Дороти Кумсън
Когато бях невидима (32)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Ника, опитвам се да те срещна, но ти явно пак си пуснала в ход твоята суперсила, а не искам да чукам на вратата ти, за, да не би да я затръшнеш в лицето ми. Съжалявам за онази нощ. Че не ти повярвах. Попитах Елиза и ти се оказа права. От известно време тя съзнава, че има проблем с наркотиците, и иска да получи помощ. Наистина стана добре, че ти повдигна въпроса. Благодаря ти. Ще направя всичко по силите си, за да я подкрепя и да получи подходящата помощ, а тя ще ми плати за нещата, които е взела. Ако искаш да вечеряме пак заедно някой ден, моля те, обади се. Номерът ми е долу. Живея в апартамент 207, ако някога решиш да се отбиеш, за да се пробваш отново с целуването.

Маршал :)

Знам наизуст всяка дума от бележката му, чета я няколко пъти на ден, откакто той я пусна в пощенската ми кутия преди два дни. Днес обаче тя съвсем не иска да ми излезе от главата. Изкуших се да се обадя, да му пиша съобщение. Да се свържа с него.

Когато изчистих половината от първия от определените ми етажи в хотела, все още не знаех какво да правя. Странно е усещането да ти повярват след първоначалната гневна реакция, но той наистина е в сериозно отрицание по отношение на Елиза. Не съм сигурна доколко тя е в отрицание по отношение на себе си и колко му е признала в отчаяното си желание да каже каквото той очаква от нея, за да го задържи в живота си.

Бутам количката, натоварена с кърпи, нови тоалетни принадлежности, чаршафи и препарати за почистване, по коридора към следващата стая. Човекът от 413 определено беше много чист и подреден. Успях да изчистя стаята му за десет минути. Винаги правя така, в опит да си спечеля минута-две, за да отделя повече време на най-мръсните стаи. Тези етажи са с по-големи стаи, които отнемат повече време.

Лявото колело на количката понякога скърца и аз си казвам, че трябва да накарам момчетата от поддръжката да го погледнат. Докато си мисля това, бележката от Маршал се превърта в ума ми като пълзящи надписи в долната част на телевизионен екран.

Съчувствам му. Няма представа с какво си има работа. Елиза изглежда добър човек, но ще направи лоши неща. Вероятно вече е направила лоши неща, но още цял куп такива я очакват. Ще ги направи и накрая ще е ужасена, че не й е останал никой. Маршал няма да е до нея. Сега той си мисли — всъщност вярва, — че ако я подкрепя и се грижи за нея, ако не й се сърди, задето е крала от него, това ще й помогне; че ако има рамо, на което да се опре, тя ще потърси помощ за проблема си. Мисли си, че е нейната скала, човекът, към когото тя може да се обърне в трудните моменти, че това ще я накара да се бори с „проблема“ си. А всъщност всичко ще е само вятър, всичко ще са само лъжи, нищо няма да излезе, защото тя няма „проблем“, тя е пристрастена. В момента иска само своята дрога, иска животът й да се напасне към дрогата, иска единствено да й се разминава за това, че се държи като пълна отрепка.

Рийс понякога се държеше така. Да, като пълна отрепка. Единственият начин, по който можех да остана негова приятелка и все още да го обичам, бе да съм честна със себе си относно какъв е той и на какво е готов, за да подхранва навика си. Наистина го обичах. Можех да го обичам, защото виждах какъв е всъщност. Когато го поглеждах, не виждах наркоман, който краде от мен и Вини, когато го пускахме в къщата. Не виждах дори мъжа, с когото бях пила кафе, след като ме беше спасил от изнасилване. Виждах момчето, което е трябвало да напусне дома си, защото майка му не го е защитила. Никога не съм виждала негови снимки отреди да започне животът му като Рийс, но можех да си го представя. Под надупчената от иглите кожа, под мръсотията, под мръсните дрехи, сиво-кафеникавите зъби и често неприятната миризма, аз винаги можех да видя момчето, за което домът е станал толкова ужасен, че е трябвало да избяга от него. Виждах го такъв, но знаех на какво е способен.

