Дороти Кумсън
Когато бях невидима (54)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Искам да се върна в апартамента си, да пропълзя в дупка и да изчезна отново.

Изкушавам се, по един първичен, животински начин, да захвърля този живот и отново да стана Грейс Картър. Това е опасно мислене, опасна фантазия, не само за мен, но и за всички, които познавах.

Вместо това вървя бавно от гарата в Брайтън, със сведена глава, в случай че видя някой познат. Когато стигам у дома, влизам в общия коридор, после се качвам до втория етаж, изминавам коридора, който е същият като този на моя етаж, и спирам пред 207.

Маршал още не се е върнал от работа, но аз не мога да бъда сама. Трябва да съм с някого, с когото се чувствам в безопасност и който ме познава като човек с неувреден, неопетнен живот. Трябваше да изключа телефона си, защото Рони звъни постоянно, откакто изчезнах от къщата й и спря да крещи по улицата. Знам, че ще се появи по някое време, може би дори днес, затова не бива да съм вкъщи сега. Сядам, свивам колене до гърдите си, бавно пъхам слушалките в ушите си. Натискам бутона на плейъра. „Инексес“ — „Имам нужда от теб тази вечер“ започва да звучи в ушите ми и аз се усмихвам. Понякога плейърът ми като че ли знае какво преживявам и ми дава подходяща песен. Не съм слушала тази лесен от цяла вечност. Облягам чело на коленете си, свивам се в музиката и си позволявам да се отнеса.

— Да поговорим за сбъдването на мечтите — казва Маршал.

Една от слушалките се е смъкната от ухото ми, затова гласът му ме събужда. Вдигам глава — заспала съм седнала и мускулите ми са се схванати, дори най-лекото движение събужда болка. Боли и да изпъна крака, да извърна лице към мъжа, който ми говори. На лицето му има толкова мила усмивка, че дъхът ми секва. Никой никога не ми се е усмихвал така.

— Какво имаш предвид? — питам го.

— Цял ден мисля за теб, прибирам се и ти чакаш. Не мислех, че някога ще навляза толкова навътре в живота ти, че да те видя да седиш и да ме чакаш.

Вместо да отговоря, свалям и другата слушалка, прекъсвам „Заклевам се“ на „Бойс ту мен“ насред припева, бавно навивам жиците около плейъра.

— О, още един от прочутите ми убийци на разговори.

— Денят беше дълъг — казвам му. — Исках да те видя, това е всичко. Ако не е удобно…

— Какво точно от думите ми разбра като „не е удобно“? — шегува се той. — Аз също исках да те видя, чудех се колко време трябва да измине, след като бяхме с теб и другата Вероника, и ето те тук. Много удобно за мен.

— И не ти ли се струва зловещо, особено след като и някой друг постоянно се появява така?

— Не, изобщо не ми се струва зловещо.

— Е, аз всъщност не… сещаш се. Надявах се да поговорим?

— Супер. Страхотно. И аз искам да ти кажа някои неща. — Маршал оставя чантата с лаптопа си и става. После ми подава ръце. Пръстите ми се плъзгат лесно и някак познато между неговите, докато ме дърпа да стана. Мисля си как държах ръката на Рони, докато казваше на родителите си истината за живота си. Коя е била, през какво е минала, защо е направила някои неща. Помня как ме болеше, докато я стисках силно. Усещах как се изплъзва, докато говореше, и трябваше да се вкопча в нея, да я задържа, за да не замълчи. Помня момента, в който я пуснах, когато баща й отвори ръце и тя отиде при него. Завиждах. Защо повярваха на нея, а на мен не? Какво ми има, че трябва да нося тази срамна тайна сама?

Маршал задържа пръстите ми малко по-дълго, сякаш мога да падна. Случилото се ме препъна, наистина ме накара да падна, когато си мислех, че едва ли вече нещо може да ми причини това. Спомних си за дупката на Рийс и как и аз имам своя, как се клатушкам много близо до ръба й, трябва да се хвана за него, за да не се подхлъзна. Ако падна в желанието да бъда Грейс Картър, няма да се измъкна повече.

— Искаш ли спагети? — пита Маршал. Още държи ръцете ми и се взира в очите ми — вероятно не осъзнава, че ми помага да не падна към миналото.

— Да, може да хапна спагети. — Да, може да хапна спагети. И може да се преструвам, че всичко е нормално, засега.

— Елиза пак е започнала — казва ми Маршал, докато реже зеленчуци в кухненския бокс.

Стоя точно до него (имам нужда да съм близо), докато търкалям един покрит с пръст праз по плота и слушам тракането на ножа. Това е успокояващ ритъм, почти приспивен. Обаче ако се опитам да се вкопча в него, той спира да реже и се заема с друг зеленчук.

— О… — отвръщам.

— Ти не вярваш, че някога е спирала, нали?

— Не, всъщност не — клатя глава.

Той спира да реже и застива неподвижно, наклонил глава, взира се в металния абсорбатор.

— Аз също, ако трябва да съм честен. — Трак, трак, трак, започва отново. — Бях доста самонадеян, като си казвах, че мога да й помогна и че един разговор ще реши нещата. Тя дойде онзи ден и открадна новия таблет, който купих за рождения ден на сина си. Този уикенд той ще дойде при мен за седмица и няма да мога да му дам подаръка, защото тя го открадна. Измъкна го точно под носа ми. Не можах да повярвам. Тя отрича, отрича, отрича. Дори се опита да обвини теб, като намекна, че не те познавам много добре, но те пускам в апартамента си. Едва когато заплаших, че ще кажа на родителите й и на полицията, си призна. Плака, обеща да ми върне парите, защото го била продала.

— Кога стана това?

— В неделя вечерта. Тя намина, след като бях у вас, и до понеделник вечерта, когато се скарахме, го беше продала. После се опита да ми каже, че го е продала, защото си изгубила работата. Ама как, по дяволите…? — Удря вбесен с ножа. — Как изобщо знае къде да го продаде толкова бързо? Направо не е за вярване. — Пак започва да реже. Дори не мога да помисля за нея, камо ли да я погледна. Цял ден телефонът ми беше изключен. Всъщност очаквах тя да ме чака пред вратата, не ти.

— Тя каза ли ти кога е загубила работата си?

— Не, макар че трябваше да се досега, тъй като нямаше пропуск за сградата последните няколко пъти, когато ходехме на работа заедно. Сигурно е станало, преди да отиде при родителите си. Направо не знам как ще се оправя с всичко това.

— Трудно е, когато човек, на когото държиш, се окаже в такава дупка.

— Което ме кара да те попитам ти как разбра? Исках да те питам и преди, но не ми се струваше уместно.

— Е, Маршал, знам, защото елин от най-любимите хора в живота ми — не е гадже или нещо такова, а приятел, когото обожавах — беше наркоман. Знам, че е неуважително да го наричам така, и трябва да кажа, че е бил пристрастен към хероина, но ако го направя, ще омаловажа нещата. Сякаш не правеше всякакви ужасни неща, за да си набавя пари. — Тракането на ножа пак спира. Аз се взирах в белите плочки на пода, докато говоря, и сега вдигам поглед и виждам, че изглежда шокиран. Не, не шокиран, шокът е нещо мимолетно. Той изглежда ужасен. — Но аз го обичах толкова много. Затова се примирих. Научих се да му отказвам, когато искаше пари, но не можех да скъсам с него. Той самият ми каза, че това, че не късам с него, е вероятно едно от най-лошите неща, които мога да направя. Не можех обаче, не и докато не се наложи. — Не можех да го отрежа. Рийс беше моят наркотик. Моят наркотик бяха хората, които се нуждаеха от мен. Точно това е различно при Маршал: той не се нуждае от мен така, както Рони се нуждаеше от мен, както Рийс се нуждаеше, както Лори се нуждаеше.

Маршал оставя ножа, забравил за готвенето, защото е научил за мен повече, отколкото е предполагал.

— А сега той добре ли е?

Мъката, причинена от този въпрос, е огромна и трябва да затворя очи и да се съвзема, преди да отговоря.

— Вероятно е мъртъв. — Казвам го на глас и то ме разкъсва. — Не съм сигурна, но имам причини да смятам, че е мъртъв.

— Господи, това е ужасно. Можеш ли някак да разбереш?

Клатя глава.

— Не, не мога. Работата е там, Маршал, че преди известно време бях бездомна. Срещнах Рийс, моя приятел, когато бях бездомна, и сега не мога да се свързвам с никого от този си живот.

— Нямах представа — казва Маршал. — Ти винаги изглеждаш толкова невъзмутима; спокойна и овладяна. Мисля, че точно това изнервя Елиза — не може да те сплаши като другите жени… — Той се смръщва внезапно. — И ти трябваше да седиш и да слушаш как Себастиян говори за бездомните хора и колко нежелани са те. Господи, изненадан съм, че не стана и не му заби един. На мен ми се искаше, а дори не съм бил на улицата. Нямах представа. — Прегръща ме. Бащата на Рони я прегърна така — прегърна я, когато имаше нужда от него. Маршал ме целува по главата и ме прегръща още по-силно.

— Знаеш ли какво означава това? — пита ме той след малко.

— Не, какво?

— Вече не става дума просто за хубав секс.

— Мислех си, че е фантастичен? Не го понижавай така.

— Само проверявам дали внимаваш — казва той. И ме прегръща още по-здраво, ако изобщо е възможно.

В два сутринта се измъквам от апартамента на Маршал. Още не съм готова да остана цяла нощ. Той ме помоли да остана, но аз му казах, че ще си помисля по въпроса. Когато заспа, си помислих достатъчно и реших да се прибера, да си дам малко пространство, за да смеля случилото се през последните дванайсет часа: Рони най-сетне ми каза всичко и аз напълно разбрах защо излъга полицията. Баща й й повярва и тя най-сетне получи подкрепата, от която имаше нужда.

А аз за първи път в живота си правих любов. С Маршал не правихме просто секс, а любов, разкрихме уязвимите си места, не бързахме, бяхме внимателни; никога не съм се чувствата така присъстваща в тялото си, както тази нощ. Почувствах всяка ласка, всяка целувка, всеки допир, всяка въздишка, всеки стон, всеки тласък в мен. Малко се изплаших колко лесно е да се отпусна с Маршал, защото нищо от това не ми напомняше за друго. Всичко с него беше ново, изпълнено с уважение, с равенство и с удоволствие. Ето затова поиска да остана, искаше да пресъздаде тази близост и интимност на сутринта.

Аз обаче имах нужда да помисля. Да изследвам как тази нощ успях да се откъсна от миналото си за малко и да бъда с него изцяло. Всички задръжки, страхове, ужаси и спомени ще се завърнат, зная го със сигурност. Но тази нощ бях свободна.

Едва не изкрещявам, когато виждам фигурата, която седи в коридора срещу вратата на Маршал. Взирам се в нея, изумена съм, че може да направи такова нещо и да не съзнава колко е откачено. Гледа сутиена, който стърчи от купчината дрехи и обувки в ръцете ми.

— Не казвай, че не съм те предупредила — шепне тя.

— Елиза, това е откачено.

— Не казвай, че не съм те предупредила — съска тя.

— Добре — свивам рамене. — Няма. — Е. какво друго да кажа на такава откачалка като нея?