Ранкин Дейвис
Право на мълчание (37)

37.

Бордмън я чакаше пред задния вход. Косата му още беше влажна от душа, който си взе набързо. Лицето му стана угрижено, когато Фъргъс слезе с помощ от колата. Той закуца тежко, като пренесе тежестта си на един крак. Инспекторът се приближи, за да поеме тежестта от тялото на ирландеца върху своето. Чу как и неговият слаб крак изпука, когато освободи Бет от нещо повече от този товар: тя можеше да му има доверие. Тръгнаха мълчаливо покрай увивните розови храсти, които обграждаха задния вход на дома му. До Бет достигаше обещание за топло кафе и относителна безопасност.

Коридорът водеше до уютна кухня. По стените й бяха наредени семейни снимки, показващи щастие и успехи. Бет забеляза, че там, където Бордмън беше сниман, лицето му изразяваше неудобство и срамежливост. Не беше от хората, които ухажват фотоапаратите. Докато тя разглеждаше личната страна от живота му, Бордмън бе зает с изследването на степента на нараняване по крака на Фъргъс.

— Кога спря кървенето? — попита той през рамо и се наведе да махне внимателно втвърдената превръзка от бедрото на Фъргъс.

— Преди около час. Всъщност не съм сигурна.

При звука на нейния колеблив, малко занесен глас Бордмън се обърна и огледа тази забележителна жена. Тъмните кръгове под очите й говореха по-красноречиво от всякакви забележки, които можеше да направи. Инспекторът имаше трима сина и жена му винаги си бе мечтала за дъщеря, но никога не бе имала късмета да получи този дар. Но ако той беше…

— Бет, седни, преди да си заспала права. — Тя изглеждаше поразена от заповедническия му тон, но се усмихна, когато той добави: — Моля.

Столовете бяха удобни като всичко останало в стаята. Тя усети, че се унася в полусън. Очите й започнаха да премигват, после се затвориха.

Фъргъс бе мълчал през цялото време. Със зле прикрито презрение наблюдаваше как полицаят се грижи за раната му. Фъргъс бе прочел документа. Той ги държеше отговорни за всичко, което бяха причинили на Бет.

— Ще ти трябва нещо повече от превръзка, за да успокоиш това момиче — каза той през стиснати зъби в ухото на наведения полицай.

Бордмън вдигна глава и погледна ирландеца в очите, в които се четеше ясно непреклонната му оценка.

— Знам — отвърна тихо.

Фъргъс осъзна, че няма повече какво да се каже по този въпрос. Бяха съгласни с фактите. Сбърченото чело на Бордмън му показваше, че този човек не се преструва.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед, но със сигурност трябва да се зашие, Фин.

Фъргъс се изкуши да добави: „Точно както и Бет“, но здравият разум му каза, че това нелесно примирие трябва да се остави да продължи още.

— Благодаря, Бордмън — отговори почти искрено.

Звукът от стъпки по стълбището привлече вниманието им.

Бордмън се изправи на крака, когато една жена на средна възраст, облечена в джинси и пуловер, влезе спокойно в кухнята.

— Закуската — каза тя любезно и без да им задава въпроси. Усмихна се открито на Фъргъс, който не можа да й откаже да й отговори със същата топла сърдечност. Той видя как тази привлекателна жена спря тихо до задрямалата Бет Гембъл, внимателно докосна все още мократа й коса, обърна се към съпруга си и кимна сериозно.

— Оправих леглата в стаята за гости — заяви тя, после отиде до печката и щракна копчето на фурната на максимум.

Само след минути раздаде на всички големи чаши димящо кафе, една беше оставена и пред Бет. Потракването на чашата върху дъбовия плот на масата я върна обратно оттам, накъдето се бе отнесла. Тя се огледа тревожно из стаята, после паметта й се възвърна. Младата жена закова поглед върху ирландеца и успя да се усмихне накриво.

— Добре ли си?

Той кимна, преди да отговори.

— Благодарение на теб — да. — По-късно щеше да има време за обяснения. Сега други въпроси изискваха отговори.

Бет почувства сдържаността му и разбра каква е причината. Погледна към Бордмън и после към жената, която предположи, че е съпругата му.

— Ние с Фиона нямаме тайни, Бет — каза Бордмън с очевидна гордост.

Бет видя как стройната мила жена отклони поглед към печката.

Полицаят отиде бавно до куфарчето, поставено върху една от работните маси. Бет го видя как се подвоуми за миг, преди да го сграбчи здраво за дръжката. Каквито и последни колебания да беше имал, те изчезнаха в тези кратки секунди. Той го донесе на масата и набра комбинацията на ключалката.

— Бет — започна Бордмън. — Ако това има някаква стойност за теб, съжалявам за всичко, което се случи. Не мога да кажа нищо повече. Въпросът е как да го оправим.

Тя отпи от топлата чаша с кафе, преди да отговори.

— Ние? — попита тя. Той кимна, без да дава обяснение. — Не правиш ли компромис със себе си?

Инспекторът се зае да вади многобройните папки от куфарчето.