С Рийс бяхме вредни един за друг, защото той можеше да направи ужасни неща, можеше да ме измами, да ме обижда, а аз пак щях да го обичам, пак щях да се грижа за него, пак щях да съм неговото убежище, когато имаше нужда да се преструва, че води нормален живот. Рийс понякога се нуждаеше от сурова любов. И двамата знаехме, че всеки път щом влезе в дупката на хероина, не е паднал в нея, а е пропълзял там. Сам решаваше да го направи. Да, това бе избор, направен заради така силно физическо и психическо желание, че той често не можеше да издържи на болката, която идваше, след като спреше да излива дрогата във вените си, но все пак беше негов избор. Моят избор не беше толкова физически, беше психологически, емоционален, инстинктивен — трябваше да съм до него. Трябваше да му показвам, че вярвам в него, защото си нямаше друг. И двамата знаехме, че той понякога има нужда от сурова любов, той знаеше, че аз имам нужда от сурова любов, но и двамата не бяхме достатъчно смели, за да я дадем.

Всичко това предстоеше на Маршал: рецидивите, обещанията, парите, емоционалният омагьосан кръг, в който щеше да попадне, докато Елиза се преструва пред него и пред себе си, че иска да бъде чиста. И тъй като и аз съм пристрастена, искам да бъда до него. Да му помагам, докато той помага на нея. Да подхранвам навика си с неговата нужда да помага на приятел.

Спирам количката пред 415. Няма табелка „Не безпокойте“ на дръжката на вратата, затова вдигам ръка.

Чук, чук! Чакам десет секунди.

Чук, чук!

— Почистване — викам. Чакам още десет секунди.

Няма отговор, нищо. Това невинаги означава обаче, че човекът не е в стаята — може да е заспал дълбоко, може да се къпе, може да е със слушалки и да не ме чува… средно стряскам поне по пет души на ден.

Прекарвам картата, прикрепена с халка към униформата ми, и бавно отварям вратата. Влизам, но оставам до прага, после пак чукам, „Почистване“. Няма отговор. Стаята е тъмна, защото пердетата са дръпнати, но не я усещам празна. В банята не свети, няма никой в леглото, но аз не съм сама тук. Брр. Средно това се случва поне два пъти на седмица — някой „случайно“ ме удостоява с гледка към голотата му. Вече съм виждала толкова много голи хора — мъже и жени, — откакто работя тук, и нито, един от тях няма тяло, което да си струва гледането.

Да си тръгна ли, или да остана? Наистина не съм в настроения за шегички днес. Оглеждам сумрачната стая, виждам бъркотията, преценявам колко време ще ми трябва, когато се върна по-късно. Едно мъжко сако е окачено на стола до прозореца; на ниската пейка до вратата има куфар, който стои отворен, но в него няма дрехи, само бельо, доколкото виждам, затова сигурно те са окачени в гардероба. На пода до леглото има панталони, единият крачол е напъхан в другия; отгоре лежат чифт мъжки слипове, а до тях — бяла тениска на нощното шкафче виждам скъп часовник, красива сребърна запалка, монети и ключове — за кола и за къща. Не е твърде разхвърляно — вероятно банята също няма да има нужда от голямо чистене. Да си тръгна ли, или да остана? Стаята е неестествено тиха, макар че не съм сама. Да си тръгна ли, или да остана?

Крушката в банята внезапно светва и, сякаш от нищото, един силует се появява оттам, спира и се обляга на рамката, така че тялото му запълва цялата пролука. Мъж е, над белия корем има загорели, мускулести гърди. Гол е, разбира се, излага тялото си на показ, сякаш всеки по тази земя е длъжен да го види.

Аз веднага извръщам очи, но знам, че вероятно първо е погледнал към мен, за да види доколко съм смутена, а после се е възхитил на отражението си в голямото огледало, до което стоя.

— О, извинете — казвам, извръщайки очи. — Мислех, че стаята е празна. Почистване. Ще се върна по-късно.

Правя крачка назад, готова да затворя вратата след себе си.

