаше изненадан от отговора му.

— Съгласен съм, на този етап от операцията е прекалено рисковано. Ще го имаме предвид. Де Хаус, до нас достигна свежа информация. Името на жената от клуба по стрелба съвпада с жертвата от замесения процес. С изключение на цвета на косата, общото описание е същото. Включи се на 27-и, бих искал да знам твоите впечатления от нея.

Де Хаус включи машината. Нейният морскозелен зловещ отблясък му придаде гробищен цвят. Появи се наименованието на файла: Милтън, Маделин.

— Пропусни ранните данни. Била е изнасилена в същата нощ, в която и Бет Гембъл — каза безгрижно Молину.

Де Хаус натискаше мишката, докато стигна до съответния файл.

Полицейски рапорт. Жертвата е била нападната в 9 и 10 вечерта. Нападателят е бил маскиран и въоръжен. Изнасилването е било брутално и включва анално проникване и орален секс. Жертвата е разрязана от вътрешната страна на бедрото с дълъг нож. Била е със запушена уста през по-голямата част от извършването на престъплението. Заподозреният Маккейб, Уилям, 19-годишен, е открит. Жертвата е съобщила на полицията за влизането с взлом на Маккейб в училището за слепи, в което тя преподава. Той е бил под наблюдение от общинските служби. Показанията й са довели до повторно осъждане на Маккейб. Той е получил присъда от дванайсет месеца в Изправителния дом за малолетни престъпници. Обвиняемият е бил арестуван по подозрение в изнасилване. Той отрича да е замесен, като посочва алиби. Свидетелят на алибито се е самоубил преди процеса.

Веществено доказателство срещу Маккейб е само анализът на ДНК. Източникът са ноктите на котката на жертвата, която го е нападнала по време на изнасилването на Милтън. Маккейб е задържан и затворен в предварителния арест. По време на процеса срещу него обвинението не можа да представи веществени доказателства заради замърсяването на материала за експертиза. Настоящото местонахождение на Милтън, М. е неизвестно. След разговор с работодателите й е заключено, че не е контактувала с тях от няколко месеца. Жертвата е напуснала скоро след изнасилването.

Никакви помощи от Социални грижи или регистрирани доходи оттогава. Не е регистрирана и молба за обезщетение. Не е регистрирано и напускане на страната.

— Значи тя просто е изчезнала. Не мога да кажа, че я обвинявам — каза Молину. — Няма предишно криминално досие. Какво може да накара една жена, учителка в училище за слепи, да се включи в тази схема? Знаем, че може да стреля. Нашите хора в клуба по стрелба са взели мишената, след като е свършила. Мислим, че е същата жена. Изглежда нереално. Защо не?

— Защо не? — повтори Де Хаус. — Тя е напълно подходяща, след като сте пуснали насилника й на свобода.

Още едно доказателство за леденото му отчуждение. Той стоеше от другата страна и крещеше кое е добро и кое зло. От другата страна стоеше Молину и се бореше за по-голямата правда. Никога нямаше да разберат гледните си точки. Ученият нямаше какво повече да каже по въпроса. Какъв беше смисълът? Той си тръгна от командния център, без да се сбогува.

Молину преразгледа осигуреността на операцията си. Погледна часовника си със съзнанието, че тази вечер той и жена му трябваше да присъстват на вечеря с високопоставени полицейски служители. Не му оставаше много време, трябваше да тръгва. Имаше една-две въпросителни срещу няколко души от екипа — тях винаги ги имаше. Това ги правеше по-скоро по-надеждни, отколкото обратното. Но тези инциденти, тези малки прегрешения бяха остарели новини, що се отнасяше до вътрешната сигурност. Молину беше направил допълнителни проучвания на жените от екипа с надеждата, че може да открие някаква пукнатина и след това да я използва за по-нататъшно проучване чрез дезинформация на опонентите им. Нищо не излезе, освен една млада новопостъпила служителка, която спеше с един от груповите началници. Но това можеше да се запази за друга, по-нататъшна употреба. Не, проблемът с пукнатината оставаше.

Чудеше се дали поведението на Де Хаус напоследък не беше резултат на нещо различно от истинското натоварване от операцията и собствените му задължения. Часовникът му издаде звук, за да отбележи, че трябва да започне да наваксва изгубеното време. Молину си даде сам нота да преразгледа обвързването на оксфордския професор с бъдещето на начинанието. Тъй като стана рязко, не успя да забележи как жълтото квадратче тръгна от неуместното си място в полето на екрана, плъзна се надолу и файлът изведнъж се затвори.

„Блекхийт Бъгъл“ беше типичен независим местен вестник. Беше натъпкан с местни реклами, като „Месарницата на Тони“ и „Мотоциклетите на Кен“, и оцеляваше, като търгуваше вестникарско място за приходи. Тъй като никой не би го купил, вестникът се „разпространяваше“. Това не означаваше, че беше лош, а само че беше тъничък. Времето, което Бет прекара в него, я научи на основите на занаята й, но какво можеше да й даде сега?

