Дороти Кумсън
Когато бях невидима (31)

Рони

Лондон, 2016 г.

Не стигнах доникъде с търсенето на Ника. Абсолютно доникъде. Претърсих интернет възможно най-щателно. Регистрирах се във всякакви социални мрежи и пак няма резултат. Дори в избирателните списъци все още е посочен адресът на родителите й в Чизуик. Чудя се дали да ида при тях и да ги питам за нея. Тя бяха основната причина да замине. Те, аз и онова, което направих.

Започвам да си мисля, че ще е нужно чудо, за да я открия. Без порядъка на манастирския живот безсънието ми се завръща, шумът в главата ми бавно започва да се надига. Сигурна съм, че, ако намеря Ника, той ще притихне, може дори да имам шанс да открия тишината.

Днес е Великденската неделя и аз съм на утринната литургия. Вчера мама каза на вечеря (която аз приготвих), че ще дойде с мен, тъй като пропуснала петъчната служба. Знаех, че няма да го направи. Каза го, защото си мислеше, че го очаквам от нея. Татко остави вилицата и я гледа много дълго. Тя се преструваше, че не знае какво го учудва толкова, и нарочно продължи да яде бавно.

— Да те чакам ли да тръгнем заедно, или ще дойдеш направо там, ако не си готова? — попитах.

— Ще съм готова — сопна ми се тя.

— Чудесно. Ще е хубаво да сме заедно. Може да поговоря с отец Емануел след службата. Той толкова много ми помогна, когато исках да стана монахиня. Ще се радвам да го видя отново.

— Прекрасно.

Тази сутрин не си правя труда да я чакам до последната минута. Знам, че няма да дойде. Мама понякога обича да ме дразни, нямам представа защо, но го прави. Църквата е на върха на голям хълм, затова не искам да я чакам. Искам да стигна там спокойна и готова, а не останала без дъх. Църквите напоследък вече не са така посещавани, хората са много заети със светските си животи, а и заради скандалите, които все изникват около Църквата, но аз ги обичам. Обожавам миризмата вътре, атмосферата, стремежа към тишина и покой.

Отец Емануел стои встрани и се усмихва на пеещия хор в пурпурнозлатни тоги. Гласовете им изпълват пространството; всяка дума от латинската версия на „Аве Мария“ е съвършена. Затварям очи, когато стигат до втория стих, разгръщат го и го предлагат на паството, на църквата, на свещеника, на бог.

Отново отварям очи и оглеждам хората, търся познати лица. Ника може да е тук. Взирам се по-усилено, оглеждам хората по пейките, които мога да видя от мястото си. Тя може би изглежда различно сега. Вероятно изглежда различно. И може би е тук, била е тук още откакто се прибрах преди няколко седмици и тя мъчително ми липсваше.

На петата пейка отпред назад, от другата страна на пътеката, забелязвам Гейл Фрост, моята нежна Немезида от гимназията на Чизуик. Откакто работя там, тя постоянно намира начини да ме разпитва за религията и за бог, за предишния ми живот като монахиня, но така тихо и недоизказано, че е трудно да й се разсърдиш. Все трябва да си напомням, че е нужно да й се скарам, да я заплаша с наказания, да я изпращам при директора всеки път, когато прекоси границата на забавното и стане груба или злобна. Трудно е, защото тя е толкова симпатична.

Седи до жена, която е нейна по-възрастна версия. Гейл е хамелеон. Онази нощ пред бара я видях оскъдно облечена, с хваната странично дълга черна коса, опитваше се да изглежда по-голяма. На училище се облича спретнато, с униформата, с леко смъкната вратовръзка и откопчано горно копче, косата й е хваната на големи детски афроплитчици с цветни панделки в началото и в края. В църквата е сериозна, почти строга с обикновена тъмносиня рокля и прихваната на тила коса. Онази нощ носеше големи халки, в училище е с малки обички, а в църквата е с перлени.

Вероятно съм се взирала в нея твърде дълго и тя извръща глава към мен, за да види кой я гледа. Усмихвам й се и в замяна тя леко извърта очи и пак се обръща наред, концентрира се отново в красивата, неземна мелодия на хора.

 

 

Лондон, 1991 г.

Търсех тишина.

Шумът в главата ми не спираше, не можех да намеря покой. А за да открия тишината, трябваше да спра да бъда онази, която трябваше да бъда, поне за малко. Ника не беше идвала на училище от пет месеца и се носеха слухове, че е изчезнала. Някакви (глупави) хора говореха, че била отвлечена от извънземни. Други пък казваха, че е отвлечена от хора. Трети твърдяха, че са я видели да отива към автобусната спирка, която води към станцията на метрото на Западен Чизуик, с чанта и куфар.