— Не, не, не бягайте. Пак можете да почистите. Аз наистина нямам нищо против.

Неговият глас. Неговият глас пропълзява в ушите ми, после се разлива из паметта ми, събужда всичките ми кошмари, кара ги да просветват в ума ми като неудържим порой.

— Ще дойда по-късно — успявам да кажа. Не вдигам глава, бутам очилата нагоре. — Извинете.

Излизам от стаята и затръшвам вратата. Не мога да си позволя миг, за да се съвзема, трябва да се махна оттук, да вляза в следващата стая, да се скрия и да се надявам, че не ме е познал, да се надявам, че няма да отвори вратата, да надникне навън и да каже…

— Ники? Ти ли си?

Продължавам да вървя, защото не съм Ники. Ники е жената, която той създаде по свой образ.

— Добре тогава, Ника. Ника Харпър, спри веднага и говори с мен.

Дори не знам защо, може би защото дълбоко в себе си съм пак двайсетгодишното момиче, което правеше каквото той му каже. Може би съм знаела, че трябва да проведа този разговор, трябва да участвам в този сблъсък и няма смисъл да се опитвам да го избегна, затова спирам количката с понякога скърцащото колело.

Не мога вечно да бягам от късчетата минало. Някой ден някак ще трябва да се справя с него.

Обръщам се. Изглежда късчето, с което ще трябва да се справя сега, е късчето, свързано с Тод.

— Почти не те познах с тази прическа и с очилата — казва той. — Изглеждаш много различно.

— Ти също — отговарям. Малко е посивял по слепоочията, от слънцето на скъпите му почивки кожата му е загрубяла и той е по-стар, разбира се, но в общи линии изглежда същия. Но не това имам предвид. Преди се плашех от него — а след като го напуснах, още повече. В ума ми той бе ужасяващ, по-страшен от мисълта да спя на улицата. Може би се страхувах от това, което може да ме накара да направя, че ще ме накара да се съглася да продължи да ме тормози. А сега, докато стоя пред него, просветващите ужасни спомени като че ли не са свързани с него, с мъжа, който наднича през вратата, за да не показва голотата си в коридора. Тези кошмари са за някой много по-страховит. Някой очарователен и хубав; жесток и коварен. Това като че ли не е той. Той изглежда съвсем различно.

— Защо не се върнеш в стаята ми да поговорим? — пита той любезно.

Клатя глава.

— Не, предпочитам да остана тук.

— Не съм те виждал от десет години и искаш да говорим тук? — Маха с ръка към коридора, който всъщност е много хубав като за коридор. Осветлението е приглушено, но не и долнопробно, килимите са чисти, тапетите са красиви.

— Защо не? — питам аз. — Какво му е на коридора?

— Стига, Ники, просто влез за момент. — Звучи весело, като човек, който успокоява бившата си, като контролиращ мъж, който ще стане много зъл, когато бившата му не направи каквото иска от нея.

— Не, благодаря — заявявам. — И без това нямам време, трябва да работя.

— Да, работа — подсмихва се той. Някога тази подигравка щеше да ме засегне. Щях да чакам другите думи, които да покрият раната отворена от тези, да ме накарат да се почувствам добре. Точно сега обаче тя отскочи от мен, без да ме засегне. — Изчакай — казва той, когато не отговарям. Изчезва за няколко секунди, после се появява с бял халат. — Не мога да повярвам колко ниско си паднала, Ники. Навремето се смеехме на камериерките в хотелите, че трябва да пълзят на колене и да чистят, за да изкарат за пакет цигари, помниш ли?

Клатя глава.

— Не, не помия, защото аз никога не съм се смяла на никого, който си изкарва хляба, Тод. Не мисля така за хората. Никога не съм мислила и няма да го направя.

— О, стига, знаеш какво имам предвид.

— Не знам, наистина не знам, защото винаги съм уважавала хората, с каквото и да се занимават. Не е трудно да не се мислиш за по-добър от останалите само защото те не могат да си позволят твоя начин на живот.

— Наистина си се променила — казва той тъжно.

