Ранкин Дейвис
Право на мълчание (3)

3.

Андрю Бакън никога не бе могъл да се похвали със здрав сън, но последната нощ бе по-зле от обикновено. Отвори очи и погледна към студената светлина на електронния будилник, едно от малкото отстъпления, които бе направил пред победоносния марш на домашната техника. Беше пет и петнайсет сутринта. Спретната купчина листове до леглото се изпречи подигравателно пред погледа му. Скорошното му повишение в постоянен таен съветник бе донесло със себе си дълго лелеяните предимства и отговорности на високите постове, но задължителното четене в леглото не му помагаше много да се отърве от безсънието. Той се протегна и придърпа една от сините папки, носеща знаците за особена важност според критериите на Министерството на вътрешните работи. Светна лампата и препрочете експозето, което бе приготвил за министъра.

Дългогодишният проблем за пренаселеността на британските затвори и институциите за малолетни нарушители на закона заемаше първия дълъг абзац на рапорта. Останалата част очертаваше последните разследвания от кръстосани проучвания на пощата на задържани или от сведения на Асоциацията на полицаите, работещи в затворите. Изводите предвиждаха недоволство през зимата, нещо, което правителството — и по-специално шефът на Бакън, Алтъни Палмър-Дент — не биха могли да си позволят, след като подготвяха манифест, призоваващ към затягане на реда и закона, за предизборната кампания догодина.

Бакън подписа документа, остави папката на мястото й, взе друга и тръгна през педантично, като по конец подредената ергенска кухня на уестминстърския си апартамент. Приготви си любимия болезнено жълтеникав топъл коктейл от яйце, разбито с мляко и бира и прелисти страниците на подробния план за предстоящия ден: най-отгоре, в седем сутринта, беше срещата с Палмър-Дент.

След назначаването на техния министър преди почти година Бакън бе склонен да го вижда като следващия ръководител на страната. Неизтощима енергия, съчетана с вроден инстинкт за политическо оцеляване, отличаваха министъра на вътрешните работи, предопределен да играе ролята на световната сцена. Беше от хората, които не можеш да спреш. Често, когато разговорът с него придобиваше насока, която можеше да предизвика недоволство или обида, той съумяваше елегантно да се измъкне и хлътналите му кафяви очи успяваха да проникнат отвъд вперения поглед на опонента. Бакън бе присъствал на много случаи, в които описваха Палмър-Дент като магьосник и извор на вдъхновение. Тези квалификации идваха предимно от верни съпартийци, но понякога, примесени с малко злоба, и от негови колеги от парламента.

Но специфичната природа на забележителния мъж може би най-добре се онагледяваше от старинния сандък, който винаги беше с него навсякъде, където трябваше да произнася речи. Стъпваше на железните му панти и пускаше в действие подходящи за случая дози от ласкателна риторика и категорична целенасоченост. Точно тази целенасоченост тревожеше Бакън, докато преглеждаше графика си. Каква ли ще бъде реакцията на министъра относно задълбочаващата се криза в системата на затворите на фона на твърдата решимост на финансовото министерство да търси още възможности за съкращения и публично обявената от Палмър-Дент война на престъпността?

Бакън се вмъкна в строгия си сив костюм на райета и започна втората чаша чай „Ърл Грей“ точно в шест и двайсет сутринта. Обикновено му трябваха десет минути да реши кръстословицата в „Телеграф“, преди да се отправи към Уестминстър, но тази сутрин нещо привлече вниманието му: малък абзац в колоната „Новините накратко“. Той гласеше: „Сериен убиец: полицаите разследват, но не много усърдно“. Инстинктивно отгърна на статията на трета страница, подписана от Джон Прийс, скандално известен алкохолизиран драскач, който сам заявяваше, че неговата единствена цел като журналист е да поставя на мястото му Министерството на вътрешните работи.

Бакън започна да преглежда материала и челото му се набразди от дълбоки бръчки.