Слушах ги как гадаят какво се е случило с нея, защо е изчезнала, къде е отишла, и знаех защо. Заради мен. Заради онова, което й сторих.

От деня, когато Ника просто не дойде на училище, всичко се промени: сънят ми, винаги неспокоен и накъсан, като драскотини по керамична чиния, се разпадна напълно и аз бях измъчвана от изпълнена с кошмари дрямка, докато врявата в главата ми ставаше все по-силна. Спрях да ходя на балет. Татко ме попита защо, а мама не искаше да става суматоха, затова ми казаха, че трябва да започна пак, след като си почина. Когато господин Дано се появи у нас — както бе отишъл и у Ника, — те засилиха натиска върху мен. Той им беше предложил безплатни уроци, водеща роля във всяко представление, всичко, което поискам, стига да размисля. Беше им казал, че никога не е имал толкова надарени ученички като мен и Ника и щяло да е престъпление да се откажа. Чух всичко това от тях, много, много пъти, но изчезването на Ника ми беше дало кураж. Не спирах да отказвам дори когато мама си изпусна нервите за първи път в живота ми и се разкрещя, че точно затова никога не е искала момиче. Момичетата носели неприятности, все създавали проблеми, не искали да разберат, когато им се предлага нещо добро. Тогава татко се намеси и я спря, каза й никога вече да не ми говори така и че макар че бил разочарован, щом не искам да ходя, няма да ме принуждават.

Мислех си, че шумът ще спре след това, че когато не го виждам всяка седмица, тишината ще се завърне и ще бъда свободна.

Отчаяно исках и Ника да се върне. Чувствах се ужасно, изпитвах истинска болка в стомаха, когато си помислех, че ще живея без нея. Но това беше детинско, просто празни фантазии. Не можех да я върна, това беше истината, изписана с големи букви в ума ми. Тя си беше тръгнала заради мен и вече не можех да сторя нищо.

Сядах на една пейка в парка, през който понякога минавахме по нашия криволичещ път след училите. Не знаех какво да правя. Бях я накарала да замлъкне с онова, което сторих, и всъщност бях сторила същото и със себе си. А когато тя си отиде, някъде в себе си, в онези малки тихи пукнатинки в ума си, аз знаех, че никога няма да се върне. Под целия шум в главата ми, под бурята в гърдите ми, се чуваше едно шепнещо гласче. То не спираше да ми говори, обещаваше ми всякакви мъчения. Понякога излизах нощем — защо до тогава този глас ставаше най-страшен — и често се озовавах в парка, седях на различни пейки с часове, докато се изморя достатъчно, за да мога да заспя, когато се прибера.

В една от тези нощи, докато стоях на една пейка, аз стисках в ръка шишенцето със сънотворни на майка ми, а до мен имаше отворена бутилка вино. Знаех, че ще открия тишината на дъното на тази бутилка. Не бях спала, а шумът в мен бе станал толкова силен, че не можех да го спра. Всъщност не исках да го правя наистина, но това ми се струваше единственият начин да се справя с всичко — с болката от липсата на Ника, с агонията, че аз съм тази, която направи онова ужасно нещо, с постоянната врява в главата ми.

— Не знам какво да сторя — казах на глас и думите отекнаха в ушите ми. Затанцуваха около сърцето ми. Ника беше намерила своя изход, нейната тишина и вероятно това бе единственият начин аз да открия моята. Където и да отидех, шумът ме следваше и не можех да издържам повече.

— Изглеждаш много нещастна — каза ми тя.

Беше красива, или поне онова, което се виждаше от нея. Почти изцяло беше покрита с черно расо, а по челото й минаваше бяла лента. Усмихна ми се и аз се вгледах в нея, запитах се дали е истинска и защо е тук.

— Обикновено не заговарям първа никого, но дойдох да се погрижа за хората, които живеят в парка, а ти изглеждаш толкова изгубена, че реших да ти помота.

Не бях изгубена. За първи път от осемгодишна знаех къде ще намеря съвършената тишина.

— Какво ще кажеш да направим размяна? — попита тя и протегна ръка към шишенцето в ръката ми. Искаше да ми даде в замяна някаква книга.

Не. Поклатих глава, не исках да правя размяна. Исках тишина. Исках бягство. Исках го, но не бях като Ника, не можех просто да си тръгна и да се опитам да започна отначало някъде другаде. Навсякъде щеше да е същото. Това бе единственият начин да сложа край.

Тя пак ми се усмихна.

— Моля те. — Тъмният й поглед не се откъсваше от лицето ми. Беше толкова неподвижна, спокойна, уверена. Тишина. Тя беше тишината. — Моля те.

Аз й дадох тишината, шишенцето с хапчета, а тя ми подаде книгата.

— Винаги чета това, когато се чувствам като теб.

