Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
When I Was Invisible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Когато бях невидима

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993

История

  1. — Добавяне

Ника

Брайтън, 2016 г.

Разбира се, не се видях с родителите си.

Кого се опитвах да излъжа с тези мисли? Бях въодушевена от факта, че се изправих пред Тод, без да се прекърша, затова си мислех, че мога да направя всичко, да се справя с всеки. Бях вече до вратата им, когато реалността се вля в главата ми. Това бяха хората, които оставиха своята седемнайсетгодишна дъщеря да си тръгне, вместо да се замислят дали онова, което им с казала преди години и им повтаря оттогава, може да е истина — че човек, на когото е имала доверие, я наранява и тя иска те да го спрат.

С Тод мога да се справя след десет години по улиците, но с родителите ми? Хората, които винаги съм обичала инстинктивно, без значение колко са ме наранили? Не. Просто не. Никога няма да бъда достатъчно силна за това. Почти хуквам обратно към спирката на автобуса, за да хвана метрото до гара „Виктория“ и после влак за Брайтън. Сега седя тук в тъмното, с китарата в скута, и прокарвам леко пръсти по струните, докосвам ги така внимателно, че те едва издават звук. Взирам се в полицата на камината и решавам да си купя малък сиди плейър. Ще го сложа там и ще мога да слушам музика в апартамента.

Чудя се какво ли прави Рийс сега. Дали е друсан? Дали още има нужда от медицинско лечение? Дали е вече чист след престоя в болницата? Дали Джъдж пак ще го пребива, защото не знае къде съм?

Мисля за Лори. Дали е в безопасност след всичко, което се случи, след онова, което я принудих да направи, за да се отърве от Джъдж?

Мисля за мама Мийчън, която дойде на улицата преди пет години и не спираше да плаче за децата си. Когато я видех, й купувах кафе при Барни и седях с нея, докато тя плачеше и ми разказваше историята си толкова пъти, колкото бях готова да я чуя. Тя нямала пари, но не искала да живее от помощи, защото знаела с какво презрение се отнасят всички към такива хора. Затова се хванала на допълнителна работа като чистачка, но не обявила доходите си, за да свързва двата края. Извикали я на разпит, после се намесила полицията. Но в това време й отнели децата, вече била напълно разорена и изгубила апартамента си. И сега никой не искаше да я изслуша, никой не искаше да й помогне. Можеше само да пише на децата си, светът й беше толкова малък и всичко беше толкова ужасно. Тя плачеше и говореше, постоянно разказваше историята си, защото се надяваше, че когато този път стигне до края й, всичко ще бъде различно и сега ще може да обясни как са й върнали децата.

Мисля за Лудия Дъг, който се бе нарекъл така още след университета, когато бил на върха. Работел в Ситито, сключвал сделки, от които ще ти падне шапката, докато един ден не започнал да чува гласове и вече не можел да ги заглушава с алкохол. Започнал да отсъства от работа, защото се борел с гласовете. Всички други също започнали да го наричат Лудия Дъг, но със злоба, докато една сутрин не се събудил и вече не знаел кой глас е истински и кой неговият собствен, и нищо вече не било същото. Харесвах историите, които разказваше за важните клечки, с които е работил, и колко безкрайно непоправими изглеждаха всички.

Питах се за Мелвин, с амбиции за уличен тарикат, който се опитваше да се държи като Хъги Беър от „Старски и Хъч“, но като че ли не можеше да се отърве от изискания итънски акцент.

Мисля за Ейми, която разказваше на всеки различна история за живота, който е водила преди, и всяка беше по-убедителна от предишната.

Мисля за Теса, която бе избягала от насилник и бе диагностицирана с тревожност и депресия — заболявалия, които няма как да видиш. Опитвала да се справя, но всичко й идвало в повече, хапчетата не действали достатъчно, а списъкът с чакащи за терапия бил толкова дълъг, че когато вече не била в състояние да работи, хазяинът й, който не можел да види заболяването й и колко опустошително е то за живота й, я изгонил. На улицата, далеч от очите му и далеч от мислите му.

