Дороти Кумсън
Когато бях невидима (61)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Нямаше ме почти три седмици.

Саша не искаше да ме пусне и аз установих, че не мога да си тръгна, защото и аз не го исках.

Спях в тяхната малка спалня за гости, в която имаше само легло, кръгло килимче на пода и лампа до леглото. Спах много, понякога проспивах почти целия ден, събуждах се, обръщах се и заспивах отново. Нощем миналото често ме измъчваше: тревогата се прокрадваше в мрака, проникваше в ума ми и ме държеше будна със своите полубезформени спомени и ужасяващи проблясъци.

Моята по-голяма сестра се обади в работата ми и им каза. Просто така. Би трябвало да й се ядосам, че не ме попита дали искам да им каже, но тя мисли, че няма от какво да се срамувам и не съм направила нищо лошо, и е готова да се нахвърли срещу всеки, който се усъмни в това. Госпожа Насър очевадно е проявила голямо разбиране и отказала на любезното предложение на Саша да ме замести, за да си запазя работата.

Често чувам Саша и Ралф да говорят нощем и знам, че тя се обвинява, че не е забелязала нищо. Обвинява се, че не си е била у дома, че не сме били достатъчно близки, за да й кажа.

Не си виновна ти — искам да й кажа. — Никой не е виновен — само той.

Тя отиде да се види и с бащата на Рони. Да му каже, че Рони трябва да спре да ми звъни засега.

— Много ми домъчня за него — обясни ми след това. — През повечето време седяхме и мълчахме, защото не знаехме какво да кажем. Изглежда все едно някой го е разкъсал, парче по парче. Изглежда толкова съсипан, но се опитва да се държи заради Рони. — Както аз заради теб — добавя безмълвно.

Изпратих на Маршал съобщение, че ще отсъствам няколко седмици и ще се свържа с него, когато се върна. А се връщам сега. Върнах се. На работа съм, смятам да се видя с Маршал, да говоря с него за всичко, което е прочел напоследък във вестниците. Той знае, че познавам господин Дано и че историята ме е потресла, но не знае всичко.

Мисля, че намерението ми да кажа на Маршал върна Тод в мислите ми. Може би защото казах и на него и той го използва, за да ме тормози и наранява. Доставяше му някакво извратено удоволствие, а тогава аз не познавах друго отношение. Изчетох всичко за това в библиотеката и можех да погледна назад и да го видя, но едва сега мога и да го почувствам. Рони започна да пие, да взима дрога и да спи с по-възрастни мъже, защото смяташе, че това заслужава. При мен тази роля пое Тод.

Когато мисля за него, винаги стигам до Рони. Толкова сме свързани, историите ни са така преплетени една в друга, като дървета, израснали от един корен — дори след години на раздяла стъблата на нашите истории пак се преплитат. Ние сме като музика на нотен лист: ноти за дясна ръка и ноти за лява ръка, изсвирени заедно, за да бъде песента завършена.

Не съм я виждала. Тя послуша Саша и спря да ме търси, което е най-доброто и за двете ни. Това ми даде шанс да искам да говоря с нея. Ако ми беше пред очите постоянно, щях да искам да се махне. А сега искам да говоря с нея. Сега, след като ни повярваха, след като други хора започнаха да говорят за господин Дано, светът и за двете ни е различен.

Излизам от служебния вход на хотела към широката уличка зад него. Винаги се изумявам колко е обширно това пространство, въпреки че в тази част на Брайтън всичко е тясно и сбутано, сякаш сградите са се сгушили една в друга, за да се пазят от силните ветрове, които идват откъм морето. Обикновено тук отвън стоят поне трима-четирима души от персонала, пушат, пият кафе или пък клюкарстват за някой друг, който работи в сградата. Днес е празно. Светлината изтлява и небето скоро ще стане светлосиво, знак, че вечерта приближава, а после и нощта.

Рони. Мисълта за нея препуска през мен, както преди месеци, когато Джъдж реши да ми отмъсти. Трябва да спра — мисълта за нея с така мощна, че се втурва през тялото и ума ми като силна вълна, която едва не ме поваля. Рони. Поемам дълбоко дъх и го задържам. Когато усещам прииждането на паниката, си напомням, че трябва да дишам. Дишам. Точно това съветват книгите; да дишаш. Това потиска паниката и успокоява ума. Посягам към джоба си, вадя плейъра. Обикновено не съм със слушалки, когато вървя по улиците, не се чувствам в безопасност, ако не чувам какво става около мен, но след дишането музиката е следващото, което може да ми помогне.

Някакво шумолене вляво не успява да отклони вниманието ми от развиването на слушалките. Трябва да дишам. Дишай. Още шум, после стъпки, и тогава усещам ръка на гърлото си, блъска ме назад към стената.

— Здравей, Ейс — чувам гласа на Джъдж в ухото си, тялото му ме притиска към стената, ръката му бавно смазва гърлото ми. — Отдавна не сме се виждали.

Затварям очи, но още чувам дишането му, усещам миризмата му.

Вече не ми се умира. Рийс би се гордял с мен. Сега имам причина да не ми се умира. Всички тези мисли и чувства си отидоха, защото вече съм свързана, защото вече имам дом, имам хора, които ми вярват.

