Дороти Кумсън
Когато бях невидима (33)

Рони

Лондон, 2016 г.

— Здравейте. Аз съм Една Хайд, директор на гимназия Чизуик. Госпожице Харпър, питах се дали сте успели да обмислите предложението ми да постъпите на постоянен щат в нашето училище? Децата много ви харесват и смятат, че пасвате в нашето училище по много специален начин. Разбира се, ще обсъдим с вас допълнителна квалификация, но ще съм много благодарна, ако обмислите предложението ми. Очаквам отговора ви.

Изтривам съобщението от телефона, защото не искам да го обмислям. Всеки друг път, разбира се, бих се замислила да работя в училище, защото обичах да преподавам, щеше да ми хареса редовната заплата, благодарение на която щях да се изнеса от къщата на родителите ми, но още не бях открила Ника. Може да звучи странно, но не искам да се обвързвам твърде много, докато не разбера къде е и какво ще правя, когато я открия. Да, „когато“, а не „ако“. Поне в това вярвам.

Секретарят минава на следващото съобщение, също оставено този следобед. Мама и татко ги няма, къщата е тъмна и аз стоя в коридора, слушам съобщенията на апарата, прикачен към телефона. Наистина трябва да си взема мобилен. Но пък се чувствам по-свободна така. Не съм принудена да говоря с всеки, когато му скимне да ми се обади.

— Здравейте, обажда се Клиф. Вероника, надявам се, че това е номерът, защото оставих няколко съобщения и не получих отговор. Вероника, не би ли искала да се видим отново? Е, аз искам. Мислех си, че изкарахме приятно? Моля те, отбий се в училището… — Изтривам съобщението, както изтрих и предишните. Харесвам го, но не търся нищо такова сега. Трябва да намеря Ника. Това е. Само това ме интересува, защото, докато не я намеря, не мога да правя никакви планове за живота си. Напуснах манастира, за да го сторя, и от това имам нужда.

 

 

Пак ми е трудно да заспя. Дълго стоя будна и часовете с откъслечните кошмари са твърде много, за да остана в стаята си и да се опитвам да не карам леглото да скърца при всяко мое движение. Хващам автобус до центъра на Лондон, откривам отворено кафене и сядам да чета.

Сега седя на маса до витрината в една пекарна, която работи почти цяла нощ. Вратата се отваря и аз я виждам да влиза със залитане.

Гледам я, докато стои там и се опитва да си поръча кафе и геврек. Палтото й от белезникава изкуствена кожа все се смъква от рамото й, както и тънката като макарон презрамка на черната рокля отдолу. Гейл.

След като тя поглежда за трети път през рамо към стъклената врата, най-сетне успявам да зърна мъжа с нея. Този е друг, поне три пъти по-възрастен, изтупан, прошарен, с хубав костюм и скъп шлифер. Пъхнал е ръце в джобовете си, но знам, че на лявата има венчална халка, а в портфейла му има семейна снимка с усмихнати дечица, вероятно не много по-млади от момичето, с което смята да прави секс тази нощ.

Без да се замисля какво правя, внимателно затварям книгата с ярко розова корица, ставам, изоставям — за кратко — недопитото кафе и недокоснатия геврек и тръгвам към плота.

— Гейл, колко се радвам да те видя — казвам й. Тя се сепва, за миг е ужасена, когато осъзнава, че наистина съм аз, а после се овладява и се връща към обичайното си презрително отношение.

— Какво правите тук, госпожице? — пита ме. Очите й се стрелват към масата, сякаш да провери дали не съм излязла с някой от другите учители на кафе в два през нощта.

— Ами наваксвам с четенето — казвам й и вдигам книгата, за да й я покажа.

Очите й се разширяват от изненада, когато прочита заглавието. Преди да успее да каже нещо, питам:

— Кой е приятелят ти, който те чака отвън?

— Ами… — Свива рамене. — Просто приятел.

— Бих искала да се запозная с него — заявявам. Не възнамерявах да казвам това; не знам какво съм възнамерявала, но не и това. Но пък какво смятах да сторя? Можех да си затворя очите, да се престоря, че не съм я видяла, и да я оставя да продължи.

— Да бе — сопва се тя.

— Защо не?

— Да не сте ми майка?

— Не, просто човек, който се интересува от теб, от живота ти, от този „просто приятел“, с когото се виждаш.