— Така ли? — питам. — А ти не си.

— Виж, това е глупаво, не можем да говорим нормално така. Нека те заведа на вечеря, ще поговорим и ще се опознаем отново. Искаш ли?

Толкова съм отвратена от това предложение, че едва се сдържам да не изкривя лице, сякаш той излъчва гадна миризма. Още по-отвратена съм, когато осъзнавам, че говори сериозно.

— Не, не искам. Благодаря, но не.

— Как така ми отказваш? — пита той. — Дължиш ми поне малко от времето си, не мислиш ли? Тръгна си просто така, след някакъв глупав скандал. Аз трябваше да се оправям с последствията от отменената сватба. Знаеш ли какво ми беше? Беше толкова унизително. Някои от спонсорите ми щяха да дойдат на сватбата, възнамеряваха да пуснат специални продукти по случая, а ти обърка всичко. След това трябваше да изградя живота си отново. Освен това отидох при семейството ти. Обзалагам се, че не знаеш за това, нали? Защото си егоистична. Родителите ти казаха, че си ги напуснала по абсолютно същия начин, както напусна и мен, и че винаги си била неразумно дете. Аз се застъпих за теб. Казах им, че историите във вестниците за дрогата не са верни и че съм се грижил за теб. Направих го, въпреки че ме заряза така. Дължиш ми го, Ники, дължиш ми го. Е, готов съм да чуя обяснението ти за това, което ми причини, но не и тук. Трябва да седнем някъде като хората и да го обсъдим. Трябва да разбереш, че не можем да се преструваме, че не се е случило, но аз съм готов да опитам.

Тод явно с години е подготвял този момент, този разговор. Знае какво ще кажа аз, какво ще ми отвърне и как ще протече всичко. Говори, сякаш този разговор се случва точно според мисловния му сценарий, въпреки че аз не съм продумала.

— Франк получи ли си работата обратно? — питам аз.

— Франк ли? Кой, по дяволите, е Франк?

Франк е мъжът, заради когото още изпитвам такава вина, че често съм мислила да прекъсна изгнанието си, за да помоля работодателите му да размислят, заради когото почти бях готова да се върна при Тод, за да го помоля да го върне на работа.

— Франк е шофьорът, когото ти нареди да уволнят, защото беше добър с мен. — Това явно не е част от сценария в главата му.

Почти виждам как хиляди мисли минават през ума му, докато се опитва да го открие в паметта си. Очевидно го е правил и след това, очевидно е карал да уволняват и други хора, защото са били твърде мили с някоя от съпругите или годениците му. Обзалагам се, че го с правил толкова често, че наистина е забравил кой е Франк.

— Довиждане, Тод.

— Не смей да си тръгваш, Ники. Няма да си тръгнеш отново.

Стая 417 има знак „Не безпокойте“, затова продължавам нататък, без да обръщам внимание на ревящия мъж зад мен, спирам пред стая 419.

— Ники, върни се веднага. Веднага. Върни се тук. Не съм приключил.

Чук, чук! Чакам десет секунди.

— Чуваш ли ме, Ники? Ники! Ники!

Чук, чук!

— Почистване.

— НИКИ!

Прокарвам картата си през устройството, отварям вратата и влача количката след мен, след като се уверявам, че стаята е празна. Обикновено не го правя, но трябва да затворя вратата. Трябва да го накарам да спре да крещи. Това е хубав хотел: последното, което им трябва, е някакъв да стърчи в коридора и да крещи името на жена, която не съществува.

 

 

Бирмингам, 2015 г.

— Реших, че може да искаш горещ шоколад? — казах на момичето.

Забелязах я преди няколко дни, появи се в града откъм гарата и се отличаваше сред другите пътници, защото бе обгърната от страха на новодошлата, който бе като плътно и съвсем видимо одеяло. Забелязах как не спира да върви онази нощ, когато отивах да се видя с Рийс. Сега седеше на една платформа пред затворен магазин за обувки, с чантата до нея, а одеялото от страх е заменено с безнадеждност. Така трябва да съм изглеждала и аз, когато пристигнах в града; със сигурност помня, че така се чувствах.

