Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
When I Was Invisible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Когато бях невидима

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993

История

  1. — Добавяне

Рони

Лондон, 2016 г.

Наложи се да моля Ника четири пъти, преди да ми даде телефонния си номер. Третия път просто не ми обърна внимание и продължи да прави каквото там правеше, а на четвъртия застанах пред нея, докато тя прибираше пакета с обяда си и музикалния плейър в джоба на палтото си, и я попитах.

Тя ме изгледа много дълго, сякаш преценяваше дали да ми откаже, после въздъхна примирено, написа номера на листче и ми го подаде, без да ме поглежда. Онова, което имахме предишния ден, си беше отишло, отново ставахме непознати.

— Може ли да ти се обадя? — попитах я, когато стигнахме до мястото, където щяхме да се разделим — тя щеше да продължи към хотела, където ми каза, че работи, а аз — към гарата.

— Ако се налага — отвърна тя. Не ме погледна и ме заболя. Пак гордостта ми, или просто чувствата ми? Бях се надявала, че леко сме разчупили преградата, която времето и моето предателство бяха издигнали между нас, но не — тя се отдръпна от мен, може би дори по-далече от преди.

— Налага се. — Надявах се да прозвучи смешно. — Наистина се налага. Намерих те отново; не искам да те изгубя пак. Не и когато трябва да ти се извиня подобаващо.

Погледът й най-сетне намира моя и се взираме една в друга. Внезапно я виждам каквато беше в деня, когато я забелязах в балетното студио. Имаше две опашчици с розови панделки в края и в погледа й се четеше, че ще стане балерина, че това е единственото, което иска да бъде. В този поглед видях най-добра приятелка и сродна душа. Тя също, ако се съди по това, което ми бе казвала през годините. Исках пак да я целуна. Да се свържа с нея без думи, както правехме, когато бяхме малки. След като се взира в мен още няколко секунди тази сутрин, тя клати глава, подразнена.

— Чао, Рони.

— Само да попитам — не си ли искаш бикините и сутиена, които ми зае? — Опитвах се да я задържа още малко. Щом не можех да хвана ръката й, да я прегърна, да я целуна, исках да постои още мъничко до мен.

— Не, не си ги искам. Чао.

— Чао — казах. Разочарованието ме заля. Не го бях осъзнала, докато не я видях на стълбите — тишината беше там, където беше Ника. С нея дойде покоят. Може би защото тя можеше да разбере, тя беше моята друга половина, липсващата част, която потушаваше бурята в мен. Ако успеех да намеря начин да й се извиня, може би тишината щеше да се завърне и аз щях да мога да я пусна да си отиде. Тя сама щеше да реши дали да бъде моя приятелка и аз щях да мога да приема това.

Тя се отдалечи бързо, преди да мога да кажа още нещо, за да удължа времето ни заедно, и аз неохотно поех към дома.

 

 

Още щом пристъпвам прага на дома на родителите си, потискащото усещане да съм тук и цялата тайна история на къщата се стоварват върху мен почти непоносимо. Не мога да си поема дъх; налага се да присвия очи няколко пъти, защото шумът в главата ми се покачва с няколко октави.

До телефона има бележник и химикалка и дори от вратата виждам как пасивната агресия на мама чака да ми се нахвърли. Тя е използвала червено мастило, буквите са огромни и подчертани няколко пъти. Съобщението покрива цялата страница. Тръгвам към него с трепет. Обзалагам се, че Клиф се е обадил отново и това я е вбесило. В моя защита ще кажа, че всъщност му се обадих, но той не отговори, затова оставих съобщение, в което казвах в общи линии. Да, добре, разбрах, че е готов да ми зададе онзи въпрос, но както вече съм обяснила, в момента не съм готова за срещи, ще му се обадя по някое време, когато направя онова, което трябва да сторя. Не съм виновна аз, че той не е схванал това като „спри да ми звъниш“.

Взимам бележника, когато виждам, че има четири страници със съобщения. Четири страници с червено мастило, всяко изписано все по-агресивно, подчертано и завършено с удивителни. Не знаех, че някой ще си направи труда да изпише половин ред с !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!, но ето, пред мен се разкрива още едно от лицата на майка ми.

Отгръщам на последното съобщение, за да видя кога е дошло, тъй като ме нямаше по-малко от четирийсет и осем часа. В дъното на листа е написала с главни букви и е подчертала шест пъти:

ВЗЕМИ СИ МОБИЛЕН!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

И без това щях да го направя. Всичко съм измислила: ще си взема мобилен и с него ще осъществя връзка с Ника. Ще й изпращам съобщения, ще й се обаждам веднъж седмично, бавно ще изграждам контакт, за да станем отново приятелки. А когато станем приятелки, ще се извиня. Ще обясня всичко, защо излъгах полицията, и да се надяваме, че ще разбере. Дори да не ми прости, просто да разбере колко съжалявам. Колко много съжалявам. Колко много винаги ще съжалявам.

Отгръщам на първата страница и започвам да чета съобщенията. С всяко чета по-бързо и по-бързо, прелиствам страниците, докато стигам до последното. Всички са от един човек. Свалям си палтото, хвърлям го на пода и взимам стълбите по две. Трябва да се изкъпя, да се преоблека и да изляза.

Съобщенията са от госпожа Сесил Фрост: Гейл е опитала да се самоубие.