Дороти Кумсън
Когато бях невидима (9)

Ника

Лондон, 2016 г.

По целия път дотук, между опитите ми да спя на кушетката в спалния вагон, с раницата ми за възглавница и палтото — за завивка, аз не спирах да превъртам думите на полицая. Не онова, че свидетелстването тяло да е опасно за всички, които познавам, а другите неща: нещата за живота, който трябвало да водя. Ето какво се върти в ума ми, откакто набързо си събрах нещата в раница и в малка платнена торба, която получих безплатно ма един панаир на книгата, и взех очукания калъф на китарата. Живеех ли живота, който трябваше да живея? Ясно ми е как стигнах до тази част от живота си, мога да погледна назад и да видя всеки завой, всяка стъпка, всяко решение, довели ме дотук. Но мислите, които са нанизани в ума ми като сложна и тревожна броеница, са мисли дали по този път е трябвало да поема. Имало ли е друга възможност за мен? И дали не съм вече твърде далеч по него, за да направя промяна и да заживея друг живот?

Лондон, 2002 г.

Знам, че някъде в ресторанта има фотографи, мислех си за пореден път.

Не можех да се отпусна напълно заради това, че някъде някой се крие зад обектив и чака да объркам нещо, за да натисне бутона и да запечата грешката ми с едно коварно щракване.

Те спряха да ни преследват, след като вече не ходех по клубове и дори рядко излизах от апартамента. Като нямаше какво ново да снимат, буквално се превърнах във вчерашна новина. Други хора се наместиха на първите страници, сега бяха по-интересни други скандали, други раздели, други повторни събирания.

И все пак още дебнеха фотографи. Усещах ги.

Тод продължаваше да излиза, но не припарваше до нищо незаконно на публично място. У дома, през седмица-две, когато искаше да се надруса като хората, канеше шепа доверени приятели. (А бяха доверени, защото и те щяха да загубят много, ако някой разбереше какво правят.) Пиеха шотове скъпо уиски, пушеха истински кубински пури и смъркаха кокаин. Понякога набираха скорост и гледаха като безумци, започваха да говорят и ставаха опасни — олюляваха се на ръба на балкона, опитваха номера с ножове, играеха канадска борба и често се биеха, когато загубят. Призори се стоварваха по диваните и изпушваха огромно количество трева, за да се успокоят. В края на нощта апартаментът смърдеше на трева, алкохол и пот; когато излизах от спалнята на сутринта, миришеше на застояло и граниво, а те бяха мрачни, пребледнели и груби.

Мразех тези купони. Не само заради наркотиците и безконтролното пиене, но и заради незачитането, което приятелите му показваха към мен… стомахът ми кипваше. Тод смяташе, че е забавно, когато някой от тях прокарваше ръка по задника ми, а друг опипваше гърдите ми, или пък ме „молеше“ да коленича, за да „да ме оправи набързо“. Той смяташе това за ужасно смешно — за комплимент, — мислеше, че приятелите му се държат така с мен, защото ме смятат за секси.

Миналата седмица Тод устрои такова парти и за да се реваншира за него (един от приятелите му стигна твърде далеч с опипването), ме доведе на вечеря в този хубав ресторант. Не можех да се отпусна, защото знаех, че някъде има фотограф.

— Изглеждаш невероятно — каза ми Тод. Звучеше приглушена музика, лампите бяха нагласени така, че да изглежда като осветено от свещи, черни кожени сепарета, които осигуряват уединение, кристални чаши, фин костен порцелан, тежки сребърни прибори. Всичко беше от класа.

— Благодаря ти — отвърнах. Взирах се в маникюра си, металносив, за да отива на дългата сребриста рокля, която той ми купи за случая. Всичко ми пърхаше отвътре — но не както преди, когато го видех и говорех с него. А заради фотографите, заради сервитьорите и защото се чудех какви части от разговора ни ще бъдат предадени, кои напълно непознати хора ще ме познаят и ще ме осъдят заради неща, които не съм направила.