Прекъсва ни рязко, силно почукване по прозореца от страна на Просто приятеля. Когато се обръщам към него, той вдига ръце към нея в агресивен жест на „Какво правиш? Не ме карай да чакам“. Тя е разтревожена, поглежда ме изплашена, после отвръща с жест: „Бързам колкото мога“. Аз му се усмихвам и му махвам. Той ме поглежда смръщен. Често съм виждала този поглед у мъже като него. Не се бъркай — казва ми погледът, — не и ако си знаеш интереса. Тези погледи бяха насочени предимно към Ника, когато тя не искаше да ме остави с някой от тях.

Ако си знаех интереса, нямаше да напусна манастира, нямаше да изляза по това време на нощта, за да седя тук и да се взирам в страниците на книгата, да се питам кога най-сетне ще мога да се наспя като хората. Ако си знаех интереса, щях да се откажа да търся Ника и да продължа напред. Ако си знаех интереса, може би щях да приема съвета на свещеника в Северозападен Лондон, при когото вече редовно се изповядвах, и щях да седя в дървената изповедалня и да търся начин да разкажа всичко за онова, което сторих, а после да получа опрощение и да продължа напред.

Тръгвам към вратата, отварям я и тя раздрънква звънчето, което кара собственикът да се появи от задната стаичка. Той беше взел парите на Гейл за поръчката и беше изчезнал отново в пекарната. Подозирам, че нарочно я бави, опитва се да й попречи да стори онова, към което се е запътила, защото е твърде млада. Ако не гледаш дрехите и прическата, грима и поведението, разбираш колко е млада всъщност.

Мъжът изпъва рамене, когато приближавам. Вади ръце от джобовете си и потвърждава подозренията ми — венчална халка, дебела и златна, се кипри гордо на безименния пръст на лявата му ръка.

— Здравейте — казвам му. — Аз съм сестра Грейс. Тъкмо си поговорих с Гейл.

Мръщи се, не знае какво да мисли. Не съм облечена като монахиня, но поглежда към книгата в ръката ми и се колебае.

— Знаете ли, че тя е на четиринайсет? — питам с, както ги наричам, „монахински“ глас и усмивка. Използвам ги само при особено отвратителни хора; този спокоен, тих, снизходителен тон е особено ефикасен, но моето име и книгата в ръката ми би трябвало да са достатъчни за този престъпник. — На четиринайсет. На колко години с дъщеря ви? — питам. Предположение, разбира се. Той внезапно изправя още повече рамене, скръства ръце на гърдите си в отбранителен жест.

— Аз… нямам дъщеря — отвръща. И до края на изречението, до края на лъжата вече е уверен в нея. Толкова уверен, че дори я повтаря: — Нямам дъщеря.

Вдигам библията си. Тя е розова и нова. Купих я онзи ден, когато посегнах към моята библия, която много обичам, и не можах да установя контакт заради вината, която се разля по пръстите ми. Усещах нещо всеки път, щом я докоснех, но не успявах да го проумея до този момент. Сега разбрах. Чувствах се виновна. Тази библия беше част от живота ми като монахиня. А както редовно казвах на хората, аз вече не бях монахиня. Трябваше да си купя нова, която да подхожда на новия ми живот.

— Закълнете се над библията, че нямате дъщеря — казвам му. — Закълнете се, че нямате дъщеря и ще ви повярвам.

Той се взира в книгата с розови корици, очите му са пълни със страх.

— Това е само книга — казвам му. — Сигурна съм, че човек като вас дори не вярва в тези неща. Така че просто сложете ръка върху тази книга и се закълнете, че нямате дъщеря. — Дъщеря вероятно на същата възраст като Гейл и вероятно причината да избереш точно нея — добавям мислено. Не ми пука кой какво ще си помисли, но е отвратително и извратено мъж на неговата възраст да тръгне с толкова малко момиче, а ако има дъщеря на нейните години, значи е още по-извратен.

Извратеният „просто приятел“ пред мен се взира в розовата библия. Звънчето на врата се обажда и Гейл излиза.

— Какво става?

