Дороти Кумсън
Когато бях невидима (4)

Рони

Лондон, 1988 г.

В нашето малко градче югоизточно от Лондон отвориха нова школа по танци. Предлагаха безплатен урок за всички местни деца и тийнейджъри, които се интересуват от танци, и мама нямаше нужда от особено убеждаване, за да ме пусне. Закъснях, защото тя както винаги не бързаше, и накрая татко се ядоса и каза:

— Хайде, Вероника, аз ще те закарам. — Наложи се да тичаме към колата и аз почти влетях в огромната зала с огледала по стените и дълги дървени перила, които минаваха през средата им.

Много, много деца седяха там, но красивата учителка говореше така, че не можех да се огледам, за да видя дали познавам някого. Седях и я слушах. А след това вече знаех, че ще стана танцьорка.

Бях на осем години и щях да стана танцьорка. И то не каква да е танцьорка — а балерина.

Исках да съм като красивата дама пред мен. Обожавах трикото й и реещата се пола, клинът и обувките й. Обувките й бяха най-хубавото нещо, което някога бях виждала. Тя беше в черно, но обувките й бяха розови като захарен памук с лъскави панделки, вързани на глезените и нагоре — почти до коленете. Тя каза, че това са балетни обувки и че ще ги носим само на изпити или на представления. Беше ги сложила днес, за да ни покаже какво ще обуваме, ако решим да станем балерини.

Аз щях да стана балерина. Исках да изглеждам като нея, затова щях да си пусна косата дълга и да я завия на кок на темето си, и исках да мога да правя онова, което тя ни показа. Преди няколко минути застана на пръсти, а после на пръстите само на единия си крак — поант, така го нарече. После се завъртя, докато не се превърна във вихър, кракът й все се вдигаше, нагоре, нагоре, нагоре. Беше невероятна. Невероятна. Исках да съм като нея. Щях да стана като нея.

— Някои от вас ще станат успешни балерини — каза тя, като ни се усмихваше. Можехме да се видим в огледалото зад нея, можехме да видим какво вижда тя. — Някои от вас са специални и аз… ние — тя посочи високия мъж, който стоеше до пианото и държеше дълга черна пръчка, — ще открием това във вас, ще ви помогнем да станете балерини, които ще танцуват по целия свят и ще се появяват във филми и по телевизията. Други от вас няма да станат професионални танцьори и в това няма нищо лошо, защото можем да ви помогнем да танцувате и да развиете истинска любов към танца. Дори да не станете професионални танцьори, ще можете да танцувате много, много по-добре от повечето хора и което е най-важното — ще ви доставя удоволствие. — Усмихна ни се. Лицето й сияеше, тя изглеждаше развълнувана да е там с нас и да ни говори. — Сега трябва да решите дали искате да станете балерини. И когато го решите, не казвайте на никого, не споделяйте мечтата си, нека това бъде вашата малка тайна. Ние ще знаем, разбира се, затова не е нужно да ни го казвате. Но е важно да разберете какво искате. После ние ще ви помогнем да го постигнете. — Тя пак ни се усмихна.

„Аз ще стана балерина казах си. — Най-много от всичко на света искам да стана балерина.“

Огледах се да разбера какво мислят другите. Ако някой бе взел същото решение, щях да имам с кого да го правя. И тогава я видях. И двете се погледнахме едновременно, имаше точно същото изражение като мен и седеше така изправена. Видях, че и тя е толкова щастлива от решението да стане балерина. Това беше другата Вероника — Ника.

Продължихме да се гледаме. Сякаш ставахме най-добри приятелки. Седяхме една до друга в училище, имахме едно и също име, а сега и двете щяхме да станем балерини. Внезапно тя ми се усмихна и изглеждаше толкова щастлива, че ме вижда и че е разбрала, че и аз ще стана балерина като нея. Аз също й се усмихнах.