— Чувствате се като мен? — попитах я. Откъде би могла да знае как се чувствам? Със сигурност единственият човек, което имаше някаква представа как се чувствам, си беше отишъл и аз вероятно нямаше да го видя отново.

— Да, понякога се чувствам като теб. Затова чета това. Всяка дума ме изпълва с благодат. Ако го прочетеш, ще разбереш защо исках да направим размяната. Аз ще взема шишенцето, а ти можеш да задържиш книгата.

Усмихна ми се за последно, стана и тръгна в нощта. Видях я да се насочва към група хора, които приличаха на бездомници и се мотаеха около люлките в парка, с бутилки и цигари, смърдящи. Тя започна да говори с тях, смееха се и се шегуваха, сякаш се познаваха добре. Щом си тръгна, огледах по-добре книгата, страниците й бяха покафенели от времето, а ръбчетата им бяха извити от честото прелистване. Корицата беше олющена, мастилото се бе напукало и обелило. Тя ми беше дала своята тишина, своето бягство. Взирах се в книгата и се питах какво ли крият страниците й.

— Ще ми дадеш ли тишина? — попитах книгата.

Тя ми беше взела шишенцето, затова нямах друг избор, освен да опитам.

Отворих внимателно книгата. Вътре имаше твърде много думи с твърде ситен шрифт. Но въпреки че бях точно под уличната лампа, бе прекалено тъмно, за да чета. Напрягах очи, опитвах се да различа думите, да открия обещаната благодат. Не можах да я видя. Не разбирах какво имаше тя предвид. Бях разменила тишината си за тази книга, която не можех да започна да чета веднага. Трябваше да се прибера у дома. Това ли беше целта й? Да ме накара да се прибера, да ме накара да се откажа от онова, което бях намислила?

След два дни, когато прочетох книгата, бях открила онази благодат, за която тя говореше, и знаех какво грабва да направя: трябваше да стана монахиня и да се опитам да открия тишината в бог.

 

 

Лондон, 2016 г.

След службата оставам пред църквата, чакам да говоря с отец Емануел. Той се сбогува с паството си, стиска ръцете на хората, говори сърдечно с тях. Той е много обичан свещеник, винаги е бил. Мъж и жена, които чакат да говорят с него, ми се струват познати. Сърцето ми подскача в гърдите, когато осъзнавам кои са: родителите на Ника.

И двамата са облечени с празнични дрехи, приличат на много порядъчни хора, които биха отгледали такъв сърдечен и изпълнен с доброта човек като моята приятелка. Спомних си ги от балетните представления — как сядаха отпред, до моите родители, изглеждаха горди и приемаха поздравления от името на Ника. И през цялото време знаех, че не са й повярвали, когато им е казала какво прави с нея господин Дано, че са повярвали на него, когато ги е уверил, че тя преиграва и не е разбрала правилно докосванията му, а на следващия ден, той… той пусна „Танцът на Захарната фея“ много, много силно по време на урока й.

Но може да са се променили след толкова години. Може би сега, когато и тя е възрастна, когато им е равна и те не очакват безпрекословно подчинение от нея, са оправили нещата помежду си. Може би, след като е напуснала онзи футболист, се е върнала и се е сдобрила с тях, и сега живее някъде из страната, има ново име — по брак, може би и дечица, и точно затова не мога да я открия. Може би Ника живее добре и те са грижовни баба и дядо, а тя няма нужда да нахлувам в живота й и да влача със себе си късчета от миналото.

Трябва да говоря с тях. Ако са се сдобрили и знаят къде е тя, тогава всичко ще е наред. Ще ми кажат, че е щастлива и няма да е нужно да се свързвам с нея. Ще го направя, но няма да се налага. Ако са се сдобрили, няма да се притеснявам да говоря с тях, напомняйки им за онова време, да се питам кой от двамата й е казал, че трябва да продължи да ходи на балет и да спре да се оплаква, ако иска да живее под техния покрив.

Дланите ми стават влажни и лепкави при мисълта да говоря с тях. Но трябва, ако искам да открия Ника.

Докато ги чакам да приключат разговора си с отец Емануел, се оглеждам. Гейл и майка й стоят малко по-нататък и майка й нещо й се кара, наглася яката на роклята й, прибира въображаем кичур от съвършената й коса. Много ми се иска да поговоря с тях, да се вмъкна някак в света им, но нямам повод. Те не ме познават, а и аз ще го направя само защото тя ми напомня за мен самата. След няколко минути един от хористите, все още с робата, се приближава до тях. Прегръща през раменете майката на Гейл и я целува леко по устните. Явно това е вторият баща на Гейл, тъй като е привлекателен, малко по-възрастен бял мъж с посребряла руса коса. Гейл извърта очи при целувката и така поглежда към мен.