Подадох й стиропорена чашка с покрит с пяна горещ шоколад. Стори ми се твърде млада за кафе, вероятно нямаше да иска чай, а аз нямах представа дали ще иска билков. Горещият шоколад ми се стори добър компромис.

— Ако си от социалните, задръж си го — буквално ми се сопна тя с леко извита устна и присвити очи.

— Не съм от социалните — отвърнах.

— Ченге, значи. Е, не, мерси.

— Не съм полицай. Аз съм… — Каква бях? — Аз съм като теб. И аз съм бездомница.

— Да, сигурно.

Седнах до нея, без да почистя първо мястото, и тя се сепна, защото малко „нормални“ хора правят така.

— Аз вече не спя на улицата, но живея в нещо като приют за бездомни.

Тя извърна към мен тялото си, което изглеждаше крехко като на птиче с нежни крилца.

— Наистина ли си спала по улиците?

— Да, и ако смяташ да направиш същото, ще ти кажа това, което един добър приятел каза на мен: трябва да се криеш, да спиш скрита, за да се чувстваш поне донякъде в безопасност. Но има хора, които ще ти помогнат. Намери си място в приют и получи помощта, която ти се полага.

— Те просто ще ми кажат да се върна у дома. А аз не мога да ида там.

— Не, няма. Може би…

— Не мога да си ида у дома! — изпищя тя. Не я слушах, а трябваше. Аз бях започнала този разговор — защо изобщо говорех с нея, след като нямаше да я слушам? Тя не беше готова да приеме помощ от човек, който ще я уговаря да се прибере у дома.

— Извинявай — казах. Свалих капака на моята чаша и отпих. Горещият шоколад беше лукс, който рядко си позволявах. Усетих го твърде горещ по езика си и той изтръпна леко. Момичето прибира кичур мазна коса зад ухото си и разкри акнето по бузата си. Вероятно бе по-млада, отколкото си мислех. Отначало, отдалече, ми се стори на шестнайсет, но сега реших, че е по-скоро на четиринайсет.

— Аз съм Грейс. Ти как се казваш?

— Лори — промърмори тя. Държеше чашата с горещ шоколад, топлеше си пръстите. — Казвам се Лори.

— Приятно ми е да се запознаем, Лори.

Тя кимна.

— Наистина не мога да се прибера. У дома е ужасно. Не мога да ида там.

— Разбирам — казах аз. — Знаеш ли, през деня има центрове, където можеш да получиш храна и да седнеш в някое ъгълче да поспиш. А нощем, както вече ти казах, трябва да се криеш. Библиотеката също е подходящо място. Аз се опитвах да отседна в хостел поне веднъж седмично, за да се изкъпя и да си изпера дрехите. Но е трудно, ако нямаш никакви пари.

Тя всъщност не ме слушаше, беше отново в мястото, където бе взела решение, че е по-добре да избяга, отколкото да живее с онова, което се случваше в дома й.

— Чуй ме, ако си промениш мнението относно помощта, просто помоли някой бездомник да предаде съобщение на Грейс, или Ейс, и те ще се свържат с мен. Аз ще спя с теб навън, за да не си толкова изплашена.

— Защо ще го правиш?

— Защото знам колко страшно може да бъде. Но когато си готова, можеш да получиш и още помощ. Междувременно обаче е много важно да стоиш далеч от хората, които ще ти предлагат разни неща.

— Като теб ли?

— Точно така. Строго погледнато, не биваше да ти давам този горещ шоколад. Но ако ще живееш тук известно време, опитвай се да не дължиш никому нищо. Ще ти предлагат алкохол или дрога и ти ще си мислиш, че човекът е щедър, но всъщност после ще поиска да му се отплатиш. И понякога не просто с пари.

Тя ме гледаше, наблюдаваше ме как говоря, но всъщност не ме чуваше наистина. Лори още беше в шок. Още беше замаяна от факта, че е избягала от онова, което бе превърнало живота й в ад. Този път нямаше да ме чуе, но ако други й го повтаряха, повтаряха, повтаряха, вероятно накрая щеше да разбере. Може би нямаше да направи грешките, които повечето от нас бяхме допуснали по пътя.