Просто приятелят вдига поглед към нея. Хиляди мисли прелитат по лицето му в този миг и аз се чудя дали тя може да ги види и разбере. Той е по-голям от мен, вероятно от поколението, когато много хора не са смятали за нужно да вярват в бог, но и не са истински невярващи. Те просто пренебрегват тази част от живота, надяват се да отмине и ходят на църква само на сватби и погребения, може би дори на Коледа. Той се чуди, както човек, който има някакви спомени, че религията е означавала нещо в живота му, дали Гейл си струва. Дали си струва да отрече съществуването на дъщеря си, или на дъщерите си, за да може да изчука това момиче.

— Няма да се занимавам с глупости — казва той.

— Да, точно така, не се занимавайте.

— Какво ти каза тя? — пита Гейл.

— Попитах го на колко години е дъщеря му — завявам аз, — а той твърдеше, че няма дъщеря. После поисках да се закълне върху моята библия, че няма дъщеря, и ми се струва, че щеше да го направи, нали? — Обръщам се към него и пак поднасям книгата напред. — Щяхте да го направите, нали? Макар да знаете, че съм монахиня и всичко останало, щяхте да се закълнете в Библията, че нямате дъщеря.

— Тя дори вече не е монахиня — казва му Гейл. — Ти дори вече не си монахиня — напомня ми. Иска да го успокои, но постига обратния ефект. В очите му проблясва страх. Страх, че някога съм била монахиня, страх, че може би наистина го познавам и знам какво е семейството му, защото дъщерите му ходят в религиозно училище или пък съм ги виждала в църквата.

— Хайде, де — казва Гейл и стиска ръката му между дланите си. — Просто се закълни. — Дърпа я към библията. — Няма значение, нищо не означава. Просто се закълни и ще се махнем оттук.

Той дърпа ръката си, отстъпва назад и изсъсква:

— Разкарай се. — Внезапно вече не е така привлекателен и достолепен, сега е доста по-очевидно, че е жалък, страхлив перверзник.

Гейл се смръщва, на лицето й се изписва объркване. Под грима, роклята и падащото от рамото кожено палто тя е едно объркано, наивно момиче. Видяла е толкова много, преживяла е толкова много, но все още има моменти като този, които я изпращат отново в света, в който е само тийнейджърка и малко момиче. — Защо не искаш да се закълнеш? — пита тя. — Щом нямаш дъщеря, защо не се закълнеш?

— Майната му — казва той, а към нея добавя: — И без това съм сигурен, че не ставаш, така че се разкарай. — Най-отровния тон обаче пази за мен, както и цялото си презрение и омраза, които се изливат в: — А ти се шибай отзад.

Изненадана съм, и облекчена, че наистина си тръгва. Но още по-изненадана съм, когато виждам, че Гейл е скрила лицето си с ръце и си изплаква сърцето.

 

 

— Как разбра? — пита ме тя. — Как разбра, че има дъщеря и лъже?

Обгръща с ръце чашата с кафе, вдигнала е палтото на сведените си рамене и се взира в чернотата на кафето, докато говори.

— Как съм разбрала, че мъж, който иска да прави секс с четиринайсетгодишно момиче, вероятно е лъжлива свиня? Направо не знам как се досетих!

— Мислеше ме за по-голяма. Казах му, че съм на деветнайсет.

— Разбира се, че си му казала, и мислиш, че ти е повярвал? Той е поне на четирийсет и пет. И има венчална халка. Достатъчно отдавна е на този свят, за да знае, че не си на деветнайсет, без значение какво щеше да твърди след това. Той е достатъчно възрастен и опитен, за да знае, че момичетата — а ти си такава, съжалявам — винаги се обличат като по-големи. И ако, по някакво чудо на чудесата, той е единственият мъж на четирийсет и нещо на този свят, който не е знае, че вероятно лъжеш за възрастта си, тогава щеше да се надява да си по-малка от деветнайсет, за да му се размине, че е правил секс с момиче на възрастта на дъщеря си.

Тя стиска устни, преди да вдигне поглед.

— Позволено ли е на монахините да говорят за „секс“?

— Аз вече не съм монахиня.

— Да, вярно.

Мъжът зад плота, с плешивата глава и бялата престилка, идва с две чаши кафе. Когато влязохме отново тук, забелязах, че е застанал в другия край на плота, до изхода, за да може да изскочи навън и да се намеси, ако нещата с Просто приятеля загрубеят. Когато се върнахме на моята маса, той като че ли сътвори от нищото геврек с фъстъчено масло и банан за Гейл, и кафе, кимна одобрително и прошепна: „Браво на вас“, докато ги оставяше пред нея. Този път оставя чашите и ме поглежда тъжно — явно е виждал много момичета като Гейл. Вероятно е доволен, че тя не е някъде с онзи Просто приятел, който й прави бог знае какво.