От полицейските управления чак до Хамбърсайд и Бристъл са установени факти, които предполагат, че страната ни е обречена да стане свидетел на вилнеенето на брутален убиец, вживяващ се в ролята на представител на обществените интереси.

Намерените трупове на жертвите — всички мъже на различни възрасти — са жестоко обезобразени. Старши детектив, ангажиран в разследването, описва местопрестъпленията като най-грозните сцени, които е виждал през над двайсетгодишната си служба.

Поразителната прилика в начините на нападение почти сигурно сочат, че са дело на един и същ убиец.

Въпреки че самоличността на убитите мъже още не е окончателно установена, предполага се, че всички те имат дебели криминални досиета, включващи насилие и мошеничество. От полицейски източници става ясно, че службите са смаяни от убийствата и призовават към обществена подкрепа, за да изправят извършителя им пред правосъдието.

Поразително противоположно е отношението на Министерството на вътрешните работи. Потърсено за коментар, то показа, че се отнася към случая с върховно безразличие. Като подчерта, че за тях не е обичайно да коментират отделни разследвания, един заместник-министър предположи, че този вид случки не били от тези, които предизвикват интерес на високо ниво, като се има предвид статутът на жертвите.

Инспектор Пол Ричардсън, който координира разследването, потвърди отношението на Министерството, като сподели, че са му предоставени „по-малко от обичайните подкрепления“ от служители, за да работи по случая, и призна, че досега общественият отклик е „поразително слаб“.

Бакън си отбеляза наум, че трябва да се свърже със Скотланд Ярд, след като разговаря с министъра на вътрешните работи. Колкото и да беше затъпял от пиене, Прийс наистина имаше непогрешим нюх за раздухване на скандал.

Седем дни по-късно безжизненото сиво октомврийско небе бе надвиснало тежко над стъклено-бетонната кула на Главното градско полицейско управление. Ръководството на Отдела за разузнаване, набиране на информация и предоперативна дейност се намираше на четиринайсетия етаж на Скотланд Ярд. Външната врата водеше директно в малка приемна, която от време на време се използваше и за събрания. Вратата след нея не беше достъпна за всички, а само за малцина избраници. В този ден тя беше здраво затворена, а стаята зад нея — пълна: командир Джералд Молину — шеф на отдела — бе свикал среща с тримата си помощници — двама безименни агенти MI6 и Андрю Бакън. Атмосферата беше напрегната, а на всеки няколко минути стаята притихваше. Тишината тогава се нарушаваше само от неспирното жужене на колите и случайно включените настоятелни автомобилни аларми.

Молину беше напълно подходящ за поста си, защото природата го бе благословила с търпението на шахматист и спокойствието на свещеник. Черната му коса блестеше от гел. Въпреки че беше на петдесет и една години и това личеше от бръчките по мургавата му кожа, от два метра разстояние изглеждаше в добра форма. Беше женен, с едно дете, но показваше доста преходен интерес към семейния живот. Дълбоко хлътналите му очи, от определен ъгъл почти черни, внушаваха важността на мисията му. Това беше неговият живот: работа в най-висшите кръгове на британските полицейски служби, командването на секретния оперативен екип на Отдела за разузнаване, набиране на информация и предоперативна дейност — независима група от изключително подготвени агенти, за чието събиране и обучение му бяха трябвали години. Той лично бе избирал всеки член на състава, като в много случаи високият интелект се предпочиташе пред физическата тренираност. Основната отговорност на отдела се състоеше — както показваше и името му — да се бори с престъпността чрез разузнаване и анализ и след това да действа решително въз основа на направените изводи. Само най-висшите полицейски служители в страната знаеха за мрежата, която ръководеше, но повечето от тях презираха не само арогантността на Молину, но и размера на отпусканите му бюджетни средства.