— Лори, наистина съжалявам, че си се озовала тук — казах й. Знам колко е ужасно да чувстваш, че не можеш да се прибереш у дома. — Отпих отново от горещия шоколад; този път беше вече с правилната температура, млечен, с какаова сладост, която се плъзгаше леко по гърлото ми. — Ако нямаш нищо против, ще поседя малко с теб. И ако искаш да говориш за нещо — за каквото и да е, — го направи. Ще стоя, докато искаш.

Седяхме там почти цялата нощ и тя не ми каза нито дума.

 

 

Брайтън, 2016 г.

В края на смяната ми почти очаквам госпожа Насър и някое от едрите пикола да ме чакат, готови да претърсят и мен, и количката, по обвинение, че съм откраднала нещо от Тод. Очаквам да направи нещо такова, за да ме дискредитира, да ми даде урок, задето си тръгнах от него за втори път. Но нищо няма. Приключвам смяната си и излизам от сградата без произшествия. Заставам пред служебния изход и се питам какво да сторя.

Не беше толкова страшно, колкото си мислех. По време на една обикновена смяна бях открила, че Мисленият Тод е много по-страшен от Истинския Тод. Може би паметта прави хората по-страшни, отколкото са всъщност. Може би е време да приключа и с една друга конфронтация. И без това не мога да си отида у дома, защото въпреки че не се страхувам от него, не искам да ме проследи и да разбере къде живея. Затова вероятно ще е най-безопасно и най-разумно да тръгна към центъра на Брайтън, да се кача на влака и да отида да се видя с родителите си.

 

 

Бирмингам, 2015 г.

Влязох при Бърни, за да се видя с Рийс, но него го нямаше. Лори беше там. Носеше раницата си и изглеждаше размъкната и изморена. Умората, която очакваш да видиш при такъв начин на живот, ясно личеше в нея. Косата й бе вързана назад на мазна конска опашка, дрехите й бяха мръсни, тя се движеше като човек, който не е спал от седмици. Беше слаба, емоционално изтощена, физически изчерпана достатъчно, за да направи сега това — да седи срещу Джъдж.

Стомахът ми се преобърна. Исках да отида до масата, да я издърпам от него, да й напомня какво й казах, какво са й казвали без съмнение и другите — че не трябва да се забъркваш с хора като него, особено с него. Не приемай нищо от него! — искам да изкрещя. — Трябва да стоиш далеч от него. У дома е непоносимо, но Джъдж ще направи и този живот непоносим.

Преструвайки се, че не ги виждам, тръгнах към плота и си поръчах кафе, преди да седна на обичайната маса, която гледаше към вратата. Сложих слушалките в ушите си и усилих музиката до последно, за да удавя разговора им. Видях обаче как приключи той — той й подаде нещо, което тя скри под дланите си, после нежно я потупа по ръката и й каза нещо окуражаващо, тя кимна с готовност и се усмихна благодарно.

Не се паникьосвай — казах си. Не е твърде късно. Ако успеех да я разубедя, да я накарам да разбере, че Джъдж не е начинът да се справи с това, всичко щеше да е наред. „Живот на молитви“ продължаваше да звучи в ушите ми и аз броях секундите, докато той щеше да стане от масата.

Джъдж стана и понечи да излезе, но вместо това реши да ме удостои с присъствието си.

— Ейс, радвам се да те видя — каза ми, като застана твърде близо. Усетих миризмата на афтършейва му и тя ме запрати, както винаги, пак в последната нощ, в която работих за него.