— Колко пъти си правила това, Гейл? — питам я.

Тя опира глава на ръката си и се взира в масата, свива рамене.

— Не знам, веднъж или два пъти?

Значи е три-четири пъти — мисля си.

— Всеки път ли пиеш и взимаш наркотици?

Помня заглавията по първите страници на вестниците и списанията заради скандала, че Ника взимала наркотици. Нейният приятел футболист беше сниман с кокаин, който конфискувал от нея, и историята се раздуха. Той беше примерният спортист, опозоряван от своята алкохолизирана приятелка наркоманка. Но той се кълнеше, че ще остане до нея, докато тя се лекува и получава помощ. Знаех, че не е вярно. Ника, Ники, както и да я наричаха, никога не би взимала наркотици. Дори след всички тези години аз знаех, че тя по-скоро би страдала, отколкото да се предаде пред нещо като наркотиците.

— Какво ти става? Защо си се загрижила какво правя? — пита Гейл.

— Нищо не ми става — отвръщам. — Но съм загрижена какво правиш, защото ми напомняш за някого. И дори да не ми напомняше за нея, ти си интересен човек, Гейл. Въпреки начина, по който се отнасяш с мен, аз наистина те харесвам.

Вдига очи за миг, опитва се да прецени дали говоря сериозно.

— Смяташ ме за интересна? — промърморва.

— Да, искрено те смятам за интересна и искрено вярвам, че си важна. Не като Просто приятеля и мъжете като него, които се преструват, че се интересуват от теб, за да могат да правят с теб… — Е, аз вече не съм монахиня, но въпросът й дали монахините можели да изричат тази дума, ме кара да заекна. Разбира се, че можем да я изричаме. Секс, секс, секс, секс, секс. Можем да я изречем колкото пъти искаме. Но след като повдигна въпроса, някак си се смущавам. — За да могат да се възползват от теб. Сега звуча като някаква примерна лелка, за каквито повечето хора мислят монахините, но ние не сме такива. А и аз вече не съм монахиня.

Гейл извива леко устни в усмивка.

— Много си странна.

— О, благодаря, това беше най-хубавото нещо, което някой ми е казвал тази нощ.

— Е, такава си. Имам предвид — оглежда се, — виж къде си седнала в три през нощта. Това е странно.

— А майка ти къде мисли, че си? — питам я. Тя няма да ми отговори за дрогата, затова поемам друга посока в разпита.

— Не знам. Сигурно у дома.

— Тя нощем ли работи?

— Не, нощем излиза.

— Къде ходи?

— Не знам. Не ми казва. Явно смята, че сега може да прави каквото пожелае, защото съм достатъчно голяма да оставам сама, а когато не бях достатъчно голяма, тя се обзаведе с детегледач.

— Не те разбрах, извинявай.

— Вторият ми баща.

— Ясно. Значи той остава при теб, вместо да излиза с нея?

— Да, преди, но сега излизат заедно понякога.

Знам какво ми казва, макар да не осъзнава, че го прави.

— Разбираш ли се с втория си баща? — Наблюдавам я внимателно. Тя не отговаря веднага: замисля се, взира се в кафето.

— Не знам — отговаря. — Сигурно. — Пауза. — Не че нещо ще се промени, ако не се разбирам с него, нали? Затова правя каквото мога.

— Какво искаш да кажеш? — И преди съм измъквала информация от хората, но тогава дрехите ми ги караха да ме приемат почти като свещеник и смятаха, че ще запазя тайната им до смъртта си.

— Той е добър — казва тя. — Всички така твърдят. Истинският ми баща вече не е при нас, и то, защото беше много гаден с майка ми. Удряше я и такива неща, беше много властен и не й даваше да излиза, постоянно крещеше на мен и на братята ми. После мама срещна втория ми баща и с неговата подкрепа събра кураж да си тръгне. И всички казват колко добър човек бил той. Има хубава работа, затова можем да живеем в доста готина къща, и не бие мама, оставя я да прави каквото пожелае, дава й много пари. Всички все това повтарят: „Ти си стъпи на краката с него, Сесил. Той е добър човек.“.