Аз се усмихвам, още една възможност за връзка. Този път тя ме поглежда лошо, а после бавно и съвсем нарочно ми обръща гръб.

Е — казах си — така ми се пада.

 

 

— Здравейте — казвам любезно на господин и госпожа Харпър, когато стигат до края на алеята в църковния двор. Далече сме от останалите и от мястото ни се вижда цял Чизуик и съседните градове.

— Вие сте господин и госпожа Харпър, нали?

Те спират и ме поглеждат, преценяват ме. Майката на Ника се смръщва леко, сякаш се опитва да намести лицето ми в някакъв момент от миналото си. Тя е изключително стилна: косата й е изправена под черната шапка, а гримът е толкова внимателно положен, че сякаш няма такъв. Носи скъпо на вид черно палто и дизайнерска чанта. До нея бащата на Ника също е много изтупан. Той като че ли не ме познава, просто ме гледа с приятно, питащо изражение.

— Да, ние сме — казва той.

— Не знам дали ме помните? Казвам се Вероника Харпър. Приятелка съм на дъщеря ви от училище.

И двамата реагират еднакво — сковават се, израженията им стават по-резервирани. Това ми показва, че не са оправили отношенията си с най-малкото си дете.

— Току-що се върнах в Чизуик, видях ви и реших да попитам как е Ника? Още ли живее тук?

Госпожа Харпър преглъща с мъка, леко разстроена от въпроса ми. Господин Харпър омеква малко, но само малко. Няколко секунди като че ли и двамата не смятат да ми отговорят и ще стоим тук, пред тази гледка към нашия роден град, без да разговаряме за другата Вероника.

— Не, не живее тук — казва накрая господин Харпър. — Дъщеря ни реши да се отчужди от нас преди много години. Тя беше много объркана млада жена.

Не съм изненадана, че това им е лайтмотивът — тя е решила да се откаже от тях, тя е обърканата. Питам се каква ли щеше да е моята история, ако не бях станала монахиня. Дали щях да отида в университет, да си намеря работа, съпруг, да си направим бебета? Или историята ми щеше да свърши някоя нощ в парка, с шишенце лекарства и бутилка вино? Питам се какво ли щяха да кажат тогава? Дали щяха да ме обявят за объркана млада жена, която се е напивала всеки уикенд, правила е секс с по-възрастни мъже в улички и коли и е разбила сърцата на родителите си, като е отнела собствения си живот?

— Разбирам — казвам. — Съжалявам да го чуя.

Госпожа Харпър внезапно се хваща за съпруга си, за да я задържи и успокои, като я прегърне. Ако не бях живяла с майка си, ако не знаех какво бяха казали на Ника, сигурно щях да се трогна. Щях да реша, че Ника е била егоистично дете, че те са били любящи родители и че без нея им е по-добре.

— Значи не сте се чували с нея оттогава? Откакто замина?

— Не — отвръща строго баща й. — Както ви казах, тя избра да се отчужди от нас преди много години.

— И дори не е изпратила пощенска картичка или известие за смяна на адреса? — Насилвам си късмета знам го, но няма да имам друга възможност да говоря с тях. — Значи нямате никаква представа къде може да е?

От гърлото на госпожа Харпър се изтръгва тих стон и аз най-жестоко си мисля, че е по-добра актриса от майка ми. Мама може да се престори на загрижена и любяща, когато стане нужда — но майката на Ника направо я удря в земята.

— Моля ви, разстройвате съпругата ми. Не сме чували нищо за дъщеря си от почти двайсет години. Имате ли представа колко тежко е това за нас? Дадохме й всичко, най-добрите възможности в живота, а тя ги захвърли обратно в лицата ни. Другата ни дъщеря, Саша, ни оказа огромна подкрепа и с години се опитва да компенсира заради онова, което Вероника ни причини. Тя също е съсипана от нейното поведение. За щастие синът ни напусна дома, преди поведението на Вероника да излезе от контрол, но всички бяхме наранени от нейните действия. А сега, ако обичате, бихте ли спрели да говорите за това.

Свеждам глава и казвам тихо:

— Разбира се. Съжалявам. — Ника, бедната, бедната Ника. Не знаех колко студени хора са те. Не знаех, че цялото й семейство се е обърнало срещу нея. Че когато отиде в полицията, наистина вече е нямала какво да губи, защото всичките й близки са вярвали, че тя е проблемът, че тя прави от мухата слон. — Няма да ви безпокоя повече.

Бедната ми Ника. Нищо чудно, че онова, което направих, е било последната капка. Аз бях единственият човек, на когото можеше да разчита, и…

Госпожа и господин Харпър си тръгват и аз отново го усещам: надигането на шума в главата ми, съкрушителната агония от мисълта, че съм увеличила болката на човек, когото така отчаяно обичах.

Трябва да я намеря. Трябва да оправя нещата.