Онази нощ, когато отказах да взема парите му и онова, което искаше да ми даде, за да ми стане по-леко, той се разгневи. Аз не вдигах очи и продължавах да повтарям, че не искам парите, че не е редно да ги взимам, защото смятам да напусна. Накрая прие думите ми и с поглед, който ми каза, че иска да ме хване за гърлото и да ми извие врата, отвори вратата на колата и ме пусна да изляза. Искаше да ме нарани, но не можеше. Хора като Джъдж успяват да се придържат към онова, което смятат за норми на поведение. Ако бях взела нещо от него, щеше да е съвсем в правото си, неговите норми щяха да му кажат, че може да прави каквото иска с мен. Но тъй като не ги взех, ако се разчуеше, че наранява хора, които нищо не му дължат, всички щяха да се откажат от него и да си намерят друг доставчик. Не можеше да е сигурен и дали някой няма да се разприказва пред полицията, за да се отърве от него. Джъдж ме пусна да си ида онази нощ, но това не беше краят. През годините не ми обръщаше внимание, а друг пък идваше при мен, като сега, и казваше колко се радвал да ме види.

Аз не вдигах поглед и този път свалих слушалките, за да измърморя поздрав, като знаех накъде ще тръгне разговорът.

— Как си, Ейс?

— Добре — отвърнах тихо.

Той продължи да се взира в ръцете ми, да изучава линиите по кожата ми, кокалчетата на пръстите, цвета на късите ми нокти. Наведе се към мен, така близо, че миризмата му изпълни сетивата ми; дъхът му леко плъзна по кожата ми, когато каза тихо и злобно:

— Още ли се сещаш за онзи път, Ейс? — прошепна той. — Когато шестима те изпукаха за една нощ. Разказаха ми всичко за теб, за тялото ти, за звуците, които си издавала, докато са те наранявали. Стори ми се чудесно, специално. И го направи безплатно. — Наведе се толкова близо, че устните му докоснаха ухото ми. — Никога не забравяй, че аз ти го причиних. Никога не забравяй, че мога да го направя отново винаги когато поискам.

После се изправи, доволен, че ме е накарал да потреперя, доволен, че е получил реакция от мен.

— Ако решиш да дойдеш на някое парти, само ми кажи — каза ми вече с нормален глас. — Сигурен съм, че много хора ще се радват да се забавляват отново с теб.

— Добре — отвърнах.

— Добро момиче. Аз също ще се радвам да се забавлявам отново с теб, ако това има някакво значение. — И като се усмихна на Лори, после на мен, излезе от кафенето.

Покрих устата си с ръка, вдишах и издишах дълбоко, за да прочистя ноздрите си от миризмата му, да прочистя ума си от него, да попреча на спомените за онази нощ да се събудят.

— Познаваш ли го? — попита Лори от другия край на заведението. — Джъдж. Познаваш ли го?

Кимнах, неспособна да отговоря.

— Той беше много добър с мен — каза тя. — Страшно добър. Знам, че ми каза да не взимам нищо от хората, но той беше адски мил. Дори каза, че ще намери къде да отседна, ако искам да се махна от улицата.

— Лори — започнах аз и се запитах какво да кажа. Тя беше вече в мрежата му. Не дотолкова, че да се съгласи да остане в някоя от къщите му, но това беше въпрос на време. Не и преди да я е хванал достатъчно здраво в капана си, за да прави всичко, което поиска от нея.

— Лори, просто внимавай с хора като него, става ли? — Трябваше и аз да внимавам, за да не му каже какво съм й казала. Щеше да има наказание. — Не всеки е такъв, какъвто изглежда, и не е добра идея да взимаш нещо от хора, които не познаваш. Не знаеш какво ще поискат в замяна.

— Но Джъдж е адски мил. Каза да не се тревожа за това, което ми даде, че е част от процеса по опознаване.

— Лори, ще ми се да говориш с хората, които могат да ти помогнат. Ти си достатъчно млада, за да получиш всякаква помощ, и те няма да те накарат да се прибереш у дома. Наистина няма.

Тя изсумтя, ноздрите й потрепнаха от отвращение. Веднага скочи, грабна си раницата и спалния чувал и излетя от кафенето, без да ме погледне. И кой би могъл да я вини? Наистина, кой?

Пъхнах слушалките пак на мястото им и отново вкарах музиката в главата си. Трябваше да изтрия някак тези два разговора, които не ми бяха донесли нищо добро.