Не бе очаквал обаждането на Бакън, но сметна интереса му за прекрасна възможност да покаже ефективността на екипа си. Бакън го бе осведомил, че Министерството на вътрешните работи е много заинтересовано от бързия край на случая с убийците-отмъстители. Които и да бяха, не можеше да им се позволи да раздават правосъдие и щяха да получат първокласно разследване. Това прозвуча като музика в ушите на Молину.

Сутрешните вестници бяха пълни с инсинуации и банални морализаторски брътвежи на най-различни коментатори, съживяващи споровете за и против прочистването на улиците. Политическата дилема, заключи той, се състои в това, че повечето порядъчни граждани не дават и пукната пара, че са очистени няколко боклука, може би известна част даже направо приветстват начинанието. В края на краищата излизаше доста по-евтино от харченето на неизброими милиони, за да се държи престъпното братство зад решетките с години. Но все пак за Молину това си беше работа и докато тя можеше да издига собствения му авторитет, политическият й аспект му беше съвършено безразличен.

Беше трудна среща. Разследването напредваше бавно. Молину не спираше да докладва пред пратеника на политиците, без да положи никакво усилие да скрие растящото си безпокойство, докато излагаше събраните до момента от агентите данни.

— През последните три месеца сме регистрирали три убийства с толкова поразително еднакви особености, че Специалният отдел реши да ни покани да изчистим и дооформим хипотезите. На първо място, имаме работа с проблем от национално значение: Бристъл, Единбург, последното, преди една седмица — в Хъл. Тъй като е вероятно всички жертви да са загинали от ръката на един нападател, не сме разгледали възможността да са замесени няколко души.

— Защо няколко? — попита Бакън с отсечен академичен тон, докато си водеше бележки за срещата си с министъра след това.

— Убиецът е могъл да действа сам, времето и мястото на престъпленията позволяват допускането на такъв сценарий. Но изключителният професионализъм на цялото начинание навежда на мисълта за сътрудничество.

— Искате да кажете, че това не е всичко?

— Ще се спра на това след малко — отговори Молину.

— А жертвите свързани ли са? — попита Бакън.

Молину кимна към един от помощниците си — Бил Ливър. Бяха заедно от три години. Височината му граничеше с гигантизъм, но у този Гаргантюа се криеше бърз и чевръст ум. Той се протегна към черния картотечен шкаф и разрови публикациите и фотографиите. Бакън внезапно затаи дъх, когато зърна първото черно-бяло копие. Гол мъж лежеше, проснат на земята, а на мястото на гениталиите му зееше дупка. Една черна орхидея бе поставена до дупката в главата му. При другите две жертви личеше същият modus operandi^[1]: цветето, куршумът в главата и осакатяването.

— Какво е тогава предположението? Двама-трима извратени, които действат заедно? — запита Бакън.

— Не е вероятно — прекъсна го Ливър. — Серийните убийци рядко работят на групи. Само веднъж е регистриран такъв случай, в Ел Салвадор през 1984 година, когато двама любовници травестити, които си падали по детска плът…

— Добре, достатъчно, Ливър! — прекъсна го рязко Молину. Никога не бе изпитвал удоволствие от подробностите, които асистентът му с такава наслада бълваше. — Хората, с които си имаме работа, не са елементарни. Те имат детайлни познания за полицейските процедури и експертизи. Никакви свидетели и оскъдни улики на местопрестъпленията.

— Все трябва да има нещо — каза Бакън, поглеждайки към резюмето на бюрото пред него. — Ами цветето? Сигурно има някакво тълкуване?

— Страхувам се, че не. Анализирахме го и се оказа обикновен вид, боядисан с черен спрей. Предполагаме, че е замислено да наподобява печално известната отровна перуанска черна орхидея.

— И това е някакво подсказване — отвърна Бакън. — Нещо друго?

— Само начинът на действие — отговори Молину, като притвори очи и бавно заразтрива слепоочията си. — Въпреки че е известно, че всяка от жертвите има криминално досие с присъди за насилие и мошеничество, никой не е бил осъждан за сексуално престъпление, което и беше първата ни линия на разследване.

