Дороти Кумсън
Когато бях невидима (36)

Рони

Лондон, 2016 г.

Има нещо приятно и нещо неприятно в пътуването с метрото. Връщам се от изповед в църквата в Северозападен Лондон, която започнах да чувствам като своя енорийска църква, и влакът е пълен с хора, които се прибират у дома след пазар, и купонджии, запътили се към центъра. Между станциите, докато влакът фучи по релсите, затварям очи, опитвам се да намеря състояние, в което няма да чувам шума и гласовете от миналото, които не спират да ми крещят. Опитвам се да намеря някакво подобие на тишина, опитвам се да си спомня защо трябваше да напусна манастира.

Спомням си колко забавно беше със сестрите. Всеки ден бе различен, винаги откривахме много поводи за смях и шеги. По време на почивката всички правехме нещо различно — шиене, плетене, четене, рисуване, просто разговаряхме. Представях си, че такъв е животът в училищните пансиони. Всички ще сме заедно, приятели, ще се опознаваме, ще разговаряме за деня си и какво се е случило във външния свят. Онези от нас, които наистина излизаха — за да се грижат за бездомните, в приютите за жени, в болниците към манастирите, или като мен, за да преподават в училищата към манастирите, — понякога споделяха наблюденията си със сестрите, но много внимавахме да не внесем тревогите, нещастията и лекомислието на външния свят в манастира. Ако се бе случило нещо, което да ни помогне в разбирането на Светото писание или молитвата, или пък бяхме срещнали хора, за които искахме да се помолим, го споделяхме, но нищо повече.

Напоследък ми ставаше все по-трудно да откривам тишината в манастира, дори в молитвата, и Голямата тишина понякога слагаше началото на най-трудната част от деня ми, но трябваше ли да напусна? Наистина ли трябваше?

Да, исках да намеря Ника, да потуша усещането, че съм Юда, но това ли ми пречеше просто да изповядам всичко и да продължа напред, да бъда опростена? Свещеникът в църквата в Северен Лондон ми каза още първия път, че през цялото време съм се наказвала. Наистина ли беше нужно?

Влакът спира шумно, хората политат напред, после назад. Вратите се отварят, съобщения изпълват въздуха, нахлува шум, когато хората се качват и слизат от вагона. Колкото повече приближаваме Чизуик, толкова повече хора слизат и по-малко се качват. Вагонът вече е почти празен, никой не стои прав, аз съм сама на редицата седалки, срещу мен има само двама души. Чува се звън и вратите са затварят плътно. Тъкмо ще затворя очи, когато осъзнавам, че човекът насреща се взира встрани, явно за да не го забележа.

— Неловко е така — казвам му.

Той се усмихва, преди да погледне неохотно към мен.

— За кого? За мен, който ти оставих доста съобщения, или за теб, която не отговори нито веднъж?

— Не съм сигурна — казвам. Кой да знае, че Лондон е толкова малък, че постоянно ще се натъкваш на едни и същи хора? Взимам си чантата и сядам до Клиф. — Сигурно и за двама ни би трябвало да е неловко.

Той пак се усмихва.

— А може ли да попитам защо не ми се обади, като изключим очевидното?

— Кое е очевидното?

— Че не искаш да имаш нищо общо с мен.

— О, не, не е това.

— Значи искаш да имаш нещо общо с мен?

— Да.

— Но не ми се обади, защото…?

— Честно да ти кажа, защото трябва да направя нещо и не искам да се разсейвам заради каквото и да било.

— О, разбирам… ти си на божия мисия.

И двамата се смеем. Хубав е, когато се смее — хубав е и когато не се смее. Изглежда искрен. Виждала съм толкова много от лицата на хората през годините. Те се разкриват по толкова различни и привидно незначителни начини, и през повечето време дори не го осъзнават. Паркират ли на две места? Плюят ли на улицата? Прекъсват ли другите? Благодарят ли на човек, който им отстъпва път с колата, дори той да не ги чува? Все малки знаци за душата на човек. Клиф като че ли има искрена душа, досега не съм видяла нещо, което да подсказва, че не е такъв, какъвто изглежда.

— Не, не съм Блус Брадър, благодаря ти, Клиф.

— Стига де, ти започна.

— Сигурно.

Влакът спира на станцията, този път по-бавно. Може би защото сега разстоянията са по-големи, колкото повече се отдалечаваме от Централен Лондон, и машинистът не смята за нужно да кара бързо и не спира, сякаш се опитва да не удари някое животно на релсите.

— Какво беше да си монахиня? — пита Клиф. — Трябваше ли постоянно да говорите за бог.

