Ранкин Дейвис
Право на мълчание (7)

7.

Бет чувстваше, че бъдещето й е обвито в гъст чернобилски облак от радиоактивна несигурност. Сега трябваше да се съсредоточи върху хубавите неща в живота си. Но проблемът беше, че те не изглеждаха да са толкова много. С усилие ставаше сутрин от леглото и с още по-голямо усилие си лягаше вечер.

Процесът ще мине и замине, споменът ще остане, но къде в тази схема беше нейната кариера?

През двата месеца след нападението от Пакстън ТВ през ден пристигаха свежи цветя. През първите две седмици в болницата всички отделения си поделяха пратките, после, след като се върна вкъщи, Бет пренасочи доставките към една детска болница. Не държеше компанията отговорна, знаеше рисковете на професията. Гинекологът й каза, че е малко вероятно да има деца. Бет вече разбираше това и можеше да почувства загубата, която й бе причинена. Не че някога преди беше мислила да създаде собствено семейство. Реалността на едно бъдеще без деца изглеждаше засега странно далечна, но след време щеше да й се наложи да се изправи лице в лице с нея. Но на този етап не можеше да направи нищо друго, освен да се бори да доживее до следващия час.

Болката избледняваше, но не и споменът. Всяка вечер беше едно и също. И най-слабият среднощен звук връщаше лентата обратно, връщаше и него. Погнусата я сковаваше, докато логиката не разсееше страха и не позволеше на мускулите и мозъка й да се отпуснат. Беше благодарна, че баща й не можеше да разбере. Когато се върна вкъщи с лице, нацапано с хирургически помади, й се стори, че докато той си седеше в старинното кожено кресло и гледаше към парка отдолу, в изражението му припламна загриженост. Някога беше хубав мъж, с прав нос, очертанието на овала му издаваше сила. Сега плътта върху костите се топеше и изостряше чертите му. Бет се принуди да му купи дрехи с по-малък размер, защото слабеенето изяждаше тялото му с всеки изминат ден.

Не му казаха нищо за нападението, а и нямаше да разбере, ако бяха. Бет пусна болногледачката в отпуск, с надеждата че грижите за дома и обслужването на баща й ще заличат спомените. Как се излъга! На отоците им трябваше един месец, за да спаднат, но образът на онази нощ никога нямаше да избледнее, тя го знаеше.

Приятелите й я подкрепяха, макар и отдалеч. Изглежда, нападението и неговите последствия ги бяха отдалечили. За тях беше само обект на съчувствие. Сигурно мисълта за тестовете за венерически болести и СПИН ги държеше на разстояние, въпреки че и двата бяха отрицателни. По-вероятно се чувстваха притеснени от положението й на жертва. Всеки път, когато имаше посетител, тя се стараеше с всички сили да бъде спокойна и невъзмутима. Реагираше адекватно на изразите на съчувствие и подкрепа на приятелите си, но те не можеха да знаят, наистина не разбираха какво преживява. За щастие първоначалният поток от съжаление беше намалял до тънка струйка и всичките й близки се върнаха в релсите на собственото си ежедневие.

Компанията я пусна в безсрочен платен отпуск, а всичко, което тя искаше да прави, беше да работи. Бет се съмняваше, колкото и работодателите й, какво ще предложи бъдещето. Ясно бе, че бордът на директорите ще преразгледа положението след процеса. Инстинктивно разбираше, че каквото и да се случи, компанията първо ще се погрижи за себе си, а после за нея, въпреки външната проява на разбиране. Самият главен изпълнителен директор разговаря с нея, за да я предупреди за позицията на борда.

— Нека да изчакаме и да видим какво ще каже съдът, нали, Бет?

За Пакстън целият случай предизвикваше само неудобство. Бяха осъзнали, че независимо от изхода на процеса, тя и Теди Максуел щяха да си навлекат критики. Разкриването на личния им живот по страниците на вестниците нямаше никак да облекчи положението на Бет.

С течение на времето Теди все по-рядко я посещаваше. Не бе оставал да преспи след случилото се и от това тя вече ясно разбираше, че процесът наближава. Теди беше продукт на собствената си амбиция. Той щеше усърдно да опита да стабилизира положението си пред бездушните „костюмари“, които подписваха чековете в Пакстън. Не беше сигурна как самата тя възприемаше всичко това.