— А коя беше следващата? — попита Бакън.

— Погледнете това. — Молину кимна към Фил Андерсън, който се наведе напред от стола си и даде знак на Ливър да намали светлината и да спусне щорите. Прожекционният апарат меко забуча и на голата бяла стена се появи фотос на трийсет и втора страница на „Таймс“ с дата 20 август. Под рубриката „Рождени дни, кончини и съобщения“ с флуоресцентен маркер бе отбелязан следният пасаж:

Дън, Патрик Майкъл

2 септември 1954 — 21 август 1994, 22 часът и 22 минути. Почивай в мир.

Не дарявай силата на духа си на жена, иначе проклети да сте ти и твоята мощ. (Еклесиаст, 9:2)

— Всяко от тези съобщения е поместено в деня преди смъртта на жертвата — продължи в тъмното Молину. — Не открихме и следа от някакъв друг Патрик Майкъл Дън със същата рождена дата. Предварително съобщаване на убийството показва, че извършителите са уверени в способностите си. — Екранът премигна за кратко и на него се появи подобна страница с дата 17 септември 1994:

Филипс, Мартин Чарлс

4 май 1961 — 18 септември 1994, 15 часът и 19 минути. Почивай в мир.

Не се отделяй от благоразумната си и добра жена, с която богобоязливо си се събрал, защото благодатта на нейната скромност е по-ценна от златото. (Еклесиаст, 7:21)

Молину пак заговори:

— Филипс е бил намерен мъртъв до жена си в петнайсет и трийсет същия ден.

— Какво е открила местната криминално-следствена служба? — попита Бакън.

— Изключват съпругата. Тя има солидно алиби.

— Не са намерили нищо на местопрестъплението, нито дори и косъмче.

— А балистичната експертиза? — продължи да настоява Бакън.

— Нищо необичайно. Куршум с висока степен на пробивност, произведен от „Смит и Уесън“. Продават ги с хиляди.

— Значи сме в затруднение — заяви Бакън.

— Би могло да се каже — промърмори Молину и продължи ясно нататък: — И за да покажа колко голямо е то, доверих се на външен човек. — Огледа се из стаята в опит да провокира реакция на тази своя необичайна постъпка. Отделът за разузнаване бе преди всичко прочут със секретната същност на работата си и самата идея за сътрудничество на външен човек бе чужда на природата му. Но Молину се гордееше с новаторското си мислене и въвеждането на допълнителна интелектуална мощ в състава щеше само да повиши авторитета му. Интересуваха го само резултатите, независимо на каква цена.

Той се наведе над интеркома и каза на секретарката си:

— Поканете нашия гост вътре, госпожице Уангъл. — Извърна се обратно към групата, преди да стане от бюрото си. — Господа, запознайте се с господин Айвън де Хаус, криминален психолог в Оксфордския университет.

Ливър отвори вратата и в стаята нервно пристъпи слаб мъж с много малки кръгли очички. Носеше униформата на академичната общност: кадифено сако, закопчано високо до шията, с износени и избелели кръпки на лактите, изтъркани сини джинси и очила с кръгли рогови рамки. Той хвърли бърз поглед из стаята и кимна за поздрав. Де Хаус бе озадачен, когато получи поканата от Скотланд Ярд. За разлика от много свои колеги от университетите в страната, той никога не се бе домогвал до професионални връзки с полицията, но след като за първи път разговаря с Молину преди четиридесет и осем часа, апетитът му наистина много се изостри. Неговата тясна специалност бяха религиозните култове — тема, очаровала го още като студент, когато наблюдаваше как расте броят на религиозните фанатици и как те не губеха присъствие на духа въпреки съжителството си с разкрепостените деца на любовта от шейсетте години в Англия.

