Дороти Кумсън
Когато бях невидима (14)

Рони

Лондон, 2016 г.

— Аз само се пошегувах — информира ме чичо Уорън. Той благоволи да дойде в кухнята и да ми помогне с чиниите. Стои в другия край на стаята, скръстил ръце на гърдите си, облегнат на хладилника. Това беше любимата му стая в къщата навремето. Често ме водеше тук, за да ми показва това или онова.

— Знам — отвръщам. Тиганът, в който мама е сготвила ориза, се мие трудно. Вероятно трябва да го накисна, но си спомням колко много мама мрази да вижда нещо накиснато в мивката: Кухнята заприличва на кочина, казва тя. И трябва да го измия сега.

— Щом знаеш, тогава защо не се засмя? — пита чичо Уорън.

— А нужно ли ти беше да се засмея?

— Стига, Рони, това бяха само закачки.

— Разбирам.

— Наистина ми лазиш по нервите с тези твои преструвки на светица — ръмжи той. Говори тихо, за да не го чуят родителите ми, макар че и без това са в дневната в предната част на къщата, и внезапно осъзнавам, че се е приближил до мен.

— Съжалявам да го чуя.

— Ако някой се шегува, трябва да се засмееш. Така е възпитано. Очаквах точно ти да го знаеш.

— Аз ли?

— Да, нали си монахиня.

Гумените ръкавици ми стигат до лактите и съм сигурна, че по-скоро затрудняват процеса по изстъргването на ориза от тигана на мама. Зрънцата са станали твърди като камък. Пускам гъбата и започвам да ги чопля с пръсти, макар че ръкавиците ми пречат.

— Вече не съм монахиня. — Свалям едната ръкавица и пак се заемам с ориза. Концентрирам се върху това, докато не го чувам, че излиза от стаята.

Щом оставам сама, спирам трескавата си дейност.

— И вече не съм седемгодишното дете, което те обожава — добавям под нос.