Дороти Кумсън
Когато бях невидима (8)

Рони

Лондон, 2016 г.

Къщата изглежда твърде малка. Но не е и никога не съм я усещала такава, когато живеех тук. Когато бях малка, тази къща ми изглеждаше огромна, тя беше огромна, тя е огромна. Но предполагам, че е същото като да се опитваш да облечеш дрехите от детството си — не ти стават вече, защото си ги надраснал. Не искам да кажа, че съм надраснала дома на родителите си. Не съм толкова груба.

— Стаята ти не е съвсем същата като преди — казва мама. Тя все така се усмихва и потрепва, без да ме поглежда в очите. Така се държеше, когато свещеникът идваше на чай, и вероятно така би се държала, ако кралицата се отбие някой ден. Искам да сложа ръце на раменете й и да й кажа да се успокои, да си спомни, че това съм просто аз.

Всяка стъпка през къщата, по стълбите, сваля по един пласт време, променя тапетите, килима, мебелите, самата атмосфера вероятно, и вече почти мога да видя как беше преди, мога да усетя как къщата пак става такава, каквото беше, когато живеех тук, когато я наричах свой дом.

— Тя всъщност вече не е моя стая — казвам внимателно.

— Е, да, но просто те предупреждавам, в случай че си очаквала всичко да си е като преди. Не е така.

— Благодаря ти, че ме предупреди — казвам накрая. Много мило от тяхна страна, че ме приемат, особено с толкова кратко предизвестие, затова не искам да я разстройвам още в първите минути от появата си.

Стълбите скърцат както преди и точно зад завоя килимът — дебел, мек и тъмносин — е различен, нищо чудно, тъй като предишният беше буквално протрит, когато за последен път слязох по тези стълби, за да отида на гарата. Поглеждам към всички врати на първия етаж, боядисани в искрящо бяло, с месингови дръжки, затворени, сякаш решени да опазят тайните си от чужди очи.

Моята стая беше в дъното на коридора, до банята. Пак съм на единайсет, внезапно. Тялото ми е дребно, с плоски гърди, коремът ми е леко заоблен. Краката ми са здрави и силни, пръстите ми са изкривени и грозни от балетните пантофки, ръцете ми постоянно са готови да се вдигнат — в балетна позиция, в жест, че искам някой да ме извади от живота, който живея.

— Променихме обзавеждането — казва майка ми.

Навремето тук беше толкова претъпкано: мебели и дрехи, обувки и книги, грим и бижута, бележници и химикалки. Неща, имах толкова много неща. Оставям куфара си — същия червен куфар, с който заминах — на пода до мен и стоя насред стаята, която навремето беше моя. Завъртам се бавно. Леглото беше там, до стената, възглавницата ми бе до дървената табла, за да мога да гледам през прозореца към къщите отзад, вместо да гледам кой ще влезе в стаята ми, след като почука или без да почука. Гардеробът от тъмно дърво с месингови дръжки с формата на цветя беше там, до вратата. Паянтовото ми бяло бюро с неудобния бял стол беше до прозореца, под огромния плакат на Михаил Баришников и Грегъри Хайнс в „Бели нощи“. До прозореца виждам дългата до земята кадифена синя завеса, дръпната настрани, а бялата дантелена завеса стига до средата на прозореца, закачена за рамката с бели кукички за гвоздеи, и се повява леко от течението, което прониква през дограмата. Горната част на прозореца е непокрита и светлината влиза в стаята. Обръщам се към леглото ми отпреди толкова години: розовата покривка с по-тъмнорозовите точки, без да забравям възглавниците в същия цвят. Над леглото виси плакат на Силви Гийъм почти в естествен ръст, закрепен първо с кабарчета, а после и залепен с тиксо в ъгълчетата и точно в средата от двете страни, за да не падне и за да мога да го виждам от всяка част на стаята. На лицето ми се появява усмивка, докато гледам към плаката, изчезнал, разбира се, но все пак завинаги на стената. Аз щях да бъда Силви. Тя бе започнала в балета на Парижката опера на единайсет години — значи с три години по-голяма от мен, когато започнах да танцувам, — но беше всичко, което исках да бъда. Позата й, тялото й, почти съвършената права линия, която успяваше да постигне на палци.

Щях да танцувам в „Лебедово езеро“ и щях да стана известна, толкова известна, че Силви ще ме гледа. След това ще дойде при мен, ще отвори ръце за прегръдка и със сълзи в очите…

— Харесва ли ти? — пита мама и неволно ме откъсва от моето единайсетгодишно аз. Какво глупаво момиче съм, какво глупаво момиче бях. Фантазии и глупост, ето това бях аз.

— Прекрасно е — казвам на майка си по повод розовите стени с техните малки розови фризове през средата и кремавите римски щори на прозорците, бледобежовия килим, кръглата розова черга, скринът в ъгъла, където навремето беше гардеробът. Сега има метално походно легло (вероятно свалено от тавана), и завивката е твърде голяма за малката рамка. — Личи си, че си положила големи грижи, за да я превърнеш в такава приятна стая.

— Не знаех колко дълго ще останеш при нас — казва тя. — Ако е повече от няколко седмици, може да помислим за по-подходящо легло. Макар че това е съвсем удобно за спане. Никой досега не се е оплаквал.

— Сигурна съм, че е прекрасно — казвам с усмивка.

Майка ми отвръща вероятно с огледално отражение на моята усмивка, без да ме поглежда. Все още много я бива в това: да насочва вниманието си към мен, без да осъществява зрителен контакт.

— Ще те оставя да се настаниш. Вечерята е в шест и половина. Ако няма проблем за теб?

— Идеално е.

Някаква кръстоска между усмивка и смръщване потрепва няколко пъти на лицето на мама, докато тя се застоява до вратата, дясната й ръка посяга от дръжката към лявата ръка, не знае къде да спре — дали да отвори вратата, или да стисне своята другарка.

Попитай я, попитай я — вероятно си казва. — Попитай я колко дълго ще остане. Това е твоята къща, твоят дом, твоята стая за шев, в която се нанася тя, попитай я колко дълго ще трябва да се държиш добре и да премисляш всяка дума. Попитай я, просто я попитай.

Тя отваря уста и аз се приготвям.

— Радвам се да те видя пак — казва.

— Аз също — отвръщам и наистина го мисля. Хубаво е да я видя пак след толкова години. Видях я за последно, когато ме освободиха, за да присъствам на сватбата на най-големия си брат.

Тя кима, залепя усмивка на лицето си, излиза и затваря вратата.

Напрежението изскача от тялото ми с една тежка въздишка и аз падам тежко на леглото. То скърца заплашително под тежестта ми, обещава ми нощ на мъчения, която дори не мога да си представя, но се радвам, че има нещо що-годе солидно под мен.

Трябваше да се досетя, че няма да попита. Това би довело до суматоха, така че беше немислимо да наруши традицията си и да попита: Вероника, защо напусна манастира и реши да не бъдеш повече монахиня?

В момента не зная, мамо, честно не зная — бих отговорила аз. И нямаше да добавя: — Мисля, че е свързано с това, че трябва да намеря другата Вероника Харпър и да оправя нещата.