— Направих го, когато позволих на тези хора да се намесят в процеса ти. — В студения утринен въздух се разнесе горчивина.

— Имаше ли някакъв избор? — попита Фъргъс, впечатлен от искреността му.

Погледът на Бордмън се срещна с този на жена му.

— Винаги има избор, господин Фин, важното е да си достатъчно смел, за да го направиш. — Думите, изпълнени със съжаление, предизвикаха тишина в стаята. Всички скрити съмнения на Бет се разсеяха.

— През последните осем месеца се извършиха няколко жестоки убийства на мъже из цялата страна. — Бордмън разпръсна папките по повърхността на масата. — Едно нещо беше общо: всички тези мъже бяха оправдани в процеси за изнасилване. Тезата на защитата е била взаимното съгласие. Начинът, по който са убити, е еднакъв. — Цвърченето на пържен бекон прекъсна за момент изложението му. — Кастрация и екзекуция с един-единствен куршум в мозъка.

В ярък контраст с ужаса на описанието те чуха, че Фиона си тананика, докато продължава приготовленията. Изумителна двойка — помисли си Бет. Бордмън продължи да обяснява.

— Едно цвете ме въведе в разследването — каза той и погледна към снимките пред себе си.

— Орхидеята от моята болнична стая — заяви Бет.

— Да, едно-единствено цвете. Тогава нямах представа какво става. Получих нареждане да се свържа с човек на име Молину. Изпълних нарежданията, а той изпълни своите. Избраха тебе, Бет. Процесът ти беше клопка. Тези хора бяха прекалено хитри, прекалено ловки и прекалено добре информирани, за да бъдат хванати по друг начин освен чрез капан.

Сега беше съвсем ясно. Бет погледна през кухненския прозорец. Сивото небе беше в тон с настроението й.

— Добре, аз съм била примамка, но и Мидълтън е бил. — В тона й имаше кротък гняв.

Фъргъс я погледна поразен. Артър Мидълтън я бе изнасилил и тя пак изпитваше възмущение, че е бил принесен в жертва от намесата на полицията.

— Те мислеха, че са предвидили всяка възможност. Но сбъркаха. Сигурен съм, че в екипа е имало предател, някой, който е имал достъп до най-високо ниво на секретност. Мисля, че знам кой е. Той им поднесе на тепсия теб и Мидълтън.

Докато Бет се концентрираше върху информацията, по масата бяха раздадени сандвичи с бекон.

— Ами орхидеите? — попита тя и отхапа от сандвича в ръката си.

— Очевидно за тези хора те са някакъв символ — каза Бордмън и започна да рови в купчината документи. — Проблемът, пред който се изправихме, беше, че те могат да се отглеждат от всеки, който има парник, а такива има стотици само в тази област. Те са черни, защото са били напръскани с черен спрей. Това, което имахме нужда да научим, е самоличността на градинаря и мястото, където ги отглежда, а това ние не знаем.

— Аз знам — каза Бет. — Аз ги видях, видях и парника, където се отглеждат, и жената, която ги отглежда.

— Обясни — каза Бордмън. В гласа му се бяха върнали обичайните властнически нотки, липсващи досега. Беше професионалист, време беше пак да се държи като такъв.

Бет им разказа всичко, което беше излязло наяве — от пикапа за химическо чистене, който я отнесе от дома й, до експлозията в парника и бягството им в къщата на Бордмън. Те седяха мълчаливо, докато тя им разказваше историята си, без да преувеличава и с делови глас.

Бордмън помисли над информацията и пак заговори:

— Трябва да има някакъв начин да свържем обитаването на къщата с някакво име или организация.

— Благотворителното дружество — предложи Бет.

Лицето на Бордмън изразяваше нужда от още обяснения, което отне известно време. Полицаят се засмя, когато чу как ги е надхитрила, за да вземе информацията.

— Тогава това е линията, която аз трябва да следвам — заключи той.

— Ние — заяви Бет.

— Не бих искал да ти припомням очевидни неща, Бетани, но ти ме принуждаваш. Като избягала затворничка, и при това доста известна, възможностите ти да разследваш каквото и да било са ограничени. А що се отнася до вас, господин Фин, те вече веднъж се опитаха да ви убият.

— Два пъти — изстреля той думите. Всички го погледнаха за още разяснения. — После — каза той, чувствайки се внезапно изтощен от последните събития.

— Още една причина вие двамата да се покриете за известно време. Дължат ми една седмица отпуск, а госпожа Бордмън е по-добър копой и от шефа на полицията.

— Аз се срещнах с Орхидеената жена. Всички видяхме на какво е способна.

— И ние ще внимаваме. Загрижеността ти е трогателна. След всичко… — Той спря, очевидно разстроен от спомена за отминалото си обвързване.

— После ще имаш време за реабилитация, Бордмън — каза мило жена му.

Бет разгледа тази влюбена двойка и изпита страх за тяхната безопасност в ръцете на врага. Вече имаше прекалено много смърти. Бет не се чувстваше достатъчно силна да стане свидетел на още две.