— Не, не точно. Не говорехме много, прекарвахме много време в мълчание, но когато не мълчахме, се забавлявахме. Ние сме съвсем нормални хора, които по една случайност са посветили живота си на бог и му служат.

— Значи просто така: нормалните хора така ли правят?

— Е, ще ми се да се мисля за нормална — отвръщам: — Всички монахини и сестри, които познавам, бяха нормални. Ние просто носим бог в сърцето си и във всичко, което правим. Опитваме се да бъдем добри, да показваме любовта и красотата на бог на останалите, но и се молим божията любов да защитава всички по света. Да си монахиня или сестра не е точно работа, а призвание, част от теб самия. Не можеш просто да приключиш работния си ден, нито да спреш да се опитваш да поставяш бог в центъра на всичко, което правиш, точно както не можеш да спреш да си женен в края на деня. Когато си женен, си съвсем обикновен човек, както си обикновен човек и когато си посветил живота си на бог.

— Предполагам, че имам известни проблеми с ужасните неща, които хората вършат в името на бог — отвръща Клиф.

— Аз също — признавам. — Имам проблеми и със зверствата, извършвани от управници, избрани уж от мен, от теб, от всички, които са гласували или не са гласували за тях.

Клиф ме поглежда, сякаш е впечатлен от мен, погледът му се задържа на устните ми. Харесва ме, но като че ли е заинтригуван от мен и като човек.

— Защо вече не си монахиня? — пита той и мести поглед от устата ми към очите.

— Казах ти, че трябва да направя нещо и не можех да го сторя, докато бях монахиня. Не можех да го направя и да поставям бог в сърцето на всичко, което върша. В сърцето на повечето неща, да, но не на всичко.

— Значи не е било, защото нещо ти е липсвало, да речем, физически контакт? — Клиф усилено се опитва да не гледа към устата ми; мисля, че усилено се опитва да не си представя какво ще е да ме целуне.

Установявам, че и за мен е трудно да не мисля какво ще е да го целуна. Не мога да си спомня кога за последно съм целувала някого, или някой ме е целувал. По време на дивия ми период не се целувах особено. Доколкото си спомням, последният, който ме целуна, бе Големият Т, когато бях на петнайсет, точно преди Ника да ме помоли да отида с нея в полицията. Това беше преди повече от двайсет години. После всичко ми е мъгла, защото спрях да излизам толкова много. И мъжете от клубовете рядко искаха да целуват, когато осъзнаваха, че няма нужда да го правят. Щом разберяха колко пияна и податлива съм и че е достатъчно просто да ме изведат навън, за да получат каквото искат, рядко си правеха труд за нещо друго, освен за онова, което ще ги доведе до оргазъм.

— Понякога физическият контакт ми липсваше — казвам. Понякога ми се искаше да се свия в нечия прегръдка, да се почувствам в безопасност. Емоционално се чувствах така с бог, но не и физически. Понякога ми липсваше физическата страна на секса, близостта между двама души. Само понякога обаче. Мисълта за секс беше опетнена, потъмнена от другото, което се случваше в това време, така че не ми липсваше, липсваше ми тишината, която той понякога успяваше да ми донесе и способността му да ме откъсне от писъците в главата ми. — Наистина ми липсваше прегръдка.

— Да — каза Клиф. — Прегръдка.

Взира се в очите ми.

— Искаш ли да ме питаш нещо, Клиф?

Той се чуди дали ще посмее. Влакът спира на следващата станция — трябва да приближаваме Западен Чизуик, най-близката станция до дома на родителите ми. Но не искам да извръщам поглед и да прекъсвам зрителния контакт точно в този момент.

— Да — отговаря той, все още взирайки се в мен.

— Питай.

— Може ли да те целуна? — Гласът му е почти шепот, макар че сме единствените пътници в тази част на вагона. В другия му край има още трима. На практика сме сами, но той все пак шепне.

Клатя глава.

— Не и преди да си ми задал въпроса, който си умираш да ми зададеш от първата ни среща — отговарям също така тихо.

С ъгълчето на окото си виждам, че наближаваме станцията: Западен Чизуик.

— Това е моята спирка, Клиф, съжалявам. — Взимам си чантата и ставам. — Ще се видим. — Тръгвам към вратата, а той седи на мястото си, смаян, че го срязах така в толкова критичен момент.

— Ще ти се обадя — вика след мен, докато излизам от вагона.

Заставам на платформата, докато вратите се затварят. Вдигам ръка и махам. Той ми прави знак „обади ми се“ и ми маха. Няма да му се обадя. Искам, много бих искала, но не мога. Не и преди да направя каквото трябва.