Спомни си деня, в който се запознаха. Името му вече й бе известно, както и за повечето хора от бранша. Между тях се появи привличане от пръв поглед, което сега й беше трудно да си обясни. Той беше прям и пълен с ентусиазъм. Притежаваше впечатляваща енергия и темперамент. За второто тя научи по-късно, когато опознаването изтри тънкото лустро. Пристигането от родната Америка бе резултат от нерадостно детство, пълно с премествания и скандали между родителите му. Животът на майка му и баща му беше една вихрушка от пиене, грубост и мъчителни раздели. Но Теди винаги казваше, че най-мъчително за него е било съжителството им. Бет беше шокирана, когато видя снимката на пълничкото момче с бифокални очила, изкривило лице зад металната решетка на скобите за зъби. Точно тази уязвимост я привлече в първия момент към буйния американец.

Връзката им започна страстно. Чертаеха се планове, даваха се обещания, преди успехът на програмата да накара света да се отвори пред него като бедрата на куртизанка. Те се отдалечиха. Любеха се от време на време, както стана и в нощта на награждаването, но сексът ставаше все по-рядко и все по-незадоволително развлечение. А сега и на това се сложи край.

Трябваше сама да се изправи срещу Мидълтън. Никога не бе проявявала повече от повърхностен интерес към делата за изнасилване, които често се разглеждаха в съда. Като стажант-репортер беше присъствала на много такива дела, но тогава нямаше представа какво изпитват жертвите. Ако знаеше, щеше изцяло да посвети предаванията си на страданието им. Вместо това, тя отразяваше само тези, в които излизаха наяве сензационни факти, но те бяха рядкост. Замисли се върху съдбите на тези жени, чиито преживявания бяха удостоени от нея само с четири реда коментар, и им се извини наум. В миналото би поклатила глава, ако жертвата на изнасилване откаже да даде показания срещу нападателя си. Сега би проявила повече съчувствие към нейната дилема. Но тя не стоеше пред нея. Не, тя щеше да разкаже без срам какво й бе направил и как го бе направил. Всеки тласък на гадното му тяло, когато проникваше в нея, докато тя лежеше безпомощна. Щеше да разкаже всичко това. Сякаш не можеше да продължи да живее, ако не разкаже историята си и не го види осъден заради деянията си. Като пречистване на душата и тялото.

През последните няколко седмици получи много предложения за помощ. Полицията й препоръча да потърси професионална консултация. Спомни си писмото, в което й предлагаха психотерапия. Психотерапия… Какъв смисъл имаше да го обсъжда с някой непознат?

Отказа предложението, защото се съмняваше в ползата му за нея. Единствената психотерапия, от която се нуждаеше, беше присъдата. Процесът нямаше да е лесен, разговорите й с Теди я бяха убедили в това. Той й каза за линията, която щеше да възприеме защитата на Мидълтън, и за кръстосания разпит, на които ще ги подложат — че тя е една лъжлива мръсница, а Теди е брутален изнасилвач. Това изглеждаше не само нечестно, но и невероятно. Този Мидълтън щеше да се опита да убеди съда, че тя се е съгласила да прави секс с него и да превърне процеса в грозен фарс. За нищо на света не би го сметнала за привлекателен, не изпитваше и най-малко съжаление към положението му. Бет разкри какъв извратен тип е. Какво се е случило в резултат на това й беше безразлично. Само си вършеше работата.

Съдебните заседатели няма да му повярват. Как биха могли? Теди й припомни, че е била пияна. И какво от това? Каза й също, че са се скарали в най-голямата вечер в нейната кариера и съдът ще сметне, че не е искала да остава сама и… е, нали се сеща.

— Ах, ти, копеле! Да не искаш и ти да кажеш, че лъжа, а? Кажи де? — предизвика го тя.

Сега Бет седеше зад бюрото си. Картичките постепенно бяха престанали да идват. Те се показваха през полуразкъсаните пликове, в които ги бе натъпкала, след като беше хвърлила поглед на посланията. Единствената, която стоеше на бюрото й, беше ръчно изработена. На нея Фъргъс бе написал: „Аз вярвам“. Той вярваше в нея и заедно с нея. Освен това знаеше, че той никога не би писал на някого друг.

Пред нея подканващо стоеше фруктиера с едри червени ябълки и любимите й светлооранжеви мандарини. Цялата стая беше преобразена в свежи тонове, докато бе лежала в болницата. Фъргъс и болногледачката на баща й се бяха договорили тайно с някоя си Лора Ашли, „съветник по вътрешен дизайн“, но спомените, които предизвикваше стаята, не можеха да изчезнат заедно със старите тапети. Това бе явен опит да подпомогнат възстановяването й. Оценяваше усилието им, но то само засилваше чувството й за омерзение.