Дори когато си бях у дома, пак се тревожех. Да, по-малко, но често спусках щорите, за да скрия гледката към реката и градския пейзаж, в случай че някой използва телеобектив, за да ме снима. Не ставай глупава, каза ми Тод, когато му признах какво съм направила. — Никой вече не се интересува дали взимаш наркотици. Не си чак толкова важна.

Но аз никога не съм взимала наркотици, Тод. Никога, през целия си живот. Позволих ти да кажеш това на хората, за да те защитя.

Знаеш какво имам предвид — отвръщаше той с пренебрежение. Виждаше болката на лицето ми и ме прегръщаше. — Съжалявам, скъпа, ти направи невероятно нещо за мен. Няма да позволя то да те превърне в някой от онези параноици, които си слагат шапка от метално фолио на главата, защото си мислят, че хората могат да им прочетат мислите. Ако ще използват телеобектив, за да те наблюдават, ще е само когато аз съм тук. За мен ти значиш страшно много, но на никой друг не му пука за теб. Просто си живей живота, става ли?

— Напоследък ми беше трудно — каза ми Тод. Наведе се напред, сниши глас до шепот — очевидно параноята не беше само мой проблем. — Ти наистина ми помогна и ме измъкна, когато имах най-голяма нужда от теб.

Усмихнах му се, но не вдигах поглед, за да не могат да ме снимат. В началото, когато Тод настоя, не исках да нося тъмни очила, но вече се чувствах гола и на показ без тях. Слушах го с половин ухо, защото вече знаех, от начина, по който сниши глас, че се притеснява да не изтече някак информация за нас.

— Ти си толкова красива и вярна, и аз не мога да си представя живота си без теб.

И аз не можех да си представя живота си без него. Имаше дни, в които сякаш той бе целият ми свят; имаше дни, в които бе единственият човек, когото виждах, защото не бях излизала от апартамента. Животът ми не трябваше да е такъв, знаех го, но все пак не беше лош и имах невероятен мъж. Колко двайсетинагодишни живеят в апартамент с изглед към Темза и имат приятел, който им купува всякакви неща, води ги на всякакви места и най-важното — знае част от най-неприятните им тайни и все пак ги обича? Моят живот се въртеше около Тод и в това нямаше нищо нередно.

Усетих, че се раздвижва, и вдигнах глава. Тръгвахме ли си? Тод подръпна леко десния си крачол и коленичи пред мен. Музиката притихна още повече, около масата се появиха сервитьори. Един от тях държеше изпотена кофичка с бутилка шампанско в лед, друг — букет рози, а трети, с бяла кърпа на ръката, явно беше готов да налива. Погледнах към приятеля си, той бавно отвори ръка и ми показа розова кадифена кутийка.

Ахнах, вдигнах ръце към устните си и ахнах отново.

— Ники Харпър, ще се омъжиш ли за мен — каза Тод. Но не беше точно въпрос. Защо изобщо трябваше да пита? Разбира се, че щях да се омъжа за него. Щях да се омъжа за него и преди три години, когато се срещнахме, щях да се омъжа за него и предишния ден и на следващия. Той беше любовта на живота ми. Обичах го толкова много — мисълта, че той изпитва същото, че иска винаги да бъде с мен, беше невероятна. ТОЛКОВА НЕВЕРОЯТНА! Бях готова да скоча и да се разпищя! Да изкрещя на целия свят, че той е моят мъж и аз го обичам толкова много.

Кимнах, без да свалям пръсти от устните си.

— Ще трябва да ми отговориш както е редно — рече той през смях.

— Да! Разбира се, че да — казах. Скочих и го прегърнах през врата.

Едната му ръка ме прихвана през кръста и той ме притисна към себе си, смеейки се щастливо в косата ми. В ресторанта избухнаха одобрителни аплодисменти. И над щастието си, над смеха му и над силното ръкопляскане, аз пак чух познатото щрак-щрак-щрак на фотоапарата.