— Не се ли радваш да ме видиш, Ейс? — шепне той в ухото ми. — Толкова време те търся. Знаех, че няма да чакам дълго, преди да вбесиш някого толкова, че да те хвана. Една мила дама ми съобщи за теб. Каза, че си с нова прическа, нови очила и ново име. Дори ми каза къде работиш — мило, нали? — Той клати ръка, за да ме накара да кимна. — Да, мило е, Джъдж — казва вместо мен.

Отварям очи, той сваля очилата ми и ги хвърля настрани, за да може да ме гледа право в очите.

Чудя се дали вижда в тях тази мисъл: Не искам да умра. Не искам да умра и не искам да умра така.

— Сбърках преди всички тези години — казва той. — Трябваше да приключа с теб още когато отказа да се подчиниш. Но човек трябва да внимава, нали? Ако на улицата решат, че не си честен, няма да играят по правилата, накрая загубите ще станат много и ще се наложи да се постараеш доста, за да намериш нови попълнения. — Притиска устни до ухото ми, вероятно изпитва удоволствие, когато потръпвам. Той обича този миг, когато човекът потръпва. Това му показва, че жертвата е разбрала кой е шефът. — Това беше грешка. Аз не правя много грешки, но трябваше да смажа теб, а не друсаното ти приятелче. Мислех си, че това ще те държи във форма, може би дори ще те накара да продаваш за мен, но пък той си въобрази друго. Въобрази си, че може да ме победи. — Притиска се още повече в мен. — Изгубих всичко заради теб, Ейс. Уж верните ми хора се обърнаха срещу мен, изплашени за собствените си кожи. Успях да се спотайвам достатъчно дълго, докато те намеря. Няма да си струва, но все ще е нещо.

Преди бях Грейс Ейс Картър, невидима и незабележима. Никого нямаше да го е грижа, ако умра в някоя уличка, ако ме убие наркодилър, с когото съм била достатъчно глупава да се забъркам. Сега съм Вероника Харпър. И съм била голяма глупачка да мисля, че това не се случва с всички, видими или не.

— Не го прави, Джъдж — казвам. Скоро някой ще дойде. Знам, че ще дойде. Тази уличка е зад оживен хотел, през нея се минава напряко към крайбрежната. Някой ще дойде и ще сложи край на това. Ако успея да говоря достатъчно дълго, все някой ще дойде. — Не знаех, че Рийс ще отиде в полицията. Наистина не знаех. Той беше против това. Отряза ме, когато му го предложих. Не знаех. Моля те, моля те не го прави. Каквото и да е намислил. Защото нямам представа какво е. Наистина ли ще го направи тук? Когато всеки миг може да се появи някой?

Внезапно той приближава така близо лицето си, че мога да преброя всичките му пори. Изглежда изморен, отчаян; сега е лишен от обичайния лукс и е като всички останали, които използваше и тормозеше.

— О, Ейс, много ми е приятно да те чуя да се молиш отново. Цял живот бих го слушал. — Рубинът в предния му зъб просветва всеки път, щом разтвори устни. Той няма какво да губи, очевидно е. Човек, който няма какво да губи, е способен на всичко.

Но всеки миг някой ще се появи. Някой ще дойде и ще ме спаси. Мислех си, че съм се отказала от надеждата за спасение, но не е така. Не и сега, когато знам, че има хора, които ще ми повярват, че има хора, които ще се грижат за мен, ще ме обичат. Искам да бъда спасена. Искам някой да се появи иззад ъгъла, да излезе от хотела и да ми помогне.

— Моля те, моля те.

— О, Ейс, да, точно така ми харесва.

Някой ще ме спаси. Знам го.

Той внезапно се отдръпва и за миг мога да си поема дъх. Но се е отдръпнал, за да може да замахне и да забие юмрук в корема ми. Превивам се от болка и притискам мястото на удара.

— Чао, Ейс. Никога не ме забравяй, нали, скъпа?

Стъпките му се отдалечават, не тича, просто ходи бързо, човек, който бърза да се махне оттук. Човек, който дори не поглежда към жената, която е нападнал. Поне беше само това, поне реши само да ме удари и да ме пусне. Може би не е чак толкова лош, за колкото го мислех — може би, също като при Тод, и Джъдж в действителност не е така страшен като мисълта за него. Опитвам да се изправя, но не мога, затова пристъпвам напред. Махни се оттук, Ника. Колкото по-скоро се раздвижиш, толкова по-бързо ще се махнеш оттук. Успявам да направя една крачка, принуждавам се на втора и спирам. Трябва да спра. Този удар… беше много силен. Толкова силен, че не мога да дишам. А ръката ми е мокра. Лепкава и мокра.

Свалям ръка от корема си и се взирам в нея: нещо лепкаво и червено покрива пръстите и дланта ми. Устата ми се изпълва със слюнка и вкус на желязо; вихър от светлина се върти в главата ми и после изчезва. Препъвам се… залитам… падам…

Никой няма да дойде, нали? Никой няма да ме спаси. Това беше. Тук е краят на Вероника Харпър, на Ники Харпър, на Грейс Ейс Картър, на Ника Харпър. Тук свършва всичко. Вече няма да бъда невидима, защото ми се струва, че сега всички ще ме видят. Всички ще ме видят, когато…