Един тъмнобежов плик от офиса на лорд-канцлера привлече вниманието й. Точно от това съобщение се страхуваше най-много. Информираха я, че след два дни ще трябва да се яви на процеса срещу Артър Мидълтън. Текстът беше делови и безчувствен. Най-отдолу бе изписано предупреждението, че ако не се яви, ще бъде принудена да го направи под заплаха от задържане. Колко предвидливо! Само да се опитат да не я допуснат.

Телефонът иззвъня четири пъти, преди да я откъсне от мислите й.

— Бет? Бордмън е. Надявах се да те намеря. Отвори ли пощата си?

— Боя се, че да — отговори тя малко горчиво.

— Съжалявам. — Гласът му прозвуча разочаровано и искрено. — Ама че идиоти! Казах им да съобщят първо на мен. Възнамерявах да дойда при теб и да ти кажа.

— Не съм искала специално отношение — каза тя тихо. — Това е само официално писмо.

— Мога само да повторя — съжалявам, че си била уведомена по този начин. — След дълга пауза той продължи: — Има и нещо друго. Не бих искал да те връщам към престоя ти в болницата, но спомняш ли си цветята, които получи?

Бет беше озадачена. Какво общо имаха те?

— Да — отговори тя несигурно.

— Особено едно цвете, черна орхидея?

Спомняше си. То се открояваше, защото бе само. Всички други бяха в букети.

— Какво за него?

— Знам, че тогава не ти е било до това, но спомняш ли си кой ти го даде? — В тона му имаше напрежение.

— Не, не бих казала.

Така беше. Бет се върна в мислите си в тихата болнична стая. Споменът й бе смътен, замъглен от болкоуспокояващите. Мержелееше й се неясен силует на непозната жена, която оставя цветето на болничното шкафче и си тръгва с усмивка. Но може да е било и сън.

— Не я познавам. Остави го, без да каже нищо. Но тогава бях толкова упоена, че може и да ми се е привидяло. Но не мисля, че е така.

Бордмън, изглежда, бе малко недоволен от отговора й.

— Може да е важно, Бет. Не знам защо, но може да е. Ако се сетиш за още подробности, би ли ми се обадила или поговорила с мен на процеса?

— Да, разбира се. — Тя го почака да продължи.

— Опитай се да не се тревожиш за процеса. Знам, че е лесно да се каже, но недей. — Празната банална фраза не направи почти нищо, за да повдигне духа й.

Когато остави слушалката, Бет седна и направи точно обратното на това, което я посъветва главният инспектор.

Полицаят насочи вниманието си към разпечатката от компютърната система „Холмс“. Това беше национална база данни за информация и търсене на помощ сред полицейските управления във Великобритания, в която се съдържаха доклади за тежката престъпност. Молбата за помощ в случая беше отпреди две седмици. Трябва да е пристигнала, когато той излезе в отпуск и отиде да поплава в Хебръдиз. Беше молба за информация. В нея се казваше, че всяко престъпление или убийство, или изнасилване, при което се появяваше черна орхидея, трябва незабавно да се докладва на командир Молину. Само това. Който и да беше този командир, той държеше картите много близо до гърдите си. Обикновено молби като тази бяха съпроводени с допълнителни подробности, като например защо е необходима тази информация. Каквото и да беше — беше сериозно. Бордмън се повъртя за миг около телефона и бързо взе решение. Вдигна слушалката. Докато набираше посочения телефонен номер, се успокояваше с мисълта, че това не може да навреди. През целия си живот Бордмън не се беше заблуждавал повече.

Пътуването на Ийв от Женева беше кратко и безпроблемно. Обратният самолет тръгваше след пет часа. Дотогава щеше да е изпълнила задачата си. Къси руси коси с ягодов оттенък обграждаха нейното остро лисиче лице, което щеше да е красиво, ако мътните й сиви очи не бяха толкова смразяващи. Гъвкавото й тяло меко се провираше през тълпата от пътници. Носеше малка авиаторска чанта, вътре бяха фалшивите й документи. Другите необходими вещи щяха да бъдат в павилиона за коли под наем на дългосрочния паркинг на Изход 2. Винаги беше така уредено. Ийв мина през изхода и влезе в една телефонна кабинка. Бързо набра телефона по памет.

— Вятърът ме довя тук — каза просто тя.

Остави слушалката на мястото й и рязко тръгна към вестникарската сергия. Всичко, което искаше, бе крайното потвърждение. Обикновено посягаше към „Таймс“, но днес двайсет и четвърта страница на „Ивнинг Стандарт“ премахна убийствената предстартова бариера.

Тя напълно потъна в анонимността на движещия се човешки поток. Пак бе настанал Часът на орхидеята.