— Боя се, че господин Де Хаус не носи добри новини. Но съм сигурен, господа, че ще оцените светлината, която ще хвърли неговата преценка на ситуацията. Моля, господин Де Хаус. — Молину покани дребния мъж да застане пред заседателната маса. Той придоби малко театрален академичен вид и заскърца с парче плат върху очилата си, за да ги избърше.

— Кой разбира жените? — внезапно попита Де Хаус. Стаята остана тиха. След като никой не се осмели да отговори, той присви очи. — Не очаквах отговор. — Направи пауза. — Може би въпросът ви се стори несериозен, но той има основание. И двата цитата, които току-що видяхте, са пряко свързани с отношението на мъжете към жените. Погледнете и третия.

Датата беше 15 октомври.

Галахър, Роналд Джордж

21 януари 1956 — 16 октомври 1994, 20 часът и 43 минути. Почивай в мир.

И любовта я води по правия път, а зачитането на нейния път е спасението от греха. (Еклесиаст, 6:19)

— Който и да е отговорен за тези престъпления, той явно вярва, че изпълнява божествена заръка. Което означава само едно — че убийствата ще продължат, докато не бъдат спрени със сила. Мотивът не е нито финансово облагодетелстване, нито сексуално удовлетворение. А само раздаване на справедливост. — Продължи да говори при пълна тишина: — Той вярва само в един висш морал, основан на идеалите на божествената справедливост. Действа по свой собствен закон.

— Какво искате да кажете? Че тези хора са някакъв отряд от блюстители на божествения ред? — запита иронично Бакън и скръсти ръце.

— В известен смисъл, господин Бакън, въпреки че, уверен съм, моето обяснение не е толкова опростенческо. Серийният убиец не знае кога да спре. Серийният убиец не може да спре. Ако първият му опит е успешен, той започва да вярва, че е недосегаем.

— Беше ми казано, че специалността ви са религиозните култове. — Бакън зачака отговор.

— Много масови убийци са твърдели, че действат по божествена поръчка. Йоркширският изкормвач се смяташе за пратеник на Всевишния. И до ден-днешен настоява, че действията му са били вдъхновени отгоре. Проучил съм няколко подобни случая: в тях убийствата продължаваха. Това е „джихад“, свещена война срещу определена група хора.

Молину взе думата.

— Общото е, че всички жертви наскоро са получили оправдателни присъди по обвинение в изнасилване, като защитата е пледирала, че половият контакт се е състоял при взаимно съгласие. Това съвпадение не може да се пренебрегне.

— Е, и? — не отстъпваше Бакън.

— Поне знаем коя група от хора е на мерника.

— Колко души напоследък очакват процес по обвинение в изнасилване? — попита Бакън.

— Стотици, и се увеличават с всеки изминал ден — отговори Молину. — До момента 956 от тях твърдят, че е било по взаимно съгласие. Ние просто нямаме средства да ги обхванем всичките, ако ги оправдаят.

— И без това бюджетът ви вече е раздут, Молину — припомни Бакън.

— Точно така, сър. Затова се нуждаем от примамка. — Молину мразеше да нарича „сър“ един незначителен обществен служител, но ако той дърпаше конците, то Бакън стискаше кесията. Не беше сигурен как ще се отнесе Бакън към идеята да поставят примамка. Докосваха политическа струна — гражданските права бяха гореща тема напоследък. Но независимо от това трябваше да е сигурен, че Бакън е съгласен. В края на краищата той беше човекът, който трябваше да прокара идеята и пред министъра на вътрешните работи по-късно. Молину остана доволен от отговора му.

— Жива стръв — отвърна той. — Интересно. От тези 956 има ли някои сигурни?

— Дори и да бях хазартен тип, пак не бих се обзаложил за присъдата на съда — каза Молину и прибра папката си.

— Обяснете — кратко настоя Бакън.

Преди да отговори, командващият се огледа из стаята с ясното съзнание, че щом веднъж свали картите, или ще спечели, или ще изгуби всичко.

— Трябва да отнемем тази работа от ръцете на съда.