„Бъгъл“ беше закрит преди няколко години. Коледна картичка с приложен надпис „Почивай в мир“ показваше отношението на издателя към загубата му. Сега офисът беше дал подслон на още един благотворителен павилион — те, изглежда, превземаха света. Единственото място, от което да започне, беше библиотеката. Бет бе прекарала безбройни часове там, прехвърляйки усърдно дебели папки с мухлясали новини. Ако свиването на държавните разходи не беше предизвикало затварянето й, тогава оттам поне можеше да започне търсенето. Това беше големият проблем — тя можеше да си търси вечно и да не знае какво търси. Но трябваше да е откриваемо, иначе нямаше смисъл да я връщат в собственото й минало.

Блекхийт беше място, което бавно се променяше. Само увеличаването на боклука по улиците и прекалено многото хора, които се изнизваха на групи от вратите на магазините, поддържаха притчата за характерния му упадък. Библиотеката изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше, сякаш се беше свила през изминалите години. Вехтите столове и умиращото цвете в саксия допълваха потискащата картина.

Би трябвало да са на компютър, помисли си иронично Бет. Отегчено младо момиче, страдащо от анорексия, разгръщаше страниците на роман от Симон дьо Бовоар.

— Къде държите старите издания на местните вестници? — започна Бет.

— Постъпих едва вчера — отговори момичето, без да вдига поглед от ситния печат на книгата.

— Поздравявам ви. Трябва да сте много щастлива, че имате работа.

Очите на момичето, прекалено големи за ъгловатото лице, на което се намираха, се фокусираха върху нея, после се присвиха.

— Доволна съм. Няма да повярвате какви възможности пожертвах. — Устата й остана безизразна по време на размяната на саркастичните реплики.

— Дадоха ли ви плана на библиотеката? — попита Бет полулюбезно.

Момичето се пресегна и извади плана на единствения етаж от горното чекмедже на бюрото си, после го развя с отпусната китка, а очите й се върнаха върху избраната книга.

— В едно можете да бъдете сигурна — каза Бет. По лицето на момичето се появи искрица интерес. — Никога няма да закъснея да върна книга на библиотеката, ако вие трябва да решавате каква да бъде глобата.

Лицето на библиотекарката се разтегна в нездрава доволна усмивка, разкриваща пожълтелите й зъби вследствие на някаква болест.

Планът беше много стар и вероятно беше изработен от господин Бейкър — библиотекарят, който години наред беше насочвал търсенията на Бет в правилна посока. Това означаваше, че планът беше точен.

Цялата местна история и всичките местни новини бяха грижливо събрани и подлепени от стария библиотекар. Неговата страст да подрежда хрониката на ежедневните дела на малкото населено място щеше да направи задачата й по-проста, но по никакъв начин — по-лесна. Разглеждането на плана потвърди предположението й: нищо не се бе променило. Изрезките бяха складирани на същото място. Тя тръгна между разпадащите се редове от лавици и се отправи към задната лява част на викторианската сграда на библиотеката. Старите дебели, пожълтяващи папки се подпираха една в друга за равновесие. Денят щеше да е дълъг.

Бет си разчисти място за работа и започна да разпределя папките на местни и национални. Докато го правеше, мислено прехвърляше каквото знаеше. Тук трябваше да има нещо, съобщение или новина, което да я наведе на някакъв извод. За какво — можеше само да предполага, но името Маделин Милтън би могло да е ключът. Бет отказваше да повярва, че изборът на името при резервацията в ресторанта е бил грешка. Те искаха тя да го открие. Това си беше направо вестникарско проучване или по-точно — тест. Бет избърса натрупания прах и погледна към купчината материали. Имаше доста вестници за проучване.

Молину имаше главоболие от вечерята предната вечер. Не че беше прекалил с пиенето, рядко го правеше. Не, това беше махмурлук, причинен от надушване на неприятности, който се появява, когато прекалено много по-висшестоящи искат прекалено много услуги за прекалено кратко време. Всички знаеха, че няма такова нещо като безплатен обяд, закуска или вечеря — поне не в неговия бележник, в който държеше списъка с услугите. Жена му беше във вихъра на онова свое държане, което би осигурило повишение за Молину. Понякога си мислеше, че не би се изкачил толкова високо по тази хлъзгава стълба без нейното неоспоримо влияние.

— Госпожица Гембъл пак прекара цял ден вътре — беше информиран Молину.

Агентът продължи:

— Излезе да си купи сандвич за обяд и се върна незабавно. Направихме няколко набега вътре, като използвахме различни членове на екипа. Както предполагахме, тя преравя папките с местните вестници.

Молину би искал да знае каква е целта на това ровене, но Бет щеше да ги доведе до нея. Техните собствени проучвания се бяха оказали съвсем безполезни. Те имаха само датите на старта на вестника и на неговото спиране. Годините между тях бяха загадка за компютърните терминали и за техните оператори. Всичко, което можеха да направят, беше да чакат и да наблюдават Бет Гембъл.