Дороти Кумсън
Когато бях невидима (46)

Рони

Брайтън, 2016 г.

— „Град на име Злоба“ се излива от сиди плейъра на Ника.

Седим на завивката й, на пода в дневната, главите ни се докосват, взираме се в тавана. Би трябвало да съм на църква. Неделя е и би трябвало да съм на църква, но не съм способна да изляза оттук. Ние физически не сме способни да излезем оттук. Тя се обади в работата да каже, че е болна, и лежим на пода от часове, слушаме музика и от време на време разговаряме за разни неща, например кои са любимите ни желирани бонбони, кога за последно сме се опитвали да преброим звездите на небето.

Изминалата нощ сякаш никога не се е случвала. Сякаш не сме седели и не сме плакали в спалнята й, сякаш тя не се върна на леглото, сякаш не легнахме в двата му края и не плакахме, докато заспим. Почти, но не съвсем, защото не говорим за нищо, свързано с живота ни досега. Намерихме си безопасни неща, за които да говорим, но не и за другите, за истинските. От тях се пазим като от тигър, който ще ни нападне и ще ни разкъса.

— Нотите на маратонките ти от коя песен са? — питам я. Струва ми се безопасен въпрос, далеч от тигъра.

Но не е безопасен. Тя внезапно сяда. Аз се обръщам да видя защо е седнала и установявам, че се взира в отсрещната стена. Няма нужда да виждам лицето й, за да знам, че празният поглед се е завърнал. Да разбера, че отново се е отнесла.

— Отивам до тоалетната — казва тя и излиза, преди да мога да реагирам.

Чук-чук! На вратата се чука и аз не знам какво да правя. Да отворя ли? Да се престоря, че няма никого? Но музиката е силна и това няма да мине. Може би идват точно защото музиката е много силна. Аз намалявам малко звука и се надявам да си идат.

Чук-чук! Ето пак. Излизам в коридора, поглеждам към банята, вратата й е затворена, после към предната врата. Трябва да отворя, нали? Нали? Какво друго мога да направя?

Един висок, добре сложен мъж с най-красивата тъмнокафява кожа и големи тъмни очи стои отвън. За миг се сепва, преди хубавото му лице да се смръщи.

— Вие не сте Ника.

— Не, не съм. Аз съм другата Вероника Харпър.

— Извинете, не ви разбрах.

— Бях съученичка на Ника, или Вероника с „к“, както я наричахме, а аз съм Вероника със „с“. Имаме еднакво име и фамилия. Затова тя стана Ника, а аз Рони.

— Честно да ви кажа, не ми стана по-ясно. Извинете, ако съм прозвучал грубо, не исках. Лесно се обърквам. Ника вътре ли е?

— Да, в момента е в банята. Искате ли да влезете да изчакате?

— Не съм сигурен, че трябва. Не знам дали иска да говори с мен.

— Защо, какво сте направили?

— Не знам.

— Вие нейният приятел ли сте?

— Не, не — казва Ника зад мен. Ледът в гласа й ми подсказва, че не е трябвало да го разпитвам така. Май сбърках като отворих вратата в чужд дом.

— Здравей, Маршал — казва тя. — Какво обичаш?

Той се взира в нея, иска да я сграбчи и да я целуне, иска да я хване и да не я пуска повече. Поглеждам към босите си крака, защото дълбочината на чувството и желанието между тях е така неприкрито, че е почти голо. На показ, осезаемо.

— Искаш да говорим тук, на прага и пред приятелката ти? — пита той.

Тя вдиша бавно и издиша още по-бавно.

— Влез.

— Сигурна ли си?

— Да, влез.

Всички се връщаме в дневната и аз хуквам да вдигна завивката и да сложа възглавниците на дивана, да вдигна чашите от кафе, които сме оставили на пода. Връщам ги в кухнята и се спотайвам там няколко секунди. Не знам какво да направя. Да остана ли тук? Да ида ли в спалнята? Да си тръгна ли?

Той явно не се притеснява да говори пред мен, защото започва:

— Мислех си, че между нас всичко върви добре, а после ти ме разкара и не съм те виждал повече от три седмици, не отговаряш на съобщенията ми. Какво става?

Явно и тя не се смущава да говори пред мен, защото казва:

— Не беше голямата любов, нали? И двамата знаехме, че няма да продължи дълго.

— Нищо такова не съм знаел!!! Да, беше предимно физическо, но аз искрено си мислех, че има нещо повече.

Обръщам се с гръб към тях, за да се престоря, че ме няма. Това е ужасно. Не искам да слушам. В градския транспорт хората често говореха за такива неща, когато седях срещу тях, защото бях невидима като монахиня. Мислеха си, че не слушам, или вярваха, че ако слушам, тайната им ще умре някой ден с мен. Този човек, този Маршал, няма представа, че съм била монахиня, и въпреки това говори съвсем открито.

— Маршал, сексът беше хубав, но си мислех, че и двамата знаем, че е само това.

Той си спомня, че съм там, и поглежда към мен. Въпреки че съм с гръб към тях, го разбирам, защото Ника казва:

— О, не се притеснявай от нея, била е монахиня. Или сестра. Или монахиня. И двете, май. Няма да каже на никого.

— Добре тогава. Сексът не беше хубав, беше фантастичен. Хареса ти, и на мен ми хареса — много. И не разбирам защо си тръгна без никакво обяснение. Заради Елиза ли?

Коя е Елиза?

— Не. Е. мъничко, донякъде. Тя ме почерпи с още една чашка от откачените си глупости, но и да не беше така, животът ми е твърде объркан. Случиха се толкова много неща, че аз… — Гласът й потреперва. Знам какво иска да каже, но няма да го направи.

— Тя не мисли, че заслужава хубави неща или мили хора, в твоя случай — казвам аз. Още съм с гръб, затова не съм сигурна дали ме поглеждат. — Ника си мисли, че няма право да й се случват хубави неща или да е с добри хора.

— Няма нужда да говориш вместо мен — внимателно ми напомня тя, вероятно с напрегната усмивка на смаяното лице.

— Напротив, има — отвръщам. — Имаш нужда някой да говори вместо теб в момента, защото Маршал изглежда мил човек и нямаш право да го отпращаш само за да се накажеш. Ако не беше мил човек, ако не го харесваше вече или ако го харесваше, но не искаше да излизаш с него, това щяха да са все основателни причини да го разкараш, но не и за да се нараниш. Това е същото като да забиваш парчета стъкло в ръката си, за да се освободиш от болката, когато всъщност си причиняваш още по-голяма болка.

— И откъде знаеш толкова за това, нали си била монахиня? И откъде монахините научават изрази като „да го разкараш“? — пита Ника.

— Знам това-онова. Знам как говорят хората. — Предимно от наблюдаването на отношенията на хората около мен; а и понякога си мислех какво би ми харесало в една връзка и как бих се опитала да направя всичко възможно да я проваля, защото няма да се чувствам достойна, няма да я заслужавам. Както не допускам Клиф, когото всъщност доста харесвам. Всичко случило се преди ми казва, че нямам право на хубави неща.

— Е, стана неловко — казва Маршал в тихата стая. — Не знам какво трябва да направя сега.

— Може да седнеш и да поиграем на карти, ако искаш? — казва Ника. — Ако искаш. Аз имам някъде тесте и можем да пуснем музика. Мисля, че дори имам „Никога вече самотни нощи“.

— Ей! — възкликва Маршал.

— Извинявай, пошегувах се. Можеш да останеш да поиграем, ако искаш. Само ако искаш.

— Да, искам — отговаря той.

— А ти, монахиньо, също можеш да останеш. Стига да спреш да говориш вместо мен.

— Добре. — Не съм осъзнала, че оставането ми не се подразбира, но не го казвам. Всъщност това е голяма чест, след като й дължа толкова много. — Благодаря ти. А може ли вече да се обърна към вас?

— Ако искаш — казва Ника.

 

 

Не ходих на църква. Ника се сбогува с Маршал на входната врата, а днес аз не ходих на църква. Не съм се молила цял ден. Малко съм нестабилна, разстроена, чувствам се неудобно в кожата си. Сякаш съм забравила да си измия зъбите.

Но не искам да си тръгвам. Стоя си, дори в тоалетната не отивам, защото ме е страх, че ако изляза от стаята, атмосферата ще се развали и хубавото ще си отиде, ще останем пак трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо помежду си, докато седят и слушат музика отпреди почти три десетилетия.

Всъщност трябва да си вървя. Сега, когато Маршал си отиде, и аз трябва да си ида и да оставя Ника на мира. Но не искам. Искам да остана.

— Днес не ходих на църква — казвам й, след като ми направи последната чаша чай. Реших, че трябва да кажа на някого.

— Това хубаво ли е или лошо? — пита ме тя.

— Честно да ти кажа, не знам.

— След като си монахиня, надявам се, че винаги си била честна.

Дали намеква за случилото се преди толкова години, или просто се шегува?

— Честна съм. Не знам как да се чувствам заради това, че не отидох на църква в неделя за първи път от повече от двайсет години.

— Сигурно е странно.

— Много странно.

— Благодаря ти за това, което каза на Маршал. Не трябваше да се бъркаш, но ти благодаря. — Прошепна го като младо момиче, което споделя тайните си със сестра си посред нощ. Не иска никой да чуе, дори аз.

— Ще започнеш ли да се виждаш пак с него? — пита тя.

— На работа съм в шест сутринта. Ако искаш да останеш, ще трябва да си тръгнеш до пет и половина. Вероятно няма да е трудно, след като сигурно си ставала по това време с години.

Ще приема това за „Гледай си твоята работа“ — мисля си, докато тя става и излиза от стаята. Е, поне имам още една нощ, за да се опитам да кажа колко съжалявам и да се опитам да излекувам дупката, която бавно разяжда душата ми.