Дороти Кумсън
Когато бях невидима (56)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Ника, знам, че не искаш да говориш с мен, и много съжалявам за всичко. Трябва да оправя нещата. Надявам се, че ще чуеш това съобщение, когато научиш какво съм сторила, и се надявам да разбереш. Трябва да го направя. Не е честно, че ти не получи справедливост и никой не ти повярва. Ако направя това, те ще знаят какъв е той и ще ти повярват. Трябва да го направя. Аз… аз те обичам. Ти си най-добрата ми приятелка. И много съжалявам, че те разочаровах.

Тя няма да го направи. Никой не прави така. Никой нормален човек. Говорихме за това, мислехме за това, но никога не го направихме. Колкото и да ни се искаше, никога не го направихме.

Натискам „1“ на малката клавиатура на телефона, за да чуя пак съобщението, което е оставила преди час.

Има нещо… нещо в интонацията на гласа й, в мелодията на думите й. Ако беше песен, щях да слушам как са подредени думите, как текат в хармония с гласа, какво липсва и какво е там. Тя пак говори в ухото ми и аз я слушам.

Натискам „1“. Какво е? Какво липсва? Нещо ме смущава, нещо ми пречи да повярвам, че тя няма да го направи. Нещо липсва от аранжимента, нещо жизненоважно ме кара да се притеснявам все повече и повече. Бог. Липсва бог. Винаги, когато говоря с нея, тя споменава бог, вярата си, упованието си в по-висша сила. Тя може и да мисли как ще стори това, но бог би я възпрял, вярата й би я възпряла. Тя говори за справедливост, но не и за прошка.

Тя ще го направи. Рони наистина ще го направи.