— А ти какво мислиш?

Тя свива рамене, продължава да се взира в кафето си, дистанцирана от това, което казва, дистанцирана и от човека, на когото го казва.

— Братята ти харесват ли го?

— Откъде да знам? Почти не ги виждам.

— Значи през повечето време оставаш сама с втория си баща в къщата? — питам аз. Дали не стигам твърде далеч? Дали е готова да признае нещо?

Погледът й плъзва от чашата по тялото ми, докато стига до лицето. Очите й са леко присвити, устните й са изкривени.

— Ако ще ме питаш нещо, питай направо — казва тя. Точно сега, в тази секунда, тя вече не е онова уязвимо момиче, което пие много и вероятно се друса, и позволява на извратени мъже да спят с нея, като се преструва, че сама го е решила. Сега пред мен седи отбраняващо се четиринайсетгодишно дете с изкривена от злоба физиономия.

— Работата е там, Гейл, че знам, че ако те попитам, ти най-вероятно ще ми се развикаш, ще ме наречеш болна и извратена, и сигурно ще си тръгнеш. А тогава няма да има с кого да говориш, или дори по-лошо — ще намериш кой да довърши започнатото от онзи твой приятел. Така че, не, не мисля да задавам този въпрос.

Тя клати глава.

— Господ не ти ли казва да си смела и да ме питаш всичко, каквито и да са последствията? — Определено има дарбата да прави всяка подигравка още по-гадна и болезнена. Обгърнала се е с толкова много шипове, че е невъзможно да се приближиш до нея, без да получиш множество наранявания. Тя наистина е моята по-млада версия.

— Не, господ не ми казва да правя това, нито каквото и да било — отговарям спокойно. — Всъщност той не ми нарежда, аз имам свободна воля, затова мога да правя каквото пожелая. Всички имаме свободна воля.

Но нейното изражение не омеква изобщо.

— Ти също имаш свободна воля, Гейл. Можеш да избереш дали да ми отговориш на въпроса, който си мислиш, че щях да задам. Изборът е твой. — Искам да извърна очи, да отстъпя пред предизвикателния й поглед, но така ще я загубя. Ще реши, че съм слаба и не мога да се справя. Че съм поредният човек, който се появява в живота й и предлага нещо, което не може да даде. — Усещам, че изборът е важен за теб, Гейл. Така че всичко зависи от теб. А ако решиш да ми кажеш, аз ще ти повярвам.

Седим в мълчание няколко минути. И двете не искаме да се откажем, не искаме да признаем поражението си.

— Ако ти кажа нещо — отвръща тя накрая, — ще трябва да го запазиш в тайна, нали? Не би го казала на никого, нали?

— Всъщност бих, защото вече не съм монахиня. И дори да бях, нямам право да изповядвам, така че онова, което ми кажеш, няма да е защитено от тайната на изповедта. Но макар че мога да кажа, няма да го направя. Никога. Ако някой ми довери нещо, пазя тайната му. Винаги. — Много ме бива в пазенето на тайни. Осъзнавам със срам, че се гордея с това. Гордостта е смъртен грях.

— Добре, ще ти кажа — отвръща тя. Зарязва преструвките и се взира в масата, като преглъща начесто и тихо, явно събира сили. Вдига поглед към лицето ми. — И няма да кажеш на никого? Обещаваш ли, че ще запазиш тайната до края на живота си?

— Обещавам.

— Наистина ми е трудно, нали разбираш? — казва тя, изглежда плаха, ръцете й са сплетени една в друга, докато чопли ноктите на палците си.

— Знам.

Големите кафяви, добре гримирани очи на Гейл се изпълват със сълзи, докато продължава да събира кураж.

Почти посягам през масата да хвана ръката й, да я успокоя, но решавам да не го правя. Всяко внезапно движение може да я изплаши.

След още две преглъщания ме поглежда в лицето и аз виждам агонията и бремето, изписани в чертите й. Тя изглежда много по-възрастна и много по-малка едновременно.

— Когато бях на девет или десет — казва тя така тихо, че трябва да се наведа към нея, за да я чуя добре. — Изпсувах в църква и дори не съжалих.

Усмихва се ангелски и вдига победоносно вежди. Бавно се отдръпвам назад и я оставям да ликува. Ето това е наказанието ми за гордостта.