Мисля си как бях една от тях. Някога бях част от този свят. Харесваше ми да ме наричат Ейс, когато говореха с мен, защото бях тяхна приятелка. Когато сядахме да кроим планове как ще завладеем света, или какво бихме сторили, ако „нормалните“ ни признаваха за хора.

Мисля си за всички, които съм срещала през годините, които живееха на улицата, и приюти, които сякаш просто се появяваха един ден и на следващия ги нямаше, които бяха част от онзи свят, в който престъпиш ли — ставаш невидим. Мисля за тях и искам да се върна там. Там се чувствах на място. Там ми беше мястото. Понякога имам усещането, че си играя на всичко това и утре ще се събудя, ще се върна в хостела или зад супермаркета, и ще трябва да ходя в библиотеката, за да се мия и изпишкам.

Онзи полицай ме попита дали това е животът, който трябва да водя, и аз си помислих, че не е това, че трябва да живея така — да спя в легло, да ям в малка кухничка, да имам работно време, — ето такъв живот трябваше да водя. Ами ако не е така? Ами ако животът, който трябва да водя, не е тук, а там, да бъда Грейс Ейс Картър сред хората, които познавам, сред хората, чисто минало познавам и с които се разбирам? Ами ако е писано да живея като невидима?

Посягам над китарата и взимам мобилния си. В него са запаметени два номера — на Саша и на хотела. Може би не чувствам този живот като истински, защото не съм свързана с никого. Може би част от проблема е, че Ника Харпър има нужда да установи възможно най-много връзки.

Здравей, Маршал. Какво ще кажеш да изпробваме отново целувките? Ника

Натискам бутона за изпращане, преди да съм размислила, преди да започна да се убеждавам, че наистина искам да стана Грейс Картър отново, забравяйки, че ще поставя в опасност всички, ако се върна в онзи живот.

Абсолютно. 15 минути? х

Или 5.

У вас? М х

У вас. До скоро. Н

Разбира се, че у тях. Оставям китарата, взимам ключовете си, слагам си очилата. Може и да съм готова за осъществяване на връзки, но не и да го допусна напълно.

 

 

Бирмингам, 2015 г.

Рийс ме чакаше пред работата, което означаваше, че се е случило нещо сериозно. От известно време беше трезвен и не се друсаше, всеки ден ходеше в центъра и търсеше възможност да продължи напред. Изглеждаше много по-добре. Сега живееше в едно общежитие за хора с психически проблеми, затова имаше достъп до баня, дрехите му бяха чисти за по-дълго, лицето му беше чисто, беше започнал да си пуска коса и дори май се замисляше да си обръсне брадата. Често ми казваше, като се взираше право в очите ми, че иска да направи нещо с живота си, може би да се установи с някого. Когато го видях да стои от другата страна на улицата, напрегнат, едва прикриващ ужаса си, разбрах, че е станало нещо сериозно.

— Кой? — попитах го. Очаквах да чуя за свръхдоза, арест, за човек, който просто е решил, че му стига толкова и се е надрусал до смърт. (Вътрешно се подготвях за деня, в който Рийс ще вземе това решение, когато ще влезе в дупката, без да има намерение да се събуди отново.)

— О, господи! — възкликнах, когато ми каза. — О, господи, господи, господи! — Това беше най-страшното. Бях го забравила. Само за четири седмици бях насочила мислите си към себе си и го бях забравила. — Покажи ми.

 

 

Лори седеше на един разкъсан картон под арките до канала. Ако беше решила да се крие, мястото не бе особено подходящо, защото всички бездомници по някое време идваха тук, но Рийс вероятно я беше довел, за да я накара да се почувства в безопасност. Солидните тухли и заслоняващите арки те караха да се чувстваш така. Освен това виждаш и светлината в двата края, но можеш да облегнеш гръб на стената, за да се подпреш, и да чуваш утешаващото плискане на водата. Често идвах тук в началото. Никога обаче не оставях да спя, защото много хора го правеха, но ми харесваше да идвам, когато имах нужда да остана сама и да съм в безопасност.

— Съжалявам, че не те послушах — каза тя, когато седнах до нея. — Съжалявам, че си мислех, че знам всичко и при мен ще е различно.

— Кажи какво стана.

— Той каза, че трябва да му се изплатя за всичко, което ми е давал. За всичко, с лихва. Джъдж. Когато ми каза, че ще се грижи за мен, му повярвах, и всичко изглеждаше много по-лесно. А той беше така мил. Не вярвах, че ще направи това. Просто исках да се прибера у дома. Но не можех. Каза, че ако не му платя осемстотин паунда до петък, ще трябва да работя за него. Каза, че ще е само за малко и ще ми избира свестни мъже, но ако не си получи парите, ще трябва да го направя.

Осемстотин. Джъдж беше мръсник. Знаех го, но в такива моменти отново се убеждавах колко лош е всъщност. Той знаеше, че тя е едва на четиринайсет или петнайсет години, знаеше, че това ще убие душата й, и вероятно го искаше. Да съсипе някого, да го направи свой роб, това му харесваше повече от всичко. Парите, които печелеше, бяха просто бонус.

Осемстотин паунда. Стомахът ми се преобърна от ужас, внезапно ми стана горещо и студено едновременно. Нямаше начин тя да намери дори половината от тези пари. Бягството беше единственият вариант, но трябваше да избяга веднага, ако не искаше той да я открие, и въпреки всичко щеше да стане жертва на същото в някой друг град. Лори отчаяно искаше да бъде обичана и желана, някой да се грижи за нея. Не беше трудно да разбереш, че Джъдж е лош човек, но щом животът й е бил толкова страшен, че да избяга и да стои тук толкова време, тя беше готова да си затвори очите за очевидните неща, докато не настъпи момент като този. Ако останеше тук и се опиташе да се разбере с него, той със сигурност щеше да я нарани много лошо — не чак толкова, че да не може да „работи“, но щеше да й покаже, че вече е негова.

— Какво ще правим? — попита Рийс. Той обикновено не се сприятеляваше с новите. Беше мил с тях, наглеждаше ги в приютите, ако беше негов ред, но обикновено се държеше на разстояние — познат на всички, но приятел с малцина. Правеше го, за да ги защити от моментите, в което щеше да падне в дупката. Очевидно обаче бе почувствал някакво родство с Лори, защото и той бе преживял същото.

— Не знам, по дяволите — прошепнах аз. Не можех да мисля, паниката и проблясъците на спомени парализираха ума ми и не му позволяваха да оформи мисли, нито да се спре на някоя от тях. Не исках и тя да свърши като някоя от жените, работещи за Джъдж — не само защото те не му бяха от полза за дълго, а нормалните хора рядко забелязваха, когато такава жена изчезне завинаги. Не исках да свърши и като мен, макар че бях донякъде „успешен“ бездомник, защото от десет години се справях някак, още бях жива и не се друсах.

В този момент имах нужда от музика. Имах нужда музиката да погали ума ми, да ме успокои достатъчно, за да мога да помисля. Трябваше да помисля.

— Съжалявам, съжалявам — скимтеше Лори до мен. Тя нямаше да издържи дълго. Рийс беше с шапката, която му бях подарила миналата Коледа. Пазеше и другата си, но съм сигурна, че слагаше тази, синя и вълнена, когато щеше да се види с мен, за да ме зарадва. Помнех шофьорската книжка, която ми даде преди толкова години. Ако не ми беше помогнал, щях ли да съм такава, каквато бях днес, или щях да съм вече използвана и изплюта от Джъдж, или някой като него, преди много време?

— Според теб колко души можем да съберем, за да ни помогнат? — попитах Рийс.

— Дванайсет, може би петнайсет.

— Не може да е някой, който се друса в момента — казах му. Знаеше, че имам предвид и него.

— Аз съм чист — отвърна отбранително. — Но пък ако искаме само чисти, значи са десет.

— Добре, ясно. С нас стават дванайсет. Имаме четири дни да съберем по осемдесет паунда. Няма значение как. Просто трябва да ги съберем. Когато им обясниш защо, сигурна съм, че ще помогнат. Просто трябва да съберат осемдесет паунда до четвъртък.

— Осемдесет? — попита Рийс. — Но тя каза, че той иска осемстотин.

— Да, и досега никой не е успявал да му се издължи. Обзалагам се, че ще иска лихва, когато му ги дадем.

— Ние? Няма да му давам нищо, Ейс. Луда ли си? Ще помогна, ще накарам и другите да помогнат, но няма да припарвам до него.

— Добре, аз ще му ги дам — казах. Присмехулното лице на Джъдж, когато ми напомни какво ми стори онази нощ, се появи пред очите ми, но аз го пропъдих, хвърлих го на купчината с другите ужасни спомени. — Ще се срещнем тук в четвъртък вечерта. — Обърнах се към Лори. Можеш да останеш при мен дотогава. Трябва да се криеш, защото другите в къщата ще откачат, ако разберат, че си при мен дори за малко. Но трябва да си далеч от Джъдж до петък.

— Благодаря ти — рече тя, хлипайки. — Благодаря ти. Благодаря ти. Благодаря ти.

 

 

Седях на перваза на широко отворения прозорец, за да мога да пуша, без да се вмирише цялата стая на цигари. И за това можеха да ме изгонят. Времето, когато можеше да пушиш в стаята си, беше отминало. Всъщност ги бях отказала преди петнайсет години. Започнах ги пак преди четири дни.

Лори спеше на леглото ми, тихото й похъркване изпълваше стаята. На другия ден щях да се срещна с Дявола. Не можех да спя от тази мисъл. Дръпнах от цигарата, усещайки как ужасът, който като че ли се бе настанил за постоянно в стомаха ми, се надига. Повече от всичко ми се искаше да пъхна слушалките в ушите си и да се отнеса за малко оттук. Не можех, вече нямах плейър. Щеше ми се нещо да прогони звука на Танца на Захарната фея, който не спираше да се върти в главата ми.

 

 

— Събрала си парите, малката? — попита Джъдж. Открихме го в сепаре в една кръчма в другия край на града. Той „притежаваше“ няколко кръчми — можеше да влезе в тях по всяко време и хората му освобождаваха неговото сепаре, а персоналът му носеше обичайната поръчка и всички добре знаеха, че не бива да му се пречкат. Докато говореше, фокусираше цялата сила на тъмносините си очи върху нея, още един начин да я ужаси, да се увери, че тя ще му се подчини. Освен това се преструваше, че мен ме няма.

— Да — каза тя тихо. Погледна ме, преди да бръкне в джоба си и да извади белия плик. Сложи го на масата, до чашата му с чай. Той пиеше чай, пред него бе нареден цял сервиз от фин порцелан — чак до изящната цедка. Не обичаше алкохол. Всички знаеха това. Не му харесваше да губи контрол и заради това не се друсаше, не пиеше алкохол, но винаги се опитваше да ги натрапи на другите.

Пликът, който Лори сложи пред него, не беше просто пълен с пари: той се издуваше от онова, което група хора бяха сторили, за да помогнат на едно момиче; беше претъпкан с мечтите ни за друг живот, с шанса ни да я спасим от живота, който ние живеехме.

Джъдж отпи бавно от чая и остави чашката на чинийката. Не взе плика, нито го погледна, само се взираше в нея все по-втренчено. Тя започна да трепери, като отстъпи назад, за да се изравни с мен.

— Впечатлен съм. Всичките осемстотин? — попита той.

— Да — отвърна тя тихо.

— О, малката, съжалявам, наистина, но сега има лихва. Бях мил с теб, но всъщност ми дължиш хиляда заради неприятностите и заради търпението ми. Е — той бутна обратно плика към нас, — благодаря ти, но ще трябва да събереш всичко.

— Значи, ако плати лихвата, дългът е уреден? — попитах го аз с пресъхнала уста и треперещ глас.

— Да, малката — каза той на Лори, като нарочно ме пренебрегваше, — ако успееш да ми донесеш още двеста паунда до няколко часа, дългът е уреден. — Той й се усмихна тъжно със затворена уста, скривайки рубина, който приличаше на капка кръв върху предния му зъб. Избута плика до края на масата. — Хайде, взимай го, върви си и всичко хубаво. Ела тук утре сутрин и ще започнеш да си изплащаш дълга.

Знаех, че когато пак заговоря, се обричам на нещо страшно. Част от мен беше ужасена какво може да ми се случи, но на по-голяма част не й пукаше. Правех това, то щеше да има страшни последствия, но аз ги бях приела.

— В плика са всичките хиляда. Преброй ги сам. Тя ти донесе хиляда.

Суровият му поглед се измести от Лори към плика и спря там. Почти го виждах как брои до десет наум, а после продължава до двайсет… до сто… до хиляда… до необходимото число, за да не скочи през масата и да ме сграбчи.

— Ама ти си била много хитра откачалка, а? — рече той.

Не казах нищо, сведох глава и забих поглед в червения килим.

— Предполагам, че ти си в дъното на тази история, а, Ейс?

— Лори сама събра парите. Това са всичките й пари, тя ти ги връща. — Това трябваше да е съвсем ясно, ако исках тя да има шанс. След това щеше да разполага най-много с двайсет и четири часа, за да направи каквото й казах. То беше условието, за да получи тези пари: трябваше да потърси помощ от социалните. Тя беше дете и те бяха длъжни да й помогнат. Да, само докато стане на шестнайсет, но тези две години можеха да променят всичко.

Когато се срещнахме предишната нощ при арките, за да съберем парите, всички й казаха, че трябва да го стори, за да ги получи. Всички бяха пределно ясни и открито й обясниха какви престъпления са извършили и какви вещи са пожертвали, какви неща са изтърпели, какви последствия ще трябва да преживеят, за да й ги осигурят.

Ние не просто щяхме да й дадем парите: ние искахме тя да разбере какъв е животът по улиците, през какво ще премине, ако остане тук. Тя трябваше да знае, че това не са просто пари, а възможност, втори шанс. Нещо, което никой от нас не беше получил.

Аз бях пожертвала музиката си, заложих плейъра си, знаех, че ще е почти невъзможно да си го върна, защото към тези пари бях добавила и всичките си спестявания, за да събера осемдесет паунда. Тя нямаше представа как се чувствах без моята музика, че това бе единственото, което ми помагаше да преживявам тежките моменти, че това бе моето скривалище. Исках да й обясня, но не можех. Някои неща са твърди лични, за да бъдат споделени.

— Браво на теб, малката. Е, явно вече си свободна. Но ако се нуждаеш от помощта ми, когато и да било, ела при мен. Вратата ми е винаги отворена за теб.

За първи път ме погледна.

— А ти, Ейс… с теб ще се разберем съвсем скоро.

Кимнах. Знаех го. През годините, когато пътищата ни се пресичаха и той не ми се подиграваше, вината ме поглеждаше така, че да разбера — не е забравил. Той не забравяше, не му харесваше, че не ме е „победил“. Неведнъж си бях мислила, че вероятно има и други хора, които са го отблъснали, които са се приближили, но са се отдръпнали в последната минута. Не ги бях срещала обаче. Вероятно не беше умно да се хвалиш с това. Никога не бях казвала на никого за последното парти, на което работих за него, и как се освободих, като не взех парите му. Никой не би се похвалил, че се е възпротивил на Джъдж, ако искаше да остане здрав и читав. А да помогнеш на друг да се отърве от него също не беше здравословно. Денят, в който щяхме да „се разберем“, наближаваше, без никакво съмнение.