Дороти Кумсън
Когато бях невидима (64)

Шест месеца по-късно
Ника

Хоув, 2017 г.

Трябваше да съм мъртва.

Това е — с две думи.

Казват, че съм лежала там поне десет минути. Десет минути и никой не е излязъл да изпуши цигара, да пие кафе, да си тръгне от работа или да мине напряко към крайбрежната.

Трябваше да съм мъртва.

И никой не знае защо не съм. Бях изгубила много кръв, оръжието му бе засегнало жизненоважен орган, а здравето ми не беше особено добро след всички години на лишения.

Предполагам, че знам защо съм още тук, но не мога да го кажа на никого. Ще ме помислят за луда. Аз се мисля за луда, а бях там.

Като че ли се включвах и изключвах. Тъмнината се разнасяше за миг, отстъпваше на ярко бяла агония, последвана от усещане за безтегловност, сякаш се отнасях. Но моята котва, онова, което ме свързваше със света, беше някой, който шепнеше думите от „Африка“ на Тото в ухото ми. Всеки път, когато се включвах, чувах думите, съвсем ясно, и се вкопчвах в „Серенгети“ и неговата неуместност. В мисълта колко е глупаво да сложиш тази дума в песен, както бях казала на Маршал преди месеци. Това ме задържа тук, но не мога да го кажа на никого.

Вече съм излекувана. Зашита отвътре, зашита отвън, раната е зараснала, белегът все още личи. Всички знаят, че съм излекувана. А още ме боли. Не казвам на никого, не искам да знаят, че още боли. Постоянно. Напомняне, вероятно, колко близо съм била до смъртта.

Хванаха Кийт Иън Джун, наричан още Джъдж, няколко дни след опита да ме убие. Детектив-сержант Бренан от Бирмингам ми разказа как са го заловили, но не го слушах много внимателно. Тогава не бях много на себе си, а по-късно не посмях да попитам, за да не решат, че се вкопчвам в лошото, вместо да мисля позитивно.

Видях Кийт Иън Джун във вестниците, изглеждаше доста жалък, но аз пак се изплаших. Не би трябвало, вече бях в безопасност, но не можех да кажа на никого, че вече се плаша от всичко. Сега, когато разбрах колко много ми се живее, колко много искам да бъда тук, всичко ме плаши, защото всичко може да ме нарани. Всъщност това е добре, защото означава, че съм способна да чувствам и да се грижа за себе си. Вече се възприемам като важен човек, който заслужава да бъде обичан.

Всъщност точно Джъдж, големият престъпник, наркопласьор и сводник, реши да сложи край на живота си в затвора след три нощи. Детектив-сержант Бренан от Бирмингам дойде да ми каже, че според него Джъдж е получил известна помощ в това отношение, защото бил забъркан с опасни хора, но никой нищо не можел да докаже, затова нищо не можело да се направи.

Когато видях детектив-сержант Бренан за втори път, се зарадвах, защото си мислех, че ще ми каже какво става с Рийс. Когато го попитах, той се смути. После призна всичко:

— Именно Рийс поиска да си тръгнеш — обясни ми той. — Отидох да го видя онази нощ, когато ти дойде в участъка, и той ми каза, че ако те убедя да си тръгнеш завинаги, за да водиш живота, който трябва да водиш, ще свидетелства срещу Джъдж и ще доведе още много хора, които ще направят същото. Трябваше да го преместим, за да го защитим — ново име, нов живот. — Веднага разбрах защо Рийс го е направил: никакви дългове. Той знаеше, че именно неговите действия станаха причина да се забъркам с Джъдж, и е искал някак да оправи нещата. Полицаят добави: — Попитах го дали иска да ти предам нещо, ако те видя отново, и той каза: „Кажи й — аз също.“. Не знам дали си наясно какво означава това? Но тъй като вече е защитен свидетел, не можеш да се срещнеш с него.

Всъщност тайничко наистина се надявах, че някога ще го видя отново, ще се срещнем и всичко ще бъде наред. Тази мечта си отиде. Рийс, какъвто го познавах, не съществуваше. Но той ме обичаше. Точно както аз обичах него. И се вкопчвам в това.

Родителите ми дойдоха да ме видят в болницата, защото така бе редно — случаят се появи във вестниците, нямаше как да ме пренебрегнат и да обяснят на приятелите си защо не са го направили. Седнаха на столовете за посетители и след цял час мълчание си отидоха, изпълнили задължението си.

Саша обаче почти се пренесе тук, за да се грижи за мен, но успях да я убедя, че съпругът й и дъщеря й имат нужда от нея в Лондон, така че трябва да се върне при тях.

Маршал ми подава ръка и ми помага да изляза от колата.

— Сигурна ли си? — пита ме. След като излязох от болницата и накарах Саша да си отиде, той се грижи за мен и ставаме все по-близки. Прекарваме много време заедно, слушаме музика, разговаряме и се смеем. Смеем се толкова много, че почти забравих какъв бе животът без толкова много смях. Понякога дори правим секс и любов. Той знае всичко за мен, защото е описано с подробности във вестниците. Благодарна съм им. След всички тези години, в които криех лицето си и истината, сега вниманието на пресата не ми пречи. Вестниците казват това, което на мен ми е трудно да кажа, те помогнаха да бъдат намерени и други хора, чийто живот е бил съсипан от мъжа, който ме учеше на балет, казаха на Маршал какво се е случило и няма нужда да го правя аз. Той вече знае почти всичко за мен и не се държи по-различно, все още иска да прекарва почти цялото си свободно време с мен.

— Сигурна ли си? Да. Не. Но трябва да го направя.

Мога да вървя, добре съм, излекувана съм, но боли. Мисля, че знам как да облекча болката.

Елиза си отиде. Апартаментът й беше продаден, вещите й бяха опаковани и изчезнаха от сградата почти за един ден. Тя уж постъпи в клиника, но ми се струва, че Маршал си го повтаря, за да се чувства по-добре, задето се обади на родителите й и им каза всичко. Тя призна, че се е обадила на Джъдж за мен, за да защити Маршал. Била ужасена, че той едва не ме уби, но мисля, че това беше капката, която преля чашата. Маршал стигна предела си; вече разбра какво е сурова обич.

Бавно и постепенно стъпвам на паважа пред каменните стъпала на тази сграда в Хоув, недалеч от Брайтън. Не е нужно да се движа толкова предпазливо, но както казах, боли. Наистина боли. Улицата е тиха и спокойна, къщата също изглежда красива и спокойна. Синята врата е затворена, затова мога да седна на горното стъпало и да чакам.

— Обади ми се, когато си готова да тръгнеш — казва Маршал. Притиска устни в моите, затваря очи, опира чело в моето за миг. Когато се отдръпва, се взира в очите ми и ми се усмихва, още един начин да ми каже колко ме обича. — Аз… е, знаеш.

От известно време се опитва да ми го каже, но съзнава, че не съм готова да го чуя изречено с думи. Със сигурност не съм готова да го изрека. Но го изпитвам, той също, и двамата го знаем.

Усмихвам му се, надявам се, че вижда обожанието ми.

— Аз също.

Накрая входната врата се отваря и чувам стъпки. Не съм я виждала от седем месеца. Не можех. Тя се опита да дойде в болницата, в апартамента ми, не спираше да се обажда. Но не можех. Просто не можех.

Шест… седем… осем и тя сяда до мен.

— Откога чакаш тук? — пита ме.

— Достатъчно дълго. Няма къде другаде да съм точно сега.

— Мислех си, че вече никога няма да те видя.

— И все пак се премести чак в Хоув, за да се увериш в това — отвръщам.

— Не е само заради теб. Тук ми харесва, имам чувството, че се вписвам добре. И е тихо. Най-сетне успях да зърна божия промисъл за мен и това е част от него. Тишината е тук. Освен това си намерих страхотна работа, работя в приют за бездомни и даже си имам нещо като гадже в Лондон. Виждам се по-често и с братята си, защото сега сме само с татко и те ни посещават редовно.

Затварям очи. Мисля за всичко, което искам да й кажа. Щях да я разбера, ако ми беше казала, че господин Дано не я е докоснал повече. Достатъчно зле бе, че се случва с мен, никога не съм искала и тя да минава през това. Нямаше нужда да лъже.

— Коя е песента, която се срамуваш, че слушаш отново и отново? — питам я.

— Ами, не съм мислила за това. „Африка“ на Тото. Глупава песен, звучи така, сякаш Африка е някаква страна. И са успели дори да вмъкнат „Серенгети“ в нея. Но ми харесва, мога да я слушам отново и отново.

Усмихвам се на себе си.

— Съжалявам, Ника — заявява тя.

— Никога повече не ме лъжи — казвам й.

— Няма. Никога. И наистина много съжалявам.

— Знам.

— Не, не — казва тя. — Ника, погледни ме, моля те.

Накланям се така, че да не засегна центъра на болката, и се обръщам към нея. Тя се взира в мен, сините й очи са ясни, открити, освободени от бремето. Тя изглежда по-свободна. Казва, че е намерила тишината. Не знаех, че това е търсила, но вече я е намерила и бремето я е напуснало.

Тази част от пътуването едва започва, но вече имам хора, които ми вярват безусловно. Полицайката, която води разследването на Дано, е като истинска хрътка — постоянно ми се обажда, за да ми каже как напредват, уверява ме, че ще направи всичко по силите си, за да го види зад решетките. Насочиха ме към професионална помощ и вече мога да започна да се справям с онова, през което преминах. Не съм стигнала още до мястото, където е Рони, но се приближавам.

Не се пречупих, когато всяка седмица в продължение на повече от осем години търпях насилие от човек, който първо ме бе накарал да го обикна, за да може да ме насилва. Не се пропуках, когато живях с кошмарния си приятел, който се опитваше да ме превърне в своята издокарана кукла за секс. Не се разпаднах, когато живях повече от десет години без дом. Не се предадох, когато лежах в една уличка и кървях до смърт. Сега съм тук, в началото на моето възстановяване, и ще го постигна. Знам го.

Внимателно, сякаш се страхува, че ще се разпадна, ако натисне твърде силно, Рони вдига длан към лицето ми.

— Съжалявам.

Също толкова внимателно свалям ръката й от лицето си и сплитам пръсти в нейните, както винаги е искала да направя.

— Повярвай ми